Джеймс Патерсън
Високи залози (89)

86.

Какъв невероятен, омагьосан кръг! Независимо дали Никълсън се беше измъкнал благодарение на собствените си пари или не, все пак му бе нужен федерален съдия, който да подпише формуляр 41 или още някой по-нависоко в съдебната система, за да уреди сделката.

Покриването на случая с всеки изминал ден ставаше все по-обширно, по-дълбоко и по-мръснишко… Мисля, че бях не толкова шокиран, колкото изпълнен със страхопочитание. И най-лошото бе, че не му се виждаше краят.

С Джон още веднъж посетихме къщата на Никълсън и апартамента на Мара Кели, но заварихме точно това, което очаквахме.

На вратите бяха закрепени жълтите полицейски отцепващи ленти, без никакви признаци някой да е стъпвал тук най-малко от последните два дни насам. Но дори и да бяха идвали, сега сигурно бяха някъде много далеч. Съмнявах се дали някога пак ще се видим с Никълсън или Кели.

Преди да се върнем на магистралата, помолих Сампсън да отбие до бензиностанцията на Ексън, намираща се наблизо до апартамента на Кели. Купих си малък мобилен телефон „Нокия“, с предплатени минути за разговори, само за тридесет и девет долара. Използвах го, за да набера номера, който бях получил преди един ден.

Уайли Реклър ми отговори още след първото позвъняване.

— На телефона е Джена. Говорете с мен.

— Джена, обажда се детектив Алекс Крос. Срещнахме се онзи ден на Френдшип Хайтс — припомних й аз. — Готова ли си да се гмурнеш в тази история?

Дочух лека мелодраматична въздишка от другия край на линията.

— Скъпи, аз бях готова още последния път, когато си побъбрихме. Какво имаш за мен сега?

— Чувала ли си някога името Тони Никълсън?

— Не мисля. Не, определено не. Трябва ли да съм го чувала?

— Той е един от онези с малко черно тефтерче, което би желала да ти падне в ръчичките, не че някой от нас някога ще го докопа. До единадесет часа тази сутрин е бил в един федерален затвор. Сега е освободен под гаранция и ако трябва да гадая, мога да се обзаложа, че е на път да напусне страната. Заедно с малкото си черно тефтерче.

— И какво общо има това с мен?

— Може да има много, Джена. Ако се съгласиш да ми помогнеш. Искам от теб да пуснеш мухата на Сам Пинкертън от „Уошингтън Поуст“ — обясних й аз. — Можеш ли да го направиш?

— Предполагам, че бих могла. — Тя замълча за кратко, след което понижи тон. — Сам отразява събитията от Белия дом. Знаеш това, нали?

— Точно така.

— О, боже, вече се подмокрих — прощавай за вулгарния израз. Добре, но какво ще има за мен господин Пинкертън, когато му се обадя? Ако му се обадя.

Не скрих истината от Джена.

— В момента може би нищо. Но двамата можете да бъдете страхотен екип за случая. Ще можеш да отразиш всичките гледни точки.

— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб, детектив Крос.

— Има още нещо — добавих. — Сам ме мрази в червата. Вероятно ще стигнеш по-далеч в отношенията си с него, ако не споменаваш името ми.

Като затворих, Сампсън ме изгледа многозначително от шофьорската седалка.

— Мислех, че Сам Пинкертън ти е приятел.

— Такъв е. — Прибрах новия си телефон в джоба до стария. — Просто се старая да си остане такъв.