Джеймс Патерсън
Високи залози (108)

105.

Нямаше начин Махони да уреди служебно пътуване до Алабама. Дори случаят да беше негов — а не беше — Бюрото зорко следеше как се харчат парите на данъкоплатците и за подобни разпити на място обикновено ангажираше агенти от местните филиали. Нед вече си бе разменил няколко имейли с филиала на Бюрото в Мобийл, но накрая решихме да отлетим за Алабама на собствени разноски.

Пристигнахме на летището в Мобийл късно сутринта на следващия ден и веднага взехме кола под наем.

Обри Джонсън живееше на остров Дофен, на около един час път с кола в южна посока. Оказа се малко, заспало селце, или поне по това време на годината, така че без затруднения намерихме магазина му — „Рибарски такъми на Големия татко“ на авеню „Кадилак“.

— Заради това ли се влачихме дотук? — попитах Нед. — Заради рибарските такъми на Големия татко?

— Може да ти се стори странно, но това е краят на пътя. Тук ще се разплете цялата конспирация. Ако извадим късмет, разбира се.

— Тогава да видим колко сме късметлии.

Джонсън беше висок, общителен мъж, около петдесет и пет годишен. Веднага ни покани вътре, все едно бяхме двама стари негови приятели, и завъртя двойната ключалка след нас.

Нед вече го бе разпитал по телефона, но Джонсън повтори разказаното заради мен — как пътувал преди около месец, късно през нощта, по шосе 33 във Вирджиния, когато едно красиво момиче, само по разкъсано боди, изскочило от гората и се изправило пред пикапа му.

— Честно казано, отначало си помислих, че тази нощ ми е излязъл късметът — призна той, — докато не видях в какъв ужасен вид бе тя. Ако куршумът в гърба й беше с по-голям калибър, вече щеше да е мъртва.

При все това момичето настоявало Джонсън да продължи да шофира или поне докато не пресекат границата със съседния щат. Накрая я завел в спешното отделение на някаква болница оттатък Уинстън-Салем.

— Ани не искаше да се покаже пред полицаите — продължи той. — Каза ми само, че ако не я отведа с пикапа си, щяла да продължи пеша. И аз я откарах. Вероятно не е трябвало, но стореното сторено. И оттогава с жена ми се грижим за нея.

— Казва се Ани? — попитах.

— Ще стигна и до това — отвърна Джонсън.

— А защо е решила да говори? — попитах и двамата си събеседници. Знаех само, че контактът между господин Джонсън и Махони е започнал преди в медиите да се появят имената Константин Бауи и Зевс.

— Това е малко сложно — поде домакинът ни. — Тя още не ни е разказала всичко. Дори истинското й име не знаем и просто я наричаме Ани. Обадих се в Бюрото с някои предпазливи намеци, но не можех да им кажа кой знае колко. Така че хората не ме взеха насериозно. Или поне докато агент Махони не ме потърси. Той научил за мен от обаждането ми до филиала на ФБР в Мобийл.

— А къде е тя сега, Обри? — попита Нед.

— Не е далеч. — Джонсън грабна връзката си с ключове от тезгяха. — Ще я оставя сама да говори, но искам още нещо да ви кажа. За онзи тип, когото по новините наричат Зевс. Тя казва, че не е той. Както тя не е Ани, така и той не е Зевс.