Джеймс Патерсън
Високи залози (66)

63.

Центърът за задържане на заподозрени в Александрия се помещаваше в голяма сграда с фасада от червени тухли в края на Мил Роуд.

Именно там държаха терориста Закариас Мусауи, преди да бъде изпратен да излежава присъдата си в строго охранявания затвор във Флорънс в щата Колорадо. По съвпадение точно там бе последното известно на полицията местопребиваване на серийния убиец Кайл Крейг. А мен ме чакаше огромна недовършена работа, с която все някога трябваше да се заема. Удивително малък започва да ти се струва светът на големите престъпления, след като прекараш в него толкова дълго време. Само мисълта за Кайл Крейг ме караше да кипна.

Държаха Никълсън и госпожица Кели съответно на първия и на втория етаж. Извеждахме ги за разпити в отделни стаи, след което ги връщахме обратно с асансьора.

Отначало нито един от тях не желаеше да каже нещо повече от това, че са станали жертви на отвличане и насилие. Оставих ги да продължат няколко часа в тоя дух, дори деликатно позволих на Мара Кели да разбере, че гаджето й не се пречупва. Исках да засиля доверието й в Никълсън, преди да го разбия на пух и прах.

При следващата ни среща, на същото място, оставих на масата пред нея фотокопие на страница.

— Какво е това? — попита тя.

— Погледни го.

Мара се наведе, като отметна с пръстите си с бял маникюр един кичур от косата си. Дори и тук, в стаята за разпити, тя запазваше някаква поразителна изтънченост, макар да ми изглеждаше по-скоро придобита, отколкото вродена. Твърдеше, че е счетоводителка, но бе завършила само първата година в колежа.

— Самолетни билети? — заговори тя. — Не разбирам. За какво ми ги показвате?

Сампсън се приведе над масата. Когато пожелаеше — а това се случваше често по време на работа, — той можеше да изглежда доста заплашителен със своите двеста и шест сантиметра.

— От Монреал до Цюрих, полетът е бил снощи. Видя ли имената?

Той потупа с пръст върху билетите.

— Антъни и Шарлот Никълсън. Твоят приятел е смятал да избяга, Мара. Заедно със съпругата си.

Тя избута встрани фотокопието.

— Да бе, и аз имам компютър и цветен принтер.

Извадих мобилния си телефон и й го подадох.

— Тук е набран номерът на Суис Еър. Искаш ли да се обадиш и да попиташ за резервацията?

След като тя не ми отговори, реших да й отпусна още няколко минути, за да осмисли ситуацията. Всъщност тя беше права — бяхме фалшифицирали билетите. Когато се върнахме в стаята, беше готова. Личеше си, че е плакала, макар че се бе опитвала да изтрие сълзите си.

— Какво искате да знаете? — попита Мара, сетне присви очи. — И какво ще получа срещу това?

Сампсън я погледна изпитателно.

— Ще направим всичко, което можем, за да ти помогнем.

— Така стоят нещата, Мара — кимнах. — Който ни помогне пръв, и ние му помагаме.

Извърнах се към касетофона и го включих.

— Кои бяха онези в колата? Да започнем от това.

— Нямам представа — отсече момичето. — Никога преди не съм ги виждала. — Повярвах й.

— Какво искаха те? Какво казаха?

Тук тя замълча. Имах чувството, че вероятно е готова да натопи Никълсън, но не можеше веднага да се реши.

— Знаете ли, аз го бях предупредила, че може да се случи нещо подобно…

— Подобно на какво, Мара? — намеси се Сампсън. — Можеш ли да го уточниш?

— Той изнудваше клиентите на клуба. Уверяваше ме, че това ще бъдат парите за „новия ни живот“. Поне така го наричаше… Нов живот ли? Как пък не? — Завъртя ръка из стаята. — Това ли е новият живот?

— А какво знаеш за хората, които е изнудвал? Спомни си имената им, може би някакви прякори, всичко, което си чула.

Мара Кели още набираше кураж, но когато заговори, тонът й беше горчив и саркастичен.

— Зная, че той винаги добре се подсигуряваше. Отвсякъде. По този начин, ако някой се разприказва, всички щяха да пострадат. И ако нещо се случеше на Тони, аз трябваше да разглася информацията. — Облегна се назад и скръсти слабите си ръце. — Това беше идеята, между другото. Тази заплаха той бе отправил към тъпите задници, които изнудваше, след като им осигуряваше малко чукане.

— И всички ли плащаха? — попита я Сампсън.

Очите й отново обходиха стаята, сякаш още не можеше да повярва, че се намира тук, че се е стигнало до всичко това.

— Е, ако го правеха наистина, сега нямаше да водим този разговор, нали?