Джеймс Патерсън
Високи залози (105)

102.

Профайлърът в мен работеше усилено, когато влязох в градската къща на Бауи. Мястото беше просторно и добре подредено, с изобилие от антики и произведения на изкуството от ранните епохи на заселването на Америка. Освен това цареше идеален ред — никъде не видях разхвърляни вестници, списания или други вещи. Личеше си, че обитателят на къщата е много подреден човек. Наистина ли тук живееше Зевс? Дали бе убивал и тук?

Главната спалня беше на третия етаж, където свършваха стъпалата.

Двамата полицаи от екипа за пробив ми кимнаха, като се качих при тях, но нищо не казаха. Видях, че още двама от останалите трима пазеха вътре в спалнята, като с автоматите си МР5 държаха Бауи под прицел от различни ъгли. Извиках:

— Бауи, името ми е Алекс Крос. Аз съм от вашингтонската полиция и сега ще вляза при теб, става ли?

Последва мълчание, преди да чуя напрегнатия му глас:

— Влез. Покажи си значката.

Седеше на пода, облечен само с боксерки, обилно изпотен. Личеше си, че е спал в огромното легло, а вратичката на нощното шкафче зееше отворена.

Самият той се бе сврял в ъгъла под прозореца, между леглото и единия от двата гардероба. Беше скръстил ръце пред себе си, насочил дулото на пистолет Зиг Зауер 0.357 към най-близкия полицай.

Другото, което моментално ми направи впечатление, беше пръстенът на дясната му ръка — златен, с червен скъпоценен камък, като онзи, който бях видял на видеозаписа. Господи, той сякаш ни помага всичко да бъде толкова лесно. Защо? Той ли беше Зевс?

Стараех се да държа ръцете си отпред, като му показах полицейската си значка и едва след това прекрачих прага на спалнята. Всички останали бяха замрели като статуи.

— Хубава къща — заговорих го. — Откога живееш тук?

— Какво? — Погледът на Бауи се стрелна за секунда към мен, но веднага отново го насочи към мишената си.

— Просто се питам откога живееш тук. Това е всичко. Колкото за разчупването на леда.

— Проверяваш дали съм с всичкия си? — присмя ми се той.

— Точно така.

— Тук съм от две години. Президент на Съединените щати е Маргарет Ванс. Седем по осем е петдесет и шест. Е, добре ли съм?

— Предполагам, че осъзнаваш в каква каша си се забъркал — казах му аз.

— Точно тук грешиш — възрази той. — Нямаш никаква шибана представа какво става тук.

— Тогава ще ти кажа. Или поне ще се опитам. Официално си обвинен за убийството на Сали Ан Пери.

В очите му припламна гневна искра, но не отклони погледа си.

— Мамка му! Те са ме взели на мушка, още откакто ме изхвърлиха.

— Кои са те?

— Спецслужбите. Шибаните федерални. Кой знае, може и проклетият президент Ванс.

Спрях се, за да поема дъх, с надеждата той да последва примера ми.

— Объркваш ме, Бауи — казах му. — В една секунда изглеждаш с ясен ум, а в следващата…

— Да, добре, само защото съм параноик, не означава, че не искат да ме докопат, нали?

Странно, но това не можех да го оспорвам, затова продължих.

— Защо не ми кажеш какво искаш да чуеш, за да свалиш оръжието си?

Посочи ми с кимване към най-близкия полицай.

— Нека те първи свалят оръжията си.

— Хайде, Константин. Много добре знаеш, че това няма да стане. Затова се опитай да се разбереш с мен. Ако наистина си невинен, тогава аз съм на твоя страна. Откъде ти е този пръстен?

— Престани с въпросите. Просто престани.

— Добре.

Ръцете му бяха мускулести, но след като поне последните двадесет минути ги бе държал протегнати, вече започваха да треперят. Всъщност той се помръдна, за да се нагласи по-добре, да подпре ръката, в която държеше оръжието, върху коляното си.

— Бауи, аз…

Отекна трясък от пропукване на стъкло. Това бе всичко. Едно от малките стъкла на прозореца зад него се пръсна на парчета и Бауи рухна по лице върху килима, с малка черна дупка на тила си.

Не можех да повярвам на очите си. Не исках да го повярвам. Екипът за спешно реагиране незабавно пристъпи към действие. Някой ме издърпа назад, в коридора, докато останалите се скупчиха около Бауи.

— Имаше изстрел — заподозреният е улучен! Веднага ни трябва медицинска помощ!

След няколко секунди си проправих път навътре в спалнята. Целият треперех от ярост. Защо трябваше да стрелят по него? Защо точно сега? Бях го накарал да говори. Бауи лежеше проснат на пода, с разперени ръце. През счупения прозорец видях друг полицай на отсрещния покрив, със снайпер в ръка.

— Зарежете медиците — рече командирът на командосите. — Ще се срещнем на долния етаж.

Двама от екипа ме поведоха през вратата и надолу по стъпалата без повече обяснения. Явно повече не им бях необходим.

Когато излязохме на покритата предна веранда, екипът за спешна помощ чакаше отвън. Протоколът изискваше да бъдат повикани, но в този момент с това се изчерпваше всичко. Вече бях видял достатъчно, за да зная, че Константин Бауи нямаше накъде да е по-мъртъв.

Както и това, че съм бил стръв в цялата мръсна игра. Още отначало бяха решили да го убият.

Които и да бяха те.