Джеймс Патерсън
Високи залози (58)

55.

Вратата на колата се отвори и Мара се плъзна вътре. Никълсън видя първо слабите й крака, а сетне и ръката на латиноамериканеца, която стискаше здраво отзад русата й коса. Онзи затъкна в колана си пистолет четиридесет и пети калибър, после затръшна вратата.

Разбираемо бе, че приятелката на Тони беше страшно изплашена. По дяволите, та тя бе само на двадесет и три. Ръцете й бяха стегнати отпред с белезници, но пуловерът й бе дръпнат над тях, за да ги прикрива. Никълсън й бе подарил този пуловер. Кашмирен. От магазина на „Поло“ в Александрия. В щастливите им дни.

— Как си?

— За бога, Тони, какво става тук? Той ми обясни, че бил от полицията. Показа ми значка. Вярно ли е?

— Просто не казвай нищо — посъветва я Никълсън тихо. Струваше му се, че раненото му коляно всеки миг ще се пръсне. Почти му бе невъзможно да се съсредоточи, а появата на Мара само влоши ситуацията. Ужасно я влоши, защото той наистина я обичаше.

Тя беше пълна противоположност на Шарлот. Например, за разлика от съпругата му, знаеше твърде много. Освен това беше от Ню Йорк, от смесен ирландско-италиански произход. За нюйоркчаните не беше типично да си държат езиците зад зъбите.

— Какво искат тия? — продължи да го притиска тя. — Къде ни водят? Кажи ми.

— Това е дяволски добър въпрос — отвърна Никълсън и изрита гърба на предната седалка със здравия си крак. Изкрещя на похитителите си: — Къде, мамка му, ни водите?

Това му спечели само обратен удар по скулата с дулото на пистолета. Почувства болката, но вече не му пукаше. Всъщност болката можеше да се приеме като нещо добро — означаваше, че още е жив…

— Каквото и да става тук, трябва да знаете, аз повече не работя за него — обясняваше забързано Мара на двамата мъже на предните седалки. — Трябва да ми повярвате. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Бях му счетоводителка.

— Затваряй си устата, Мара — сопна й се Никълсън. — Няма смисъл.

— Той изнудва хората. Все важни клечки. За пари. Записва ги и…

Никълсън се наведе заплашително към нея, но това бе всичкото, което можеше да стори.

— Мара, предупреждавам те.

— За какво, Тони? Малко е късно за предупреждения, не мислиш ли? Дори не трябваше да съм тук.

Тъмнокафявите й очи излъчваха само страх и ярост, същото, което изпитваше и той, тъй че му бе трудно да я обвинява докрай.

— Говоря за важни особи — не спираше да дрънка тя. — Богаташи. Политици. Банкери от Уолстрийт. Адвокати. Все големи клечки…

— Да, да — прекъсна я шофьорът. — Кажи ни нещо, което не знаем. Иначе, както рече твоят човек — затваряй си устата, Мара.