Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (24)

Двадесет и втора глава

В студеното утро на този октомврийски петък, Кейти застана в края на обточената с дървета алея, за да се полюбува на величествената фасада. Макар да не беше специалист като баща си, неопитното й око веднага разпозна прекрасния образец от края на елизабетинското владичество.

Бъртън Лейбърн Хол беше изграден от преобладаващия в Йорк светлосив камък, който така добре се връзваше с околния пейзаж. Линията на покрива бе начупена, а самата къща представляваше красива комбинация от еркери и лоджии, остри скатове и кулички, комини и множество рамкирани прозорци, всички с елегантни форми, блеснали на ярката слънчева светлина.

Когато пристигнаха вчера, къщата изглеждаше някак си тайнствена в замиращата светлина на следобеда, но сега, в ранното утро, всичко изглеждаше различно. Солидно, вечно, трайно, такива думи идваха в главата на Кейти, застанала с лице към това великолепие. И очевидно е такава, каза си тя, след като не е мръднала за четиристотин години.

Тръгна назад и заобиколи сградата от юг, като излезе на широка тераса с балюстрада, която обточваше цялата страна на къщата. Парапетът прекъсваше по средата, за да отвори място на широко стълбище, което се спускаше към плетеница от алеи и цветни туфи, преплетени в неизразима красота.

На около четири метра под тях започваше морава, стигаща до декоративно езеро, което едва се виждаше в далечината. От двете страни на моравата имаше малки горички от огромни дървета, чиито възлести стволове и широко разпрострени клони предлагаха дебели сенки лете.

Кейти отново изпита чувството, че е излязла от времето, чувство, което я изненада при пристигането й вчера. Всеки камък от тази сграда, всяка педя от земите, подарени някога на фамилията Лейбърн от великата представителка на Тюдорите, бяха пропити с история. Не можеше да не се запита какво бе извършил Робърт Лейбърн, за да заслужи такъв екстравагантен подарък? Реши да попита Верити.

Понеже още нямаше осем, Кейти реши да се разходи до езерото. Докато вървеше си мислеше за Ксения и техния откровен разговор предната нощ. Беше доволна от тази откровеност, защото бе сигурна, че тя е укрепила още повече връзката им. Макар че не го знаеха, и двете бяха преживели жестоки травми в ранните си години. Сега, след като си разказаха за това, можеха да се разбират по-добре. Поне Кейти мислеше така. Разглеждаше случилото се като някаква връзка.

Не успя да се отдалечи особено, когато чу, че някой я вика по име. Обърна се и като засенчи очи с длан, видя Ксения да тича към нея.

Носеше шорти и маратонки. Косата си бе вързала отзад. Спря до Кейти, плувнала в пот, без да може да си поеме дъх. Свали кърпата от врата си, обърса лицето си и направи безуспешен опит да проговори.

— Ей, не бързай, успокой се малко! — каза Кейти, като видя пълното й изтощение.

След малко, когато дишането й се поуспокои, Ксения каза:

— Реших да направя едно късо бягане до края на алеята, но явно съм забравила дължината й. — Подпря се на едно дърво и направи няколко дълбоки вдишвания. — Или е това, или просто не съм във форма. Тъкмо се връщах, когато попаднах на градинаря Пел. Той ми каза, че те е видял да тръгваш към езерото.

Кейти се изненада.

— Никого не видях.

— Не би и мота. — Ксения се усмихна. — Пел си върши работата в парка и градините, но самият той е невидим, освен ако не пожелае да стане обратното. Ще имаш ли нещо против да те придружа за малко, Кейти? После можем да се върнем и да закусим заедно в осем. — Тя се засмя и поклати тава. — Имам усещането, че Джарвис и Аня ще се престараят заради теб. Готвят истинска йоркширска селска закуска.

— Трябва да призная, че малко поогладнях и с удоволствие ще опитам някои от местните специалитети. Станах много рано, облякох се и слязох да разгледам фасадата на къщата.

— Красива е, нали?

— Фантастична е, Ксения, а този сив камък е направо вълшебен! Местен е, нали?

— Да, местен. Много се съмнявам, че ще намериш хубава къща от тухли в Йоркшир, да пази бог!

Двете продължиха пътя си в мълчание, но тъкмо преди да стигнат езерото, Ксения го наруши:

— Знаеш ли, Кейти, питам се дали е правилно това, което съм замислила за утре — да те водя в Хоуърт и насила да те потопя в атмосферата на Бронте…

— Какво имаш предвид?

— През нощта ми дойде на ум, че те карам насила да приемеш тази роля, тоест — може би, да си навлечеш опасност.

Като спря рязко, Кейти се обърна към приятелката си. Светлосините й очи се плъзнаха по лицето на Ксения и след секунда каза:

— Разбирам мисълта ти, но не, не мисля, че ме тласкаш към опасност. Нищо подобно. Нападението над Карли и Денис беше извършено преди десет години. Това е много време. А през последните четири години, след като завърших академията и преди да дойда в Англия, аз играх в различни пиеси. Вярно, не на самия Бродуей, но все пак — на сцена. И никой не ме е докоснал с пръст. Приемам хипотезата на Мак Макдоналд, че престъпникът е напуснал завинаги източното крайбрежие скоро след нападението над Карли и Денис.

— Защо мисли така тоя полицай? — попита Ксения.

— Според татко, Мак поддържа становището, че се страхувал да не се издаде пред приятели и близки, ако остане в района на Малвърн или в другите малки градчета наоколо, каквито са Кент или Корнуол бридж.

— Нищо не би му попречило да отиде в Ню Йорк — посочи Ксения.

— Разбира се. Би могъл да е навсякъде. Виж какво, след като реших да се занимавам с театър, аз знаех, че един ден ще си вадя хляба на сцена, на открито, така да се каже. Така че стиснах зъби и се примирих с това. Много се мъчих, докато се преборя с параноята, както и с постоянния страх.

— Мисля, че си се справила превъзходно, ако се отчетат обстоятелствата — каза Ксения, като хвърли на приятелката си замислен и пълен със загриженост поглед.

Кейти се разсмя изведнъж.

— Знам какво си мислиш. Че все пак не съм се отървала от манията да заключвам врати.

Ксения се засмя на свой ред, хвана Кейти под ръка и тръгнаха отново.

— Старите навици трудно се забравят — промърмори тя. — Знаеш ли, Кейти, толкова съм щастлива, че сме приятелки! Много е успокояващо да имам приятелка като теб.

— И аз изпитвам същото, Ксения.

— След като на осемнадесет се омъжих за Тим, аз се увлякох напълно в него и тая къща, заемаща толкова голямо място в неговия живот. Той я ръководеше заедно с баща си. Когато се роди Джастин, аз се увлякох в него. Неизбежно загубих контакти с приятелките си от училище. И един ден се оказах напълно сама… — Гласът на Ксения заглъхна.

Доловила тъгата й, Кейти предпочете да замълчи.

След малко обаче Ксения продължи:

— Всички причини да живея, да бъда, ми бяха отнети просто ей така. — Тя щракна с пръсти. — Смъртта е така окончателна! — Пое си дълбоко дъх. — И ето, седя си аз напълно сама. Единственият ми близък човек е Верити. Затварям се тук години наред и си ближа раните като ударено куче. И напрягам сили, за да не се побъркам съвсем. Пет дълги, дълги години.

— Разбирам те напълно — каза Кейти с тих, изпълнен от съчувствие глас. Обстоятелствата около моето нещастие бяха доста различни, но и аз бях станала отшелничка за цели две години. — Тя погледна крадешком Ксения и попита: — И какво те накара, в крайна сметка, да напуснеш това място и да заминеш за Лондон?

— Верити. Тя се върна да живее в къщата след развода си с Джофри… преди петнадесет години. Стивън, синът й, беше на пансион и тя нямаше къде да отиде. А това бе домът на нейното детство. Баща й, графът, я покани да живее с нас и аз бях много щастлива от тази компания. Тим също. Тя обожаваше бебето. Както и да е, след смъртта на Джастин и Тим, аз се вкопчих в нея. Тя беше всичко, което ми остана. Графът бе съсипан от загубата на Тим и започна да прекарва месеци наред в Южна Франция. Има си някаква приятелка, която притежава замък там и прекарва повечето време с нея. Но да се върна на Верити… Един ден тя реши да ме изрине оттук. За мое собствено добро.

Ксения млъкна за миг, поклати глава и се усмихна, сякаш на себе си.

— Така не ми се напускаше това място. Но аз й помагах за каталозите и тя каза, че трябва да отида в Лондон, да разглеждам изложби и да купувам вместо нея. Много добро извинение, наистина. Верити бе убедена, че трябва да се махна от Бъртън Лейбърн и от спомените, особено от тъжните спомени. Също както направи свекърът ми. Горкият чичо Томас се състари много след смъртта на Тим и Джастин.

— Графът наистина ли ти е чичо?

— Не. Той ми е свекър. Но майка ми и той бяха много близки и аз го наричам чичо Томас откак се помня.

— Не идва ли понякога в Йоркшир? Да види имението?

— Идва лете. Той не е съвсем добре със здравето, а климатът в Южна Франция е по-мек и там се чувства по-добре. Пък и Вероник, приятелката му, се грижи за него.

— Значи, ти отиде в Лондон и започна да правиш покупки за каталозите на Верити? А как ти хрумна да се заемеш със сегашната си работа?

Ксения млъкна за миг и погледна Кейти в очите.

— Когато Верити поиска да замина, аз се почувствах малко засегната, но понеже не съм глупачка все пак, веднага схванах истинските й мотиви. Така че направих каквото искаше. Разполагах с къщата на „Фарм стрийт“ и тя стана моя крепост. А също и нейна, понеже бизнесът й налага да идва често в Лондон. Къщата беше на Тим — наследил я от майка си, а аз от него. Както и да е, работех по каталозите и понякога прескачах тук за уикендите. И един ден ме осени идеята за тържествата. Свързах се с Алан Пиърсън, който живее в Ню Йорк и се занимава с подобен род неща — организира конференции. Идеята да се заеме с планиране на разнообразни тържества страшно му хареса. Ние сме стари приятели — Алън и Тим са съученици, — а сега станахме съдружници. Вече работехме година заедно, когато се запознах с теб на вечерята, дадена от Бриджит по повод рождения ден на Алън.

Ксения отново тръгна и Кейти забърза с нея.

— Ти и по-рано си споменавала каталозите на Верити — започна тя, — но никога не си ми обяснявала с какво именно се занимава?

— Продава най-различни неща. Верити създаде системата за продажба чрез пощенски пратки по каталог преди десет години, но големият успех дойде преди пет. Големи пари наистина, слава богу. Разбираш ли, целият номер е в подбора на стоките за предлагане и начина на представянето им.

— Но какво всъщност предлага? — отново попита Кейти.

— Ами например, един от каталозите е озаглавен „Бъртън Лейбърн Хол за домашен уют“ и в него има всякакви видове ароматизирани свещи, восъчни свещи, възглавнички, саксии, пердета, пантофки от овча кожа и разни такива неща. Има друг, „Банята на Лейди Верити“ и в него се предлагат серии шампоани и гелове, ароматизатори, лосиони, сапуни. Третият е „Кухнята на Лейди Верити“. Там ще намериш всякакви видове и разфасовки мед, конфитюр, желета, туршии, сушени билки, които се приготвят тук. Продава неща с много голяма трайност.

— Това си е цяло предприятие — възкликна, силно впечатлена Кейти.

— Да, така е. Всички работят за каталозите, включително и аз. Продължавам да извършвам част от покупките. Харесва ми.

— Искаш да кажеш, че всички в къщата работят за каталозите или всички в селото.

— И двете. Верити е нещо като магнат, макар и кротък. Тя е наела доста от местните жени, които нямат нищо против да изкарат допълнително някоя пара за собствени нужди, както и Лавиния, Аня, Бари, който е женен за нея и ръководи домашната ферма, Пел и Джарвис, разбира се.

— Мислех, че Джарвис е иконом.

— Такъв е, макар че напоследък Верити го нарича момче за всичко. Предполагам, защото се занимава абсолютно с всичко. Джарвис е дясната й ръка. Той живее в Бъртън Лейбърн от незапомнени времена и обича имението не по-малко от нея. Виждаш ли, всичко спечелено от каталозите отива за поддържане на имението. Затова с Верити отваряме къщата и градината за посещения лете. Входната такса подпомага поддръжката на парка. Имаме и магазин, в който се продава всичко, което се предлага в каталозите.

Кейти не каза нищо. След това промълви:

— Не бях мислила за това, но ми се струва, че такава огромна къща и парк струват много пари.

— Поддържането е трудно — отвърна Ксения. — Няма кой знае колко семейни пари в наследство. Ето защо всички се радват толкова много на успеха с каталозите. Не знам какво щяхме да правим без тях. Предполагам, че графът щеше да се принуди да предаде имението на държавата, което не би се харесало на никого от нас, защото повече няма да живеем в него. Къщата би станала музей.

— Разбирам — тихо промълви Кейти, като за пореден път си помисли, че нищо в действителност не е такова, каквото изглежда.

— Наричаме го езеро, но то всъщност е басейнче — каза Ксения и като посочи средата на водната повърхност, добави: — Там има фонтан, но го включваме само пролет и лете.

— Много красиво място. Езерото е така разположено, че сякаш плава на хоризонта в небето. — Кейти примижа, засенчи очи с длан й продължи: — Предполагам, че е рай за дивите птици. Виждам доста от другата страна.

— Така е. Това е една от причините да идвам често при езерото. Толкова много видове птици кацат, макар и за кратко, върху и около него. Виждали сме даже чайки, макар морето да не е близо.

— Кой го е построил?

— Лейбърновци от осемнадесети век изграждат така наречените градини за развлечение. Адам Лейбърн и най-вече синът му Чарлз, са разполагали с енергията, въображението и парите за това. Да не говорим за времето. Паркът има днешния си вид благодарение на тях. Проявили са изключителна съобразителност при използване на водите на река Скел, която тече през долината зад онези дървета. Като я преграждат с язове на различни места, създават цяла система от преливници, езера, канали и декоративни водни площи. Чичо Томас обича да казва, че всичко това е триумф на паркостроителната мисъл от осемнадесети век. И е прав.

— Идват ли много посетители?

— О, да. Идват хора от всички краища на страната, а и на Европа. Искат да видят парка и градините. И наистина има какво да се види. Рододендроновата алея е истински рай през лятото. Има няколко специално изградени изненадващи панорами, а всички обожават еленовата гора. „Бамби парк“, както я наричат мнозина.

— Това не ви ли дразни с Верити? Искам да кажа, присъствието на външни хора? — Кейти погледна Ксения с крайчеца на окото си.

— Не. Преди всичко това е абсолютно необходимо. Имаме истинска нужда от приходите, които постъпват от входни такси и брошурите, които отпечатваме и които повечето хора си купуват. И второ, мисля, че е справедливо и други да се насладят на красотите, които предлага имението. Както и скритите в къщата съкровища, впрочем.

Кейти кимна и замълча. Винаги бе приемала Ксения за много богата млада жена. Такова бе излъчването й. А ето че истината е малко по-различна.

Внезапно Ксения се извърна от езерото и като я хвана под ръка, тръгна обратно.

— Хайде да се връщаме! Не знам как се чувстваш ти, но аз умирам от глад.

— Аз също — призна Кейти с усмивка.