Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (6)

Пета глава

Навън беше студено, влажно и по-тъмно от всякога. Плътни облаци скриваха луната, а във въздуха се таеше нещо злокобно. Кейти имаше чувство, че ако протегне ръка, ще го докосне.

Нервите й бяха опънати като струни. Обзе я страх. Смразяващи мисли се въртяха неудържимо в главата й. Нещо не беше наред. Инстинктът й подсказваше, че тук се е случило нещо много лошо. Нещо зловещо. Странно усещане за гибел, за необратимо нещастие облада цялото й същество. Влагата просмукваше якето, за да стигне чак до костите и тя затрепери в очакване на брат си. Той отиде за фенерчето в колата, а тя здраво стискаше своето. Получила го бе доста отдавна от Морийн и сега си помисли с облекчение, че неотдавна бе сменила батериите.

Фаровете светнаха неочаквано и тя се стресна. Цялото пространство около нея засия. Найъл затича насреща й, като размахваше фенерчето. Стигнал до нея, той я хвана за ръка и каза в скоропоговорка:

— Чуй ме добре, Кейти! Ще стоиш близо до мен! Съвсем близо! Не искам да се разхождаш сама наоколо. Разбра ли?

— Да. И през ум не ми минава да се отделям — отвърна тя с дрезгав глас, като се приближи плътно до брат си. Поколеба се за миг, а после каза: — Има само две възможности, Найъл. Или са си тръгнали много бързо, или са били взети.

— Взети — повтори той, като смръщи чело, а в сивите му очи се появи тревога. — Кой ще ги вземе? И къде ще ги отведе?

— Не знам. Онова, което знам обаче е, че тук е влизал някой или някои, защото нещата са разхвърляни невъобразимо. — Тя се извърна и посочи плевнята с глава. — Карли и Денис може изобщо да не са наоколо. Може вече да са много далеч, ако са ги… взели. Ако са ги отвлекли.

— Господи, Кейти, какви ги дрънкаш? — промърмори Найъл, също като дядо Шон, когото обичаше и на когото се мъчеше да подражава. — Защо му е на някой да отвлича Карли и Денис? Какво искаш да кажеш?

— Идиоти колкото щеш! Знаеш го не по-зле от мен. Наркомани, сексманиаци, серийни убийци!

Найъл зяпна насреща й, видимо разтревожен от тия думи. На лицето му се изписа смесица от загриженост и уплаха.

— Да не губим повече време! Нека погледнем най-напред зад плевнята! — Докато говореше, Найъл я повлече към групата дървета, които пазеха северната стена на разнебитената постройка.

— Може да са тръгнали към къщата на Тед Метюз, Найъл — обади се Кейти.

— Да, възможно е.

Двамата заобиколиха плевнята отзад, като насочваха фенерчетата към храсти и дървета и викаха:

— Карли! Денис!

Никой не отговори и нищо необикновено не се изпречи пред очите им. Нямаше стъпкана трева, счупени клонки, смачкани храсти или следи от стъпки по земята. От момичетата — ни помен.

В един момент Найъл спря и обърна Кейти към себе си.

— И двамата сме на мнение, че някой е влязъл неканен и нечакан в плевнята. Който и да е бил, той или е отвлякъл момичетата, или ги е изплашил и те са избягали. Нали така?

Кейти кимна.

— И ако са избягали уплашени, вероятно са изтичали към къщата на Тед. Тя е доста далеч, но все пак по-близо от нашата или техните.

Найъл изглеждаше объркан.

— Защо да не побегнат нагоре по хълма към магистралата?

— Не, не, не биха тръгнали натам — бързо отговори Кейти, като клатеше глава. — Нагоре се тича трудно. Вероятно са изскочили навън и са се отправили към гората, точно пред вратата на хамбара. Като минат през нея, излизат на открито и равно пространство, което стига чак до къщата на Тед. През него се тича лесно — за нула време ще стигнат къщата.

— Права си. Нека погледнем в гората. Може Карли и Денис да се крият там и да ги е страх да излязат. Ако не ги намерим, можем да се обадим на Тед от автомата при магистралата.

Кейти хвана брат си за ръка. Беше напрегната и неспокойна.

Изведнъж я облада мрачно предчувствие и леко й се пригади. Сигурна беше, че след излизането й, тук е станало нещо лошо и се молеше Карли и Денис да не са пострадали.

Найъл я хвана здраво за ръка и двамата излязоха пред постройката, където бе оставен пикапът. Навлязоха в горичката зад него. Тя беше малка, но много гъста и тъмна.

Пътечката през нея беше съвсем тясна и се наложи да вървят един след друг. Найъл настоя Кейти да върви пред него, така че да не я изпуска от очи. Не искаше да поема и най-малък риск.

Щом влязоха между дърветата, Кейти започна да вика:

— Карли! Денис! Аз съм, Кейти! Тук ли сте?

Найъл завика още по-силно:

— Денис! Карли! Къде сте?

Отговор не последва.

Двамата продължиха напред, насочваха фенерчетата наляво и надясно, взираха се напрегнато в оскъдната им светлина.

Кейти спря внезапно и вдигна ръка над главата си. Тихо промълви през рамо:

— Чу ли, Найъл?

— Какво?

— Нещо прошумоля точно пред нас.

— Не чух. Сигурно е някакво животно. Елен може би.

Кейти затаи дъх и застина на място, като си спомни тъмното петно, чието бързо движение долови с крайчеца на окото си рано тази вечер. Там горе, при рододендроновите храсти на път за вкъщи. Не трябваше да ги оставям самички в плевнята, трябваше да ги взема със себе си. Но пък те често остават тук сами. Не е нещо необичайно. В плевнята си правят компания, вместо да седят у тях сами. Дали не се крие някой там в храстите? Тя преглътна с мъка. Гърлото й пресъхна и Кейти се запита, дали нападателят не е бил скрит там, докато тя отиваше към магистралата. Ако е така, то тя е минала съвсем близо до него. Или до тях. Кейти потръпна.

— Сега сякаш чувам нещо — прошепна Найъл, като се наведе напред и сложи ръка на рамото й.

Кейти чу шума, какъвто и да бе произходът му, по-ясно и отчетливо. Сякаш някой пълзеше през ниските храсти, като същевременно мачкаше шумата и чупеше клонки. Ако е животно, беше доста голямо.

— Кой е? — викна Найъл.

— Карли! Денис! Аз съм. И Найъл — извика Кейти, събрала длани пред устните.

Нямаше отговор, но шумът спря изведнъж. Вече не се чуваше нищо. Пълна тишина. Двамата не помръдваха. Чакаха наострили слух. Нищо не помръдваше. Гората тънеше в пълен покой. Кейти си пое дълбоко дъх и направи крачка напред. Найъл я последва обезпокоен. За да не я уплаши повече, той каза с престорена увереност:

— Трябва да е било елен. Или сръндак. Да, по-скоро сръндак. Няма нищо страшно, Кейти. Само едно животно. — Макар да говореше уж уверено, Найъл не беше сигурен дали сам си вярва.

Кейти положително не повярва. Имаше друго на ум. Пое дълбоко дъх няколко пъти и пристъпи решително.

 

 

Първо видя Карли. Насочваше лъча на фенерчето насам-натам, когато студеният бял сноп светлина попадна внезапно върху тялото. Приятелката й лежеше на малка полянка, встрани от пътеката, до нисък храсталак. Просната възнак, лежеше съвършено неподвижно.

— Карли е — извика Кейти и затича, подгонена от тревога, насочила светлината в лицето на приятелката си. Спря ужасена. Лицето бе покрито с толкова кръв, че чертите му се различаваха с мъка.

Кейти изпищя, извика брат си по име и остана вкопана в земята, неспособна да мръдне.

Когато Найъл стигна до нея, тя го сграбчи и закрещя с писклив, неестествен глас:

— Карли е цяла в кръв. О, Господи! О, Господи! Не искам да е мъртва! Не е, нали? Кой е сторил това ужасно нещо? — Кейти се притисна към брат си и тялото й се затресе неудържимо. Едва се държеше на крака, очакваше коленете й да се подгънат всеки миг и притискаше лице в рамото му, за да не гледа окървавеното лице на Карли.

Найъл насочи собственото си фенерче към Карли и инстинктивно отклони поглед, ужасен от отблъскващата гледка.

След малко Найъл каза:

— Искам да я разгледам внимателно. Можеш ли да се държиш на крака, Кейти? Ще те заведа до онова дърво, да се подпреш. Искаш ли?

— Добре — отвърна с ридания Кейти.

Найъл почти понесе сестра си, но щом я остави до дървото, бързо прекоси поляната и отиде при Карли. Връхлетя го остра миризма на кръв, той извърна лице, пое дълбоко въздух и някак си успя да се овладее. Надвеси се над момичето и видя, че кръвта тече от горната част на челото, там, където започва косата, за да облее цялото лице. Внезапно му хрумна, че то е почти непокътнато. Явно я бяха ударили няколко пъти по главата. Очите бяха затворени, но той долови лек пулс на шията, както и съвсем слабо дишане. Карли беше жива. Почти със сигурност. Найъл потърси опипом китката й. Усети слаб пулс.

Изправи се и тръгна назад към пътеката.

— Карли е жива. Ще огледам за Денис.

— Слава богу! — Кейти се разрида отново, но този път с облекчение.

След няколко секунди Найъл откри и Денис. Лежеше на около петнадесет метра върху изсъхнала трева, също по гръб, встрани от пътеката.

— Денис — прошепна момъкът, като коленичи до нея и насочи светлината в лицето й. Дръпна се начаса, гърлото му се сви, а в очите му нахлуха сълзи. Тялото му се разтрепери и той изведнъж разбра, че Денис не е жива. Онези огромни кадифени очи, които познаваше така добре, бяха широко отворени, но в тях нямаше живот. Оттам гледаше смъртта.

Задави го ридание и той бързо се изправи, изпълнен с непреодолима мъка. По бузите му неудържимо се стичаха сълзи и той ги обърса с опакото на ръката си. Погледна отново Денис и едва сега забеляза, че полата й е вдигната до кръста, а краката разкрачени. Найъл затвори очи и притисна уста с ръка. Обзе го всепоглъщащ гняв. Денис беше изнасилена.

— Копеле, кучи син! — промълви той полугласно и захлипа.

Кой беше направил с нея това отвратително, немислимо нещо? Кой я беше изнасилил и убил? Прекрасната, невинна Денис! Едва на седемнадесет години. Един цял неизживян живот е заличен. Просто така! Копеле!

Найъл понечи да придърпа полата, да я закрие с якето си, да й засвидетелства известно уважение, да върне малко от достойнството й в смъртта. Съобрази, че е по-добре да не го прави. Като се мъчеше да овладее бушуващите чувства, Найъл тръгна назад с разтреперани крака, като се питаше как да каже на Кейти.

Напрегнал сили, за да овладее чувствата си, той промълви:

— Денис… няма я вече, Кейти, тя е… убита. — Лицето му бе изкривено от болка, а гласът препълнен с леден гняв.

Момичето нададе сърцераздирателно стенание и се вкопчи в него:

— Не, Найъл! Не! Не може да бъде! О, Господи, не!

Прегърна я с две ръце и здраво я притисна. След малко Кейти промълви:

— Искам да я видя!

— Не, недей!

— Трябва! — Тя се освободи от прегръдката му и затича по пътеката, а светлият лъч се мяташе в мрака. Спря чак при тялото на Денис. Очите й се разшириха, замъглени от мъка. Вторачи се в приятелката си, а после се обърна, сви се на две, обгърна рамене с ръцете, потънала в изгаряща болка. Сълзи потекоха по бузите й и тя закрещя:

— Не Денис! Господи, защо Денис? Не е честно! Просто не е честно.