Джеймс Патерсън
Високи залози (114)

111.

Нещо не беше наред. Теди усети напрежението, излъчващо се от Корморан, дори преди агентът да заговори на ухото му.

— Извинете ме, сър. Бихте ли дошли с мен, моля? Става дума за нещо важно.

Маги също го видя, но отлично знаеше как да реагира. Усмихна се със сияйната усмивка на отлична домакиня.

— Нали няма да го задържиш много, Дан?

— Да, мадам.

— Губернаторе, не забравяйте мисълта си — каза Теди на госта им. — Веднага ще се върна.

После, без да знае защо, се наведе и целуна жена си по бузата.

— Обичам те, скъпа — прошепна, а тя примигна.

Сладката Маги. Светът навярно никога нямаше да узнае колко добра може да бъде тази жена. Не че наистина я обичаше, нито знаеше какво означава това чувство. Но се получаваше. Двамата бяха добра двойка. Колкото и много неща за него да останат завинаги в тайна за нея, това нямаше да изтрие истината помежду им. Сбор от отделни части и всичко останало. Сложно, като при всички връзки.

Той забърза редом с Корморан, докато преминаваха през фоайето.

— Какво става, Дан?

— Сър, искам да запазите спокойствие — рече Корморан. — От ФБР искат да ви зададат няколко въпроса. Чакат отвън, за да ни отведат до сградата „Айзенхауер“.

Теди се закова намясто.

— Поспри за секунда. Да не се опитваш… — Наклони глава на една страна и се усмихна на една преминаваща двойка, която го зяпаше глупаво. После се обърна с гръб към залата. — Да не се опитваш да ми докараш някой шибан инфаркт?

— Сър, зная какво правя. Наистина. Трябва да ми вярвате.

— Да ти вярвам? Ти направо ме тикаш в ръцете им!

Корморан пъхна в джоба ръката с микрофона. Гласът му се сниши до трескав шепот.

— Не съм ли ти доказал всичко досега? За бога, Теди, стегни се. Просто искат да ти зададат няколко въпроса.

— Защо не ти вярвам, Дан? Това е лошо. Това е много лошо, нали?

— Чуй ме. — Погледът на агента се стрелна до най-близкия изход и тутакси се върна обратно върху Теди. — Единственият възможен изход от тук е право през тези врати. Или ще продължим да вървим, или те ще влязат вътре. Няма накъде да се бяга, Теди. Ако влязат тук, ще бъде много смущаващо за президента.

Сега и той ги видя — група черни костюми отвън на терасата към реката, включително и онзи детектив от вашингтонската полиция, дето душеше по следите му. Алекс Крос. Който отдавна трябваше да е мъртъв и погребан.

— Сър, трябва да вървим.

— Не ме подканяй, по дяволите! Да не се самозабравяш? Аз съм Теди Ванс.

Теди изпъна вратовръзката си и взе висока чаша с шампанско от подноса на преминаващия наблизо келнер. С усилие на волята си наложи да не я пресуши цялата наведнъж. Само малка глътка засега и още една непринудена усмивка към залата, макар че кръвта бучеше в ушите му.

— Добре — рече той. — Да го направим. Със сигурност мога да им отговоря на няколко въпроса.