Джеймс Патерсън
Високи залози (29)

26.

Нана беше жива. Само това имаше значение; само това ме интересуваше в момента. Но се питах защо, когато изгубиш някого или те грози опасност да изгубиш човек, който е много важен за теб, точно тогава той ти става по-скъп от всякога.

Дяволски мъчително беше да я чакам в болницата, докато я върнат от изследванията. Трябваше да вися с часове в един стерилен, осветен само с луминесцентни лампи, коридор, докато мозъкът ми трескаво обмисляше всичките възможно най-лоши сценарии — лош мой навик от работата. Опитах се да не мисля за нищо друго, освен за хубавите спомени с Нана. Върнах се назад в миналото си, чак до началото — бях десетгодишен, когато тя замени родителите ми в моя живот.

Когато най-после я изнесоха на носилката, за мен беше като божи дар само да я погледна в очите. Беше в безсъзнание, когато я доведохме тук, и нямахме никаква гаранция, че някога отново ще мога да я видя жива.

Но ето че беше жива и дори говореше.

— Малко ви поизплаших, нали? — Гласът й беше слаб, хрипкав, а тя ми се стори дори още по-смалена от обичайното, макар да я бяха надигнали върху възглавницата в носилката. Но поне беше будна.

— Слабо е да се каже, че ме поизплаши — признах си. Това бе всичко, което можех да сторя, за да не я притесня. Наведох се над нея и я целунах нежно по бузата. — Добре дошла обратно у дома, стара жено — прошепнах в ухото й, само колкото да я накарам да се усмихне. И тя наистина го направи.

— Хубаво е да се завърнеш. А сега, хайде, да се махаме от тук!