Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (33)

Тридесета глава

— Всичко изглежда толкова вълнуващо, Кейти! — каза Ксения, като гледаше приятелката си през масата. — Доволна ли си сега, че прие ролята?

— Разбира се, а я приех благодарение на теб. Както и на Рекс. Той ми разкри много основно личността на Емили, така че се изпълних с увереност в собствените сили. Увереност, която отначало нямах.

— Знаех, че ще ти помогне и много се зарадвах, когато разбрах, че идва да прекара уикенда с нас в Бъртън Лейбърн.

— Много искам да науча всичко за хората там — каза Кейти, като погледна колебливо Ксения. — Толкова много загадки има около тях.

— Има наистина — потвърди с делови тон Ксения и добави: — Някой ден ще ти ги разкрия до една.

— Хайде, Ксения, не ставай проклета, кажи ми сега!

— Ще отнеме много време.

— Засрами се! Умирам от любопитство. А някой друг път? Обещаваш ли?

— Обещавам. Как вървят репетициите?

— Много добре. Последната с костюми е утре вечер, после три седмици предпремиери и накрая премиерата през февруари. Мама каза, че си обещала да дойдеш на всяка цена.

— Сто на сто съм там.

— Много се радвам. — Кейти се усмихна на приятелката си. — Така искам да си сред публиката.

— По телефона ми каза, че Мелъни била много мила с теб… в какъв смисъл?

— Преди всичко, помогна ми да се спра именно на моята интерпретация. Казва, че не само съм я овладяла, но и съм я подчинила на собствения си дух. Режисьорът изглежда е на същото мнение.

— Това е висока оценка, да знаеш. Мелъни не е лесна. Голям продуцент, но не е лесна.

— Налага се да бъде такава. Много пари са заложени в цялата работа, тя носи отговорност пред инвеститорите. Фискална отговорност, както сама се изразява. Към мен е точно толкова взискателна, колкото към всеки от останалите. Не фаворизира никого. — Кейти отпи от бялото вино и продължи: — Работата е много тежка и в някои дни се изчерпвам напълно. Но в тоя занаят е така. Театърът е много по-трудно нещо, отколкото си мислят повечето хора. Особено цивилните.

— Цивилни ще рече ние, не театралите, така ли?

Ксения се изсмя.

— Да, точно те са цивилните. Не театралите. Според Крис обаче публиката няма защо да знае колко трудна е работата ни. Казва, че трябва да запазим илюзията за непринуденост и лекота.

— Кой е Крис? — попита Ксения, като направи изненадана физиономия — за пръв път чуваше това име.

— Един приятел. Нов приятел. Много е добър. — Под настойчивия поглед на Ксения, Кейти усети как я залива топла вълна, как кръвта й се надига към лицето и го зачервява.

— Не ме занасяй! — възкликна Ксения. — Защо всъщност се изчервяваш, Кейти? Никога не съм те виждала такава. Значи, Крис е новият приятел?

— Е, не бих казала! — отвърна Кейти. — Срещнах го едва миналата седмица. Миналата събота. Не е приятел в този смисъл, а просто приятел.

— Къде се запозна с него? — попита заинтригувана Ксения.

— У дома. В Кънектикът, искам да кажа. Ходих в болничния приют да видя Карли. Там го срещнах.

— Как е тя? Все така, предполагам?

— Да. Но докторът ми каза, че тя не е в истинска кома, а в състояние, което се нарича вегетативно.

— Какво значи това?

Кейти обясни и продължи:

— Значи, доктор Нелсън е приятел на Крис, а Крис щеше за малко да ме събори на земята, като изскачаше през една летяща врата. Изчака ме да изляза, за да се извини още веднъж.

— Сто на сто!

— Защо казваш това? И с такъв тон?

Ксения поклати глава и погледна Кейти с удивление.

— Не си ли се виждала в огледало напоследък? Та ти изглеждаш великолепно!

— Хайде, стига.

— Тая фантастична червена коса, тия сапфирени очи, скули, да умреш за тях. Аз трябва да кажа „хайде, стига“. Както и да е, да се върнем на Крис! Значи, изчаква те пред болницата. А след това?

— Седнахме на оградата и си побъбрихме. Чаках Найъл. Трябваше да ме вземе. Крис искаше да ме води на обяд, но нямаше как. Когато Найъл се появи, излезе, че се познават. Родителите му купили някаква съборетина в Кънектикът… Вашингтон и татко с Найъл се заели с възстановяването и преустройството й.

— Значи, семеен приятел?

— Ами, познава татко и Найъл.

— И видя ли го пак?

— Да.

— В Ню Йорк, предполагам?

— Да. Всъщност, обади се още същия ден, в оная събота и ме покани да излезем вечерта. Не исках да отивам. Тогава се намеси мама и ме накара да му се обадя и да го поканя на вечеря. Което и сторих. Той прие и същата вечер ми предложи да ме докара до Ню Йорк в неделя следобед и аз се почувствах някак си… ами, длъжна да приема, защото иначе мама трябваше да ме кара. Така че, май така се започна.

— Започна? Какво имаш предвид?

Кейти прехапа устна и поклати глава.

— Той се държи много покровителствено. Не че се натрапва или иска да командва, но е много земен и практичен. Когато се прибрахме в Ню Йорк каза, хайде да вечеряме, трябва да ядеш, за да запазиш сили и така нататък… просто отидохме в „При Илейн“ и ядохме спагети.

— И после?

— Няма после, Ксения. Закара ме у дома.

— Виждала ли си го оттогава?

— Да, чакаше ме на излизане от репетиция. Да ме води на вечеря.

— Кога? В понеделник?

— В понеделник, вторник, сряда и четвъртък.

— Айде бе! — възкликна Ксения, с блеснали от радост очи. — А тази вечер го трампи с мен, така ли?

Кейти се усмихна и каза:

— Не съвсем всъщност, защото го поканих да пие кафе с нас. Знам, че нямаш нищо против и исках да се запознаете.

— Нямам търпение! Разкажи ми всичко за него!

— На тридесет и три е и се занимава с екология. Службата му е в Аржентина — там живее. Но държи и малък апартамент в Ню Йорк.

— О, Господи, само това остава, телефонна любов. Само проблеми, Кейти!

— Не е любов.

— Стига де, не ставай смешна! В края на краищата, говориш с мен. Разбира се, че ще стане любов и лично аз смятам, че е чудесно. Какво изпитваш към него?

— Много ми харесва. Наистина добър човек, интелигентен, много начетен, интересен събеседник. Знае страхотно много неща. Искам да кажа, кой би очаквал човек като него да знае за тия писателки от деветнадесети век, Бронте, но той знае, а познава и британската история. Чете много, а и пише. Отначало мислел да се заеме с журналистика, но после се отдал на екологията.

— Иска да спаси планетата? Ами и аз искам същото. Свалям му шапка!

— И аз — съгласи се Кейти. — А тя се нуждае от спасяване.

Ксения кимна, замисли се за миг и каза:

— Винаги си била толкова внимателна с мъжете. А в този случай си забравила всяка предпазливост.

— Знам това и го намирам странно — съгласи се Кейти. — Обикновено съм нащрек, когато някой непознат прояви интерес към мен. Но с Крис се чувствам абсолютно спокойна още от самото начало. — Тя се усмихна. — Само от една седмица се познаваме, а го виждам всеки ден и имам чувството, че съм го познавала винаги…

— И?

— Няма и. Просто сме добри приятели.

Ксения се усмихна.

— Бихте могли да станете нещо повече.

— И аз така мисля — призна Кейти и изведнъж стана срамежлива.

Сервитьорът донесе рибата им върху канапе от праз и те замълчаха. Когато останаха сами, Кейти се огледа и каза:

— Толкова се радвам, че ме доведе тук Ксения. Харесвам тоя френски ресторант и обожавам кухнята му. Идвала съм само два пъти. Един път с леля Бриджит и в сряда с Крис.

— За бога, Кейти, два пъти за една седмица в този скъп ресторант! Не ставаме ли прекалено изискани?

Кейти се усмихна, заби вилица в рибата и остави въпроса без коментар.

— Аз самата съм страшно привързана към това място — обади се отново Ксения, — и те доведох тук със самочувствието, че предлагам и на двете угощение по специален повод. Ти си пред прага на участие в пиеса, която ще се превърне в хит, а ние подписахме току-що договор за организиране на четири приема годишно с голяма козметична фирма.

— Коя е тя?

— Питър Томас Рот, който произвежда медицинска козметика. Наистина голяма фирма, а сам той е много напредничав във всяко отношение. Не само в производството, но и в рекламата. Възнамерява да провежда по четири много големи приема на година и нае нас за организирането им.

— Поздравявам те, Ксения! — възкликна Кейти, като вдигна чашата си. — Това се казва новина!

Ксения също вдигна чаша и двете се чукнаха. Ксения каза с усмивка:

— Благодаря ти. Имам усещането, че две хилядната година ще бъде добра за нас.

 

 

Двете жени току-що бяха свършили с основното ястие, когато на масата им доведоха Кристофър Саундърс.

След като Кейти го представи, той седна при тях и си поръча кафе.

Ксения го хареса от пръв поглед. Беше среден на ръст и тегло, по-скоро слаб, с тъмнокестенява коса и топли кафяви очи. Намери го привлекателен. Хубав по някакъв момчешки начин, невероятно елегантен в безупречния, шит по поръчка, тъмносин костюм, бледосиня риза и синя вратовръзка с тъмносини райета. Дългогодишно богатство, привилегировано образование, аристократично възпитание, реши тя, докато го гледаше да разговаря с Кейти.

— Искаш ли да дойдеш и ти, Ксения? — попита я Кейти.

— Съжалявам, но се бях зазяпала и не чух. За какво говорехте?

— Утре вечер е последната репетиция. Нарича се „репетиция за поканени“. Тоест актьорите могат да канят близки и познати. Реших дори да не споменавам за това на мама и татко, защото наистина предпочитам да дойдат на премиерата. Но току-що поканих Крис и искам да дойдеш и ти, ако имаш възможност.

— С удоволствие! Отлитам за Лондон чак в неделя и съботата ми е свободна. За нищо на света не бих пропуснала тази възможност. Благодаря, Кейти!

— Да мина ли да те взема, Ксения? — попита Крис. — Можем да отидем заедно, нали?

— Да, би било добре! Благодаря. — Ксения се усмихна, а после погледна Кейти. — Помисли си само, ще мога да разкажа за представянето ти на Рекс. Той умира да научи как вървят нещата. Всъщност всички се интересуват, Кейти.

Кейти се сети внезапно за Доди, икономката, и нещо се сви в нея при спомена за думите й оная събота в Бъртън Лейбърн.

— Какво има? — попита Ксения. — Имаш много особен израз, Кейти.

— Сетих се за Доди и за нещата, дето ми наговори, когато бях в Йоркшир с теб. Нали ти казах тогава.

Ксения кимна, но замълча, защото почувства, че Кейти иска да добави нещо.

— Ако си спомняш, тя каза, че трябва да се прибера у дома, защото съм нужна там. Когато каза „у дома“, помислих, че има предвид Америка или Ню Йорк. Но сега ми се струва, че е искала да каже истинския ми дом. Където съм израсла. С други думи, дома на родителите ми в Малвърн.

— Коя е Доди? — попита Крис.

— Икономка на зълва ми, която се мисли за медиум. Малко е откачена — обясни Ксения.

Като помисли малко, Крис отбеляза:

— Когато човек казва, че е медиум, в повечето случаи е такъв. Хората усещат, когато им е дадено.

Двете жени го погледнаха внимателно.

— Сигурен съм, че Доди има тази дарба — продължи той. Разбира се, това не пречи едновременно с това да е откачена. Едното не изключва другото.

Двете се засмяха, а Кейти каза:

— Според Доди моето бъдеще е тук и то е тук, ако си спомним за пиесата. Каза още, че съм необходима и мисля, че съм. И ако…

— Точно така! — прекъсна я Крис. — Карли има нужда от теб, майка ти има нужда и аз.

И двете зяпнаха. Като видя изписаната по лицата им изненада, Крис се усмихна и каза на Ксения.

— Какво ще кажете? Каква декларация от мъж, който познава една жена едва от шест дни. Макар да изглежда много по-дълго. Обаче е истина.