Джеймс Патерсън
Високи залози (23)

20.

Младият хлапак вътре беше чисто гол, както го е майка родила, наполовина увит в изпоцапани чаршафи и с уста, залепена с две ленти скоч. Щом трескавият му поглед се прикова върху Реми, започна да лази из багажника, сякаш можеше да се скрие някъде.

— Защо е без дрехи, по дяволите? Какъв е смисълът?

— Когато го намерихме, чукаше едно момиче.

— И тя…?

— Погрижихме се за нея.

— Ааа, и нея трябваше да ми я донесете за съхранение.

Реми се обърна пак към хлапето, което отново застина — с изключение на очите му. Тези очи явно никога не преставаха да мърдат.

— Той е забавен малък плъх, нали?

Бръкна надолу и измъкна момчето, после го завъртя така, че да види двадесетгодишната дробилка за дърва на светлините на фаровете.

— А сега вече знаеш защо си тук, затова няма да шикалкавя с подробностите — предупреди го той. — Искам само да узная едно нещо от теб. Но помисли добре, преди да ми отговориш. Казвал ли си на някого за това място? На когото и да е?

Хлапето заклати глава повече пъти, отколкото бе необходимо — не, не, не, не, не.

— Наистина ли си сигурен в това, синко? Не би ме излъгал, нали? Особено сега?

Главата на хлапака промени посоката на клатенето: да, да, да.

Реми се засмя.

— Видяхте ли го? Прилича на една от онези глупави кукли, дето си клатят главите. Направо да го окачиш на таблото! — Наведе се, за да застане точно срещу лицето на хлапето, и го погали по черепа. После започна да върти главата му нагоре и надолу, наляво и надясно, като през цялото време се смееше.

— Да, да, да… не, не, не… да, да, да…

Сетне с рязък замах усука главата му и прекърши врата му. Остави момчето да падне на земята като счупена играчка.

— Това ли беше? Да му счупиш врата? — попита единият от двамата. — За това ли го доведохме жив?

— О, всичко е наред — рече Реми, като леко засили акцента си. — За тези работи имам интуиция. — Онези двамата поклатиха глави, сякаш беше беден селяндур от Юга, което Реми възприе като комплимент за способностите си.

— Хей, приятели, не искате ли да пийнем по едно? Имам отзад нещо наистина добро.

— Ние трябва да тръгваме — каза мургавият. — Благодаря за предложението. Може би някой друг път, Реми.

— Както желаете. Няма проблеми.

Всъщност никъде в неговия имот нямаше дори капка алкохол. Единственото, което Реми пиеше, освен бутилираната вода, която понякога купуваше, беше чай с лед, сварен на слънце. Алкохолът беше отрова за човешкото тяло. Просто му харесваше да остави тези лицемерни шибани задници да си мислят за него това, което и без това си го мислеха.

Те много напомняха на държавни служители, тези двамата. Точно като тях те уж всичко виждаха и в същото време нищо… Ако се замислеха малко повече, щяха да се досетят, че той ги изпробваше да осъзнаят срещу какво се изправят.

— Още нещо да ви кажа — добави той. — Повече без случайни загубеняци. — Подритна мъртвото момче. — Този тук не свърши работа, нали? Ще започна прочистването, като се заема с него.

— Съгласни сме. Целият е твой.

Потеглиха, дори без да му махнат за сбогуване. Ала Реми им помаха и изчака, докато шумът от колата окончателно заглъхна, преди да се заеме за работата.

Хлапето беше само кожа и кости, така че, да го нареже, не му струваше повече усилия, отколкото за някое момиче. Две разрязвания за коленете, две за бедрата, две за раменете и едно за врата. После един надлъжен срез по средата на мършавия му торс. Щеше повече да изпоцапа, ако използваше нож вместо дробилката или някоя брадва, пък и Реми, ех, харесваше си работата… Винаги я бе харесвал.

След като свърши и това, отне му само десетина минути да го накълца на кайма, да обере всичките останки от машината и да ги натъпче в една найлонова торба. Удивително бе колко леки бяха всички торби — все едно че вътре имаше само пяна или стърготини, които оставаха обикновено в една дробилка за дърва.

Взе лопата и едно фенерче от бараката и метна торбата в ръчната количка. Пое през гората. Нямаше значение посоката. Където да хвърлеше това хлапе, щеше да изчезне завинаги.

— Никога няма вече да те видят или чуят — мърмореше си Реми под носа. Вдигаше и спускаше глава и я клатеше настрани, докато крачеше, като по едно време започна да се смее. — Не. Не. Не. Не. Никога. Не. Не. Не. Не.