Джеймс Патерсън
Високи залози (18)

15.

Откакто пътните полицаи го спряха на магистралата I-95, Джони Тучи се придържаше към строга система за оцеляване. Никога не пътуваше в една и съща посока през два последователни дни. Никога не се задържаше на едно място за повече от двадесет и четири часа. Всъщност ако мършавото момиче, работещо като касиерка в хранителния магазин на „7-Илевън“ в Кътингсвил, не беше толкова лесно и жадно за лудории или ако той не помнеше кога за последно бе лягал в легло, вероятно отдавна да се бе махнал от тук.

Щеше, можеше, трябваше, мислеше си той.

Беше някъде по средата на втория път с момичето от касата, когато паянтовата врата на стая номер 5 в Парк мотел се разтвори със замах. Двама мъже в сиви костюми влязоха най-спокойно вътре, все едно че имаха ключ или нещо подобно. Как, по дяволите, се справиха с вратата? Вече нямаше значение. Защото бяха вътре.

Джони подскочи цял метър над леглото и сграбчи завивката, за да се прикрие. Същото направи и момичето. Лиз ли й беше името? Или Лизъл?

— Джони Тучи? Самият Джони Тучи?

Единият от нахлулите — този, който го заговори — беше от бялата раса, а другият — латиноамериканец. Може би бразилец? Джони нямаше и понятие кои бяха тези, но не се съмняваше защо са дошли в мотела. Все пак се опита да се представи колкото можа по-добре.

— Сбъркал си стаята, човече. Никога не съм чувал за Джони Еди-кой си. А сега, моля, напуснете!

Латиноамериканецът откри огън преди още Джони да забележи, че държи пистолет в ръката си. Джони се вцепени и едва не получи удар. Като се осмели да отвори очи, видя момичето, Лиз или Лизъл, килната назад към таблата на леглото. С дупка в челото. Кръвта се стичаше от върха на носа й и капеше върху гърдите й.

— Мили боже! — Джони по-скоро падна от леглото, вместо да стане от него. Веднага запълзя на четири крака към ъгъла. В действителност никога досега не бе присъствал на стрелба от упор.

— Нека да опитаме пак — заговори отново белият. — Джони Тучи? Самият Джони Тучи?

— Да, да, добре! — Вдигна ръце, но приближи едната до лицето си, за да не вижда мъртвото момиче и стичащата се кръв. — Как ме открихте? Какво искате? Защо я застреляхте?

Онези двамата се спогледаха и се засмяха на глупавите му въпроси.

Тези типове очевидно не бяха от Фамилията. Бяха прекалено „бели“ за това, дори и вторият, по-мургавият.

— Кои, по дяволите, сте вие? Да не сте от ЦРУ или нещо от този сорт?

— По-зле е за теб, Джони. Ние сме бивши агенти от Дирекцията за борба с наркотиците, ако проумяваш какво имам предвид.

Джони бе съвсем сигурен, че го разбра. Те нямаше да си губят времето с писане на доклади за това, което бе сполетяло горката Лиз или Лизъл. Какво да измислят — че се е опитала да измъкне пистолет от котенцето си?

Белият прекоси пода с няколко забързани стъпки и веднага го изрита в слабините.

— Това не означава, че ще си губим времето с отчаян боклук като теб. Хайде да тръгваме. Обуй си панталоните.

— Аз… Не мога. Къде ще ходим? — Джони се бе превил надве, свил ръце в чатала си. Искаше му се само да може да избяга. Имаше чувството, че коремът му се е обърнал с вътрешността навън. — Само… Просто ме застреляйте… И с това да се свърши.

— Да, иска ти се, нали? Да се присъединиш към малката си приятелка в отвъдното. Но се опасявам, приятелче, че няма да е толкова лесно.

Двамата се наведоха над него и започнаха да го омотават с чаршафа на мотела. Издърпаха краищата и здраво ги завързаха. Джони нищо не можеше да стори, защото бе невъзможно да отдалечи ръце от тялото си. После го повлякоха към вратата, сякаш бе торба с мръсни чаршафи за пералнята.

Тогава би трябвало да започне да крещи, ако имаше въздух за това, защото Джони Тучи току-що осъзна къде отиваха и какво го очакваше.