Каси Едуардс
Докосни любовта (23)

Глава 23

Саша се бе отпуснала върху седлото. Рязко отвори очи, когато отново усети, че заспива. Насили се да се изправи и сърдито погледна Аштън, който решително яздеше пред нея. Бе отказал да спрат за през нощта. Омразата му към Станфорд Сидуел го тласкаше напред. Чудеше се какво ли щеше да завари в „Хоумстед“. Въпреки че няколко наемни работници бяха останали да пазят фермата, изглежда, че нищо не бе в състояние да спре Сидуел да продължи отмъщението си.

Беше обяд и слънцето безмилостно грееше високо в небето, като че ли нарочно стоеше на едно място. Горещината проникваше през дрехите й и изгаряше кожата й. Саша смъкна периферията на шапката си ниско над очите, доволна, че може да опази лицето си от изгарящите лъчи, които палеха чак до залез. Чак й бе трудно да повярва, че някога е виждала буря. Погледна земята и се ужаси от дълбоките пукнатини. Накъдето и да обърнеше поглед, каучуковите дървета бяха останали без листа, шумата под тях като че ли беше горяла. Далеч напред се виждаше само прах.

Въпреки че само преди няколко дни бяха валели проливни дъждове, почвата бе напълно изсъхнала. Саша не можеше да не си спомни какво й бе разказвал Аштън за аборигените. Те палеха горите, за да прогонят животните и да си осигурят поне малко храна. Ако запалеха огън сега, всичко щеше да изгори, дори и „Хоумстед“. Насили се да не мисли за това. Изведнъж й стана приятно, защото видя стадо овце — нейните и на Аштън. У дома! Почти си бяха у дома!

После ужасно пребледня. Бяха се приближили достатъчно, за да видят, че нещо не е наред. Няколко от животните лежаха на земята с окървавени глави.

Сцената, която се разиграваше пред очите й, бе твърде гротескна, за да бъде истинска. Няколко гарвана летяха високо и неочаквано се спускаха към беззащитните животни. Овцете блееха изплашено и тичаха на всички страни.

Аштън бързо спря, а Саша дръпна юздите на Облак до него.

— Аштън, виждаш… — Саша ужасено го погледна.

— Боже Господи! — извика той, почти парализиран от ужас, докато гледаше как гарваните нападат овцете, за да изкълват очите им.

И той, и хората му бързо препускаха към стадото. Изстрели изпълниха въздуха наоколо и гарваните започнаха да падат един след друг.

Саша извърна очи и се разплака, но за нещастие една сляпа овца затича точно към нея и падна в краката на кобилата й, като блееше жално. Саша изпищя. Кобилата се изплаши и започна да се вдига на задните си крака.

— Облак, моля те, успокой се! — проплака Саша и й стана много жал за наранените животни.

Не можеше нищо да направи. Изплашената кобила започна да скача още по-силно, тя изпусна юздите и отчаяно се хвана за седлото. Облак като че ли побесня, стъпка овцата и хвърли Саша, която тежко падна на твърдата прашна земя. Отдръпна се бързо, защото имаше опасност кобилата да стъпче и нея.

Като се опитваше да си поеме въздух, Саша полежа известно време със затворени очи. После се обърна, за да се изправи. Тогава видя още една полудяла от болка овца, която тичаше към нея, а гарванът бе все още върху главата й. Първо чу изстрел, а после нечии ужасни писъци и й трябваше много време да осъзнае, че са нейните собствени.

После две силни ръце я вдигнаха от земята и я прегърнаха, един познат и обичан глас й заговори нежно, но всичко беше като през мъгла. Тя само се сгуши в Аштън, без да чувства нищо.

— Толкова е ужасно! — изплака и долепи буза до гърдите му. — Горките овце!

— Всичко свърши — каза той и я погали по косата. — Гарваните са мъртви. Всичките. Да ги вземат дяволите!

— Чувала съм и друг път за това, но никога не съм предполагала, че може да се случи на нашите овце!

Саша продължаваше да плаче и да се притиска в него.

Аштън тежко въздъхна.

— Скъпа, ти не знаеш, че сега видя само началото на трудностите на живота тук. Нищо не става лесно. — Той я отблъсна и се взря в пълните й със сълзи очи. — Съжаляваш ли, че дойде с мен? Искаш ли да се върнеш в Мелбърн?

Саша преглътна риданията си. Изтри сълзите от бузите си с опакото на ръката си.

— Не, никога не ще поискам да се върна в Мелбърн, не и ако ти не си там! — отвърна тя. — Аштън, съжалявам! Извинявай, че се държа като дете. Съжалявам! Наистина!

Аштън продължи да избърсва сълзите й с палец.

— Саша, ако не се държеше така след всичко, което видя, щях да бъда сериозно обезпокоен за теб.

— Щеше… — рече Саша с тих глас. — Защо, Аштън? Толкова слаба ли изглеждам?

— Скъпа моя, ти не си слаба — каза й с обич. — Просто имаш добро сърце.

Аштън се отдръпна от нея, когато чу шума от копитата на приближаващи коне. Засенчи очите си с ръка, за да види по-добре ездачите, и се помъчи да ги разпознае. Отиде при тях, когато те спряха няколко ярда по-нататък и слязоха от конете. Саша знаеше, че това са наемници от „Хоумстед“. Сърцето й сякаш спря, когато видя израженията им. Те не вещаеха нищо добро.

— Изглежда, не сме се върнали навреме — заключи Аштън, когато тежковъоръжените мъже се приближиха. — Колко от овцете измряха, докато ме нямаше? — попита и махна с ръка към купчината мъртви овце, които бяха застреляни, за да се избавят от мъките. — Колко такива атаки е имало преди тази, на която бях свидетел?

— Твърде много, за да ги броим — бе печалният отговор. — Но това не е всичко, което трябва да ти докладваме, Аштън.

Аштън се вцепени и дълбоко пое въздух. Мислите му отлетяха към Станфорд Сидуел. Сигурно се бе възползвал от отсъствието му. Какъв ли хаос цареше в имението му, докато го нямаше? Щеше да се учуди, ако къщата все още стоеше там.

— Е, не ми губете времето. — Погледна първо единия, после другия. — Кажете ми лошите новини. Вече започвам да свиквам.

Устните му се разтеглиха във вледеняваща усмивка, докато слушаше разказите за плъхове и черни гъсеници, които изяждаха зеленчуците им, и ята от шарени папагали, които кълвяха зърното в хамбара.

Аштън наведе глава, а Саша се почувства безпомощна да му даде кураж. Изглежда, не само Станфорд Сидуел беше против него, а и природата.

— Иди и виж тези неща вместо мен — каза му. — За днес не мога повече! — каза той на Криспин.

— Ще го направя — отвърна Криспин и невярващо загледа след Аштън, който се качи на коня си и потегли, все така с наведена глава.

Никога досега не го бе виждал толкова отчаян. После видя как Саша бързо се мята на коня и го настига, накланя се към него и почти опира бузата си до неговата, докато му говори утешителни думи. Криспин бе трогнат от тази проява на обич и изведнъж разбра, че за Аштън нямаше друго спасение, освен нейната любов.

Слънцето клонеше към залез и птиците навън вече търсеха подслон за през нощта. В далечината лаеше динго. На пасището овцете, които бяха оцелели от премеждието с гарваните, кротко блееха.

Все още облечена с дрехите си за езда, Саша седеше на кожата от кенгуру до Аштън пред камината. Мълчалива, тя наблюдаваше как Аштън си налива поредната пълна чаша уиски и я изпива на един дъх. Направи го още веднъж и още веднъж, докато очите му плувнаха, и се напи толкова, че едва можеше да си държи главата изправена.

— Аз те провалих — каза той неочаквано и си наля друга чаша уиски. — Малка моя Саша, обещах ти толкова много, а изпълних съвсем малко. Няма да те обвинявам, ако ме намразиш.

Сърцето я болеше за Аштън. Взе полупразната чаша от ръката му и бутилката и ги остави настрана. Коленичи, обгърна го с ръце и долепи буза до гърдите му.

— Аштън — промърмори. — Мой скъпи Аштън! Ако се напиваш, защото се мислиш за неудачник и аз те мразя за това, то тогава много грешиш. Мили, никога не бих могла да те намразя. Не виждаш ли? Обичам те с цялото си сърце! — Потупа го окуражително по гърба. — А колкото до нашата овцеферма, ти знаеше рисковете — продължи тя меко. — Само че не очакваше да те сполетят наведнъж. Първо изчезва Светкавица, после убиват Руфус, а сега пълно опустошение от птици и гъсеници.

Не посмя да сподели с него опасенията си за широките пукнатини, които се виждаха в почвата. Може би сушата щеше да се окаже най-голямото им премеждие. А може би и огънят…

Аштън се отдръпна и с мъка се изправи на крака. Започна бавно да се поклаща към вратата.

— Хайде, Саша. Връщам те в Мелбърн. Не мога да те оставя тук. Има твърде много неизвестни. Не мога да допусна да ти се случи нещо.

Саша скочи на крака и отиде при него, хвана го за ръка.

— Аштън, единственото място, където ще отидеш, е леглото — рече тя и му позволи да се облегне на нея. Поведе го към леглото. — Трябва да се наспиш. Господи, Аштън, толкова време работих с теб в кръчмата и не те бях виждала пиян! А сега… О, Аштън, избра най-неподходящото време да се напиеш!

Аштън обърна очи към нея, но я виждаше само като сянка през опияненото си съзнание.

— Къде си? — измърмори. — Не мога да те видя!

Тя го погледна загрижено.

— Тук съм — окуражи го. — След като се наспиш, ще виждаш и ще се чувстваш по-добре.

Помогна му да легне и той моментално потъна в дълбок пиянски сън. Саша въздъхна, после смъкна ботушите му и се опита да се справи с ризата, която накрая успя да измъкне. След това погледна към бричовете му и мускулестите му крака. Не. Щеше да остави бричовете му. Тежестта му не беше по силите й.

Изморена и отчаяна, Саша отново се сви пред камината. Загледа се в огъня, когато усети някаква неприятна миризма. Подуши дрехите си и установи, че мирише тя самата. Пътуването беше дълго и изморително. Баня. Господи, как се нуждаеше от баня! После щеше да пропълзи в леглото при Аштън и да заспи — нещо, за което отдавна мечтаеше. Кой знае какви ужаси ги чакаха утре.

— Кое ли е следващото, което ще се обърка? — прошепна и се изправи. Взе си чиста рокля, кърпа и ароматно парче сапун, както и чифт обувки, за да свали ботушите. — Сушата — промърмори. — Със сигурност ни очаква суша. Дали ще съсипе и това, което е останало? А ако стане така, какво ще правим?

Разплете си косата и се отправи към реката. Дори не погледна през рамо, за да види какво се прави в овцефермата. Не искаше да знае колко овце са умрели, нито каква част от зеленчуковата градина е унищожена. Нещо й подсказваше, че Аштън е бил прав да потърси утеха в бутилката. Може би утре щеше да се присъедини към него, ако нещата не се оправеха.

Докато си проправяше път през гъстия храсталак, видя пред себе си сиянието на реката. А видя и още нещо в сумрака. Бианка. Седеше на брега, потънала в мисли. Бе с гръб към Саша и не я бе чула да приближава. А когато застана до нея, Бианка скочи на крака и пребледня от страх.

— Аз съм, Бианка — каза Саша, остави на земята дрехите си и принадлежностите за къпане и отиде да я хване за ръце. — Извинявай, че те изплаших.

Погледна лицето й. Синините бяха избледнели, но стояха там и й напомниха колко се бе притеснила за нея последния път, когато я видя. Заради всичките тези кошмари в „Хоумстед“, бе забравила за Бианка.

Усети вина.

— Надявах се да дойдеш — каза Бианка, а красивите й зелени очи бяха разширени от зле прикрит страх. — Исках да ти кажа нещо. Имаш ли време да ме изслушаш?

Саша погледна през короните на дърветата — слънцето залязваше и небето бе нашарено с оранжеви и лилави ивици. Скоро щеше да мръкне. Постоянният й страх от кучетата динго и всякакви пълзящи твари я караше да се притеснява, че няма да се прибере, преди да е паднал пълен мрак. Но като погледна Бианка, разбра, че приятелката й се нуждае от нея.

— Да, имам време да поговорим — промърмори. — Преди да се изкъпя. Но само няколко минути, Бианка. И двете трябва да се приберем вкъщи, преди да се е мръкнало съвсем.

Бианка отчаяно й стисна ръцете.

— Това, което имам да ти казвам, няма да отнеме много време — отвърна бързо.

— Какво има, Бианка? — попита Саша, но едно предчувствие за тази жена упорито завладяваше душата й.

Сигурно ставаше дума за Станфорд Сидуел и останалите мъже. Сигурно съпругът й беше мъртъв. Може би се забавляваха да бият една жена, която искаше да промени, начина си на живот заради детето.

— Кажи ми! — окуражи я Саша. — Какво те тревожи?

— Аз не съм силна натура — проплака Бианка, а от очите й потекоха сълзи. — Мислех, че съм смела. Но тук, в тази пустош, открих много качества у себе си, които не са добри. — Тя освободи ръцете си от тези на Саша и ги сложи на корема си. — Страхувам се за детето си. Никога няма да мога да стана добра майка. Саша, ще вземеш ли детето ми и ще го отгледаш ли като свое? Ти си жена със сърце, а и Аштън е човек, който разбира хората. Бихте били прекрасни родители за моето дете.

Изведнъж сграбчи силно Саша за раменете и я погледна настойчиво.

— Моля те, кажи ми, че ще вземеш детето ми и ще го отгледаш като свое. Моля те, Саша! Моля те, обещай ми!

Искането й свари Саша неподготвена.

— Бианка, знаеш, че ще направя всичко, за да ти помогна — каза Саша и отново стисна ръцете на приятелката си. — Да не би да искаш да взема детето ти заради твоя съпруг? Защото се отнася грубо с теб? Не се ли безпокоиш за това, а не че ще бъдеш лоша майка? Позволи ми да изпратя Аштън да му даде един урок. Не бива човек да живее цял живот в страх. Още по-добре ще е, ако дойдеш да живееш при нас, Бианка. Ще те приемем, докато успееш да се върнеш обратно в Мелбърн.

Бианка се разрида. Издърпа ръцете си и пак се хвана за корема.

— Не! — проплака, защото се страхуваше, че Станфорд щеше да я намери и щеше да я накара скъпо да си плати за всяка помощ, която би приела от Саша. — Не мога да го направя. Саша, не разбираш ли? Никога не съм се омъжвала. Живея със Станфорд Сидуел. Той ме доведе в пустинята.

— Бианка, не зная какво да кажа — рече Саша и дълбоко въздъхна. — О, позволи ми да накарам Аштън да ти помогне! Не бива да живееш с онзи ужасен човек!

— Изборът беше мой — отвърна Бианка. — Но детето ми заслужава нещо по-добро. — От очите й отново тръгнаха сълзи. — Обещаваш ли? Ще вземеш ли детето ми? Ще го отгледаш ли като свое?

Саша протегна ръце и прегърна Бианка, после я погали по прекрасната коса.

— Да — каза тихо. — Ще го направя, ако това е, което искаш. А сега спри да се тревожиш.

— Благодаря! — проплака Бианка. — Благодаря!

— Бианка, моля те да ми позволиш да изпратя Аштън да уреди живота ти в овцефермата на Станфорд — продължи меко Саша. — Не е необходимо да живееш в страх всеки ден. Нека те измъкнем оттам.

Бианка се отдръпна от нея. Бледа, с див поглед, тя започна да клати глава като луда.

— Не идвай в овцефермата на Станфорд! — Беше на ръба на истерията. — Остави ме да се оправям сама. — Обърна се да си върви, но се спря и отново погледна Саша. — Трябва да мислиш само за детето ми. — Тя тръгна по глинения нанос и мина на другия бряг.

Саша стоеше като онемяла. Бе изнервена от всичко, което се бе случило този ден. С натежало сърце се съблече и се потопи в реката, като се остави водата да я утеши, както уискито бе утешило Аштън.