Джеймс Патерсън
Високи залози (30)

27.

След като настанихме Нана в болнично легло, ни посети дежурният кардиолог. Името й беше доктор Енгълфийлд, изглеждаше някъде около петдесетте. Имаше състрадателна физиономия, на която обаче не липсваше онази професионална безпристрастност, каквато бях виждал при толкова много специалисти.

Докато разговаряше с нас, тя прегледа кардиограмата на Нана.

— Госпожо Крос, основната ви диагноза е сърдечна недостатъчност. По-конкретно казано, сърцето ви не изпомпва достатъчно кръв за вашата кръвоносна система. Това означава, че не получавате достатъчно кислород или хранителни вещества и най-вероятно на това се е дължал припадъкът от тази сутрин.

Нана кимна, без да показва някакви емоции. Първото, което попита, бе:

— Кога най-рано ще мога да си тръгна от болницата?

— Средният престой при подобна диагноза е от четири до пет дни. Бих искала да проверя и евентуално да променя медикаментите, които взимате за кръвното си налягане. Точно това ще изследваме през следващите няколко дни.

— О, тогава ще си бъда у дома, докторе. Вие къде ще бъдете?

Доктор Енгълфийлд се засмя любезно, като си мислеше, че старата жена се шегува. Но още щом си тръгна, Нана се обърна към мен.

— Трябва да разговаряме с някой друг, Алекс. Готова съм да се върна у дома.

— Така ли? — попитах я, като се стараех да поддържам по-спокоен тона на разговора.

— Да, така. — Махна с ръка, като опит да ме прогони от стаята. — Хайде, върви. Погрижи се по-скоро да ме изпишат.

Това вече започна да ме притеснява. Никога не си бях позволявал да нареждам на Нана какво да прави, но сега внезапно трябваше да направя тъкмо това.

— Мисля, че този път се налага да последваме съвета на лекарката — заявих. — Ако няколко нощи в болницата ще ни гарантират, че случилото се тази сутрин няма да се повтори, тогава съм изцяло за това да останеш.

— Май не чуваш какво ти казвам, Алекс. — Гласът й се промени за секунда и тя ме сграбчи за китката. — Няма да прекарам нито един ден в това болнично легло, чуваш ли ме? Отказвам. Имам право на това.

— Нана…

— Не! — Пусна ръката ми и насочи срещу мен треперещия си пръст. — Нито пък ще търпя този тон. А сега ще уважиш ли желанията ми или не? Ще стана и сама ще го направя, ако се налага. Знаеш, че ще го сторя, Алекс.

Беше ужасно да слушам всичко това, изправен срещу назидателния й пръст. Нана настояваше, но в същото време ме умоляваше да се вслушам в желанията й. Приседнах на ръба на леглото и се наведох така, че главата ми се доближи до нейната. Затворих очи, преди да заговоря:

— Нана, искам да се отнасяш сериозно към тези процедури за възстановяване. Намали темпото и ги остави да те излекуват. Длъжна си. Затова бъди разумна. — Последното Нана ми го бе повтаряла още откакто бях десетгодишен. Бъди разумен.

В стаята надвисна пълна тишина, освен изшумоляването, когато тя отново се отпусна на възглавницата си. Когато отворих очи, видях сълзите, стичащи се по бузите й.

— Така ли ще бъде? Тук ли ще умра?

Грабнах стола и го преместих близо до леглото й. По-късно заспах в същия този стол.

— Никой няма да умира тази вечер — уверих я аз.