Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (30)

Двадесет и седма глава

Кейти стоеше сама по средата на сцената и гледаше в празната зала. Тя тънеше в мрак. Тъмна бе и сцената, ако не смятаме малък спот точно над червената й глава. Светлината му открояваше деликатните черти на лицето й.

Кейти направи няколко стъпки, седна на ниска пейка и се наведе напред. Опря десния си лакът на коляното, а с длан подпря брадичката си. След миг започна:

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевният ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв свършек —

от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Ха, тук е спънката! Защото туй —

какви ли сънища ще ни споходят

в тоз смъртен сън, когато се измъкнем

от бренната обвивка — то ни спира,

таз мисъл прави земните ни мъки

тъй дълголетни.

Кейти спря за миг да си поеме дъх и в този кратък миг в залата избухнаха аплодисменти. Тя вдигна стреснато поглед. Вниманието й се разконцентрира. Стана и впери поглед в тъмнината. Забеляза някакво раздвижване, а след това по пътеката приближи елегантна женска фигура.

След миг разпозна Мелъни Доусън.

— Не знаех, че си тук — обади се Кейти. — Убедена бях, че съм съвсем сама.

— Напомни ми да ти дам главната роля, ако някога решим с Хари отново да правим Хамлет! Това е едно от най-добрите изпълнения на монолога, които съм чувала. Какво ще кажеш? Идеята не е лоша! Жена да изиграе Хамлет!

— С удоволствие бих се заела — отговори Кейти. — Но ти не го чу целия.

— Знам. Много си надарена, Кейти, и аз съм едновременно доволна и развълнувана, че прие ролята на Емили Бронте. Развълнувана съм, защото очаквам с нетърпение успеха ти, в който съм убедена, и доволна, защото ми беше неприятно да гледам как пилееш таланта си.

— Благодаря ти за тези думи, Мелъни! Твоето мнение за професионалните ми качества е особено важно за мен.

Мелъни гледаше над авансцената със сериозен израз.

— Ролята на Емили Бронте ти подхожда много. Ще видиш колко важна ще се окаже за кариерата ти.

— Радвам се, че ти харесва моята интерпретация. Малко се притеснявах, защото се различава от тази на Джанет Нерън в Лондон.

— Да, така е, но на мен твоят образ ми хареса от самото начало. Виждането ти за Емили го прави по-различен. Твоята Бронте е съвременна жена. Но това вече съм ти казвала. А ти започна да ми обясняваш, защо я представяш по този начин и естествено, както обикновено, някой ни прекъсна. Така че сега можеш да продължиш.

— Един приятел в Йоркшир, Рекс Белами, ми помогна да я видя по различен начин. Той е специалист по темата Бронте и ми разказа някои неща за Емили. Не ми е казвал как да я изиграя, разбира се. Просто ми разказа за нея, що за личност е била в действителност, а не в каква са я превърнали различните й тълкуватели през последните стотина години.

— С други думи, разкрил ти е истинската жена, скрита зад мита.

— Точно така.

— Образът става, Кейти. Правиш нещо голямо.

— Емили наистина е модерна жена. Изпреварила времето си. Независима и изключително праволинейна. Тя е имала необикновено високо самочувствие, смятала се е за супержена, била е убедена, че може да постигне всичко, благодарение на силата на волята си.

— Звучи ми като описание на някои мои познати — каза Мелъни със смях.

Кейти се присъедини към смеха на приятелката си и каза:

— Ей сега ще сляза.

— Не, не. Аз ще се кача горе и ще дойда с теб в гримьорната.

След малко двете излязоха от задната част на сцената.

Мелъни каза:

— Тъкмо те търсех, когато налетях на Пол Мавролиън. Искаше да говорим за осветлението. Видях те да отиваш към сцената. Когато най-после се освободих от него, разбрах, че ще играеш и рекох да погледам.

— Ясно. А за какво ме търсиш? Нещо специално ли е?

— Да. Утре ще се срещнеш със Селда Емис Йорк. За доуточняване на костюмите. Трябва да минеш през ателието й преди обяд и веднага да дойдеш тук за репетицията.

— Добре. Благодаря ти още веднъж, Мелъни!

— Ти вече го стори.

— Знам, но твоето доверие направо ме окриля. Няма да те изложа.

— Сигурна съм в това.

 

 

Морийн Бърн бършеше прах в малкото жилище на Кейти в Ню Йорк, когато телефонът звънна. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, Кейти?

— Не, майка й е. Кой я търси?

— О, здравейте, госпожо Бърн. Как сте? Аз съм Грант… Грант Милър.

— Здравейте, Грант… Кейти не е у дома. На репетиция е.

— Разбира се. Колко съм глупав. Все забравям, че репетира Бронте. Кога я очаквате?

Морийн се поколеба. Тя не можеше да понася Грант Милър и използваше цялото си самообладание, за да се държи възпитано с него. Страхотен досадник! А и тия негови претенции за слава, макар че според Кейти, имал талант. Като се прокашля и призова на помощ добрите си обноски, Морийн отвърна:

— Мисля, че репетицията свършва около шест.

— Така трябва да е наистина… от десет до шест. Тия осем часа, които продуцентите изискват от нас, са досадно нещо, госпожо Бърн. Страшно съм доволен, че се махнах от театъра и отидох в киното.

— Наистина ли, Грант? — Морийн направи опит да не допусне сарказъм в тона си, но не беше убедена, че успя. — Да й предам ли нещо?

Сега беше негов ред да кашля.

— Ами, не знам всъщност… Не ми се ще да й препредавате. Исках да поговоря с нея за…

Последва внезапна тишина. Морийн чуваше дишането му на другия край на линията. Като взе химикалка и лист, Морийн каза сухо:

— Кажете ми телефона си, моля! Ще й предам да Ви потърси, щом се прибере! Ако не е твърде уморена.

— Аз съм в Бевърли хилс — каза Грант и издекламира десет цифри. — Но както казах, госпожо Бърн, не ми се ще да оставям съобщения по такъв деликатен въпрос…

— За пръв път споменавате, че въпросът е деликатен, Грант — отряза го Морийн.

— Такъв е… Вижте, госпожо Бърн, ще го споделя с Вас, пък Вие ще ми кажете какво мислите.

— Слушам Ви, Грант!

— Става дума за следното, госпожо Бърн… Ще се женя. Това ще бъде удар за Кейти, сигурен съм, а не искам да й причинявам болка…

Морийн не каза нищо.

След малко той отново се закашля, този път неспокойно и попита:

— Чувате ли ме, госпожо Бърн?

— Да, Грант.

— Ами… Вижте, не искам да я наранявам. Как ще реагира тя според вас?

С облекчение, помисли си Морийн и каза равнодушно:

— Е, не се тревожете за това, тя е напълно погълната от пиесата. Вероятно ще Ви пожелае щастие. Както и аз. Дочуване, Грант!

Той забъбри нещо на прощаване, но Морийн бързо затвори. Отървахме се добре, помисли си тя, вперила поглед в телефона. После размаха весело снопчето пера по книгите, като за пръв път от години й се прииска да запее. Вместо песен от устата й се разнесе смях. Майкъл винаги е казвал, че Грант е надут пуяк и ето че той сам го доказа. Как може да му хрумне, че Кейти ще бъде наранена от сватбата му.

Ама че самочувствие има този човек! Двете с Кейти бяха много близки, както винаги, така че тя сподели с майка си преди повече от година какво мисли за тая връзка. Тя няма бъдеще и с нея е свършено поне що се отнася до мен, каза тогава Кейти. И предприе решаваща стъпка. Не се свърза с друг мъж, за съжаление, но се отдаде изцяло на Бродуей. Морийн остана доволна от развитието на нещата. Както и от решението на дъщеря си да се завърне в Америка. Бе проявила разбиране към желанието й да напусне Ню Йорк и да замине да учи в Лондон — Кейти обожаваше английската актьорска школа и искаше да усъвършенства собственото си майсторство на място, което считаше за най-добро.

Двамата с Майкъл приеха с най-голяма готовност да я издържат. Поеха и грижите по апартамента.

Намери го сестра й Бриджит, когато Кейти пристигна за пръв път в Ню Йорк. Разположен на Уестенд авеню до Седемдесета улица в малка сграда с портиер. Сигурно и удобно жилище, недалеч от Бродуей. Когато миналата година Кейти съобщи намерението си да замине за Лондон, Бриджит каза на Морийн да не позволява на дъщеря си да освободи апартамента.

— Ще се върне по-скоро, отколкото си мисли, а това жилище е с контролиран наем — нещо, което вече никога няма да намери. Така че задръжте го, даже ако трябва вие да се нанесете в него.

Двамата с Майкъл направиха каквото ги посъветва Бриджит и този ход се оказа много удачен. Докато Кейти отсъстваше често прескачаха до Ню Йорк за уикенда, ходеха на театър или кино, пазаруваха и излизаха за вечеря с Бриджит.

Найъл също използваше понякога апартамента при кратките си идвания по работа.

Найъл. Най-големият. Морийн се тревожеше за него. Беше вече на двадесет и девет и за нейно разочарование, все още ерген. Винаги бе смятала, че на тази възраст вече ще има поне едно внуче. А Найъл дори нямаше постоянна връзка. Затова пък приятелки — колкото щеш.

За Фин не се притесняваше. Той учеше в Оксфорд и догодина завършваше. Бе на двадесет и две години. Винаги се бе възхищавала на неговата уравновесеност и лекота, с която жънеше успехи в научното поприще. И то немалко успехи. Не че ги приемаше като подразбиращи се, но все пак, като нещо естествено. Малко самотник, но затова бяха виновни Кейти и Найъл, които невинаги го допускаха в своя тесен кръг от двама. Не, нямаше причини да се тревожи за Фин. Но той не беше така силно повлиян от трагичните събития преди десет години, както Кейти и Найъл.

Морийн въздъхна и погледна снимката на лавицата за книги.

Кейти, Карли и Денис.

Снимката бе правена, когато бяха на шестнадесет години. На рождения ден на Кейти. Тя остави перата, взе снимката в дървена рамка и се загледа в трите лица. Толкова млади, толкова нежни, така невинни.

Дълбоките сини очи на Морийн се напълниха неочаквано със сълзи. Спомни си тяхната клетва, мечтата, така жестоко отнета.

Кейти беше жива, но сторената жестокост остави дълбок отпечатък върху дъщеря й. Както и върху Майкъл, Найъл и самата нея.

Престъплението разтърси живота на всички, обърна го с главата надолу, но двамата с Майкъл успяха да се съвземат. Майкъл намери утеха в работата си, хвърли се в нея и от това спечелиха всички, защото предприятието му се разви с огромен успех. Вече не беше малката фирма, основана от него веднага след завършване на училище. Найъл бе станал равноправен съдружник на баща си и прозорлив бизнесмен.

В района се заселиха много нови хора. Предимно нюйоркчани, които търсеха къщи за уикендите и колониалният стил бе предпочитан. Независимо дали ставаше дума за преустройство на съществуваща къща или за изграждане на нова, със задачата се заемаше процъфтяващата семейна фирма на Бърн.

Морийн съзнаваше, че дъщеря й пострада най-тежко от всички. Тя така й не можа да се съвземе напълно след смъртта на Денис и изпадането на Карли в безпомощно състояние. Нещастието забави театралната й кариера, прекърши целия й живот. Чак до тоя момент.

Най-накрая Кейти събра сили да се заеме с тая роля и може би тя щеше да промени целия й живот за добро. А оня ден й се стори, че Кейти започва да възприема Ню Йорк като огромен, с нищо несравним град, какъвто в действителност беше.

По-рано не беше щастлива тук. Главно защото нямаше приятели, според Морийн. Вкопчила се бе в леля си. Бриджит прие с готовност под крилото си своята племенница и двете се сближиха много. Бриджит не бе омъжена и Кейти стана за нея липсващата дъщеря.

Морийн беше благодарна на сестра си за полаганите грижи, макар всъщност да не изпитваше истинска тревога, че дъщеря й живее сама в големия град. Кейти беше разумна и интелигентна. Можеше прекрасно да се грижи за себе си. Много повече я притесняваха завръщанията на Кейти в Кънектикът. Защото, за разлика от Майкъл и Мак Макдоналд, както и от самата Кейти, тя не вярваше, че убиецът е напуснал района на Малвърн.

Дълбоко в келтската си душа тя беше убедена, че той си живее някъде наоколо така, както винаги е живял. Не можеше да знае дали е убил и други млади жени. В района не последваха нови убийства. Поне тя не знаеше за такива, а Макдоналд щеше да каже на Майкъл, ако имаше. Това още не означаваше, че той не е извършил убийство през последните десет годни. Някъде другаде.

Морийн докосна много внимателно лицето на Карли на снимката, както правеше при посещенията си при нея в болницата. Нямаше никаква реакция, но от това докосване Морийн се чувстваше някак по-добре. Според сестрите не може да се знае дали Карли си дава сметка за присъствието й. Все пак Морийн си мислеше, че Карли я усеща, макар и бегло, че чувства както присъствието, така и любовта й.

Майката на Карли ходеше да я вижда всяка седмица, Морийн знаеше това. Семейство Метюз обаче не го правеха никога. Може би беше прекалено тежко за тях. Скоро след погребението на Денис те продадоха къщата и ресторанта в Кент и се преселиха някъде. Никой не знаеше къде. Сигурно им е било непоносимо да останат тук, където всяко нещо им напомня за предишния живот. Морийн разбираше чувствата им.

Като остави снимката със съкрушен вид, тя взе снопчето пера и мина в кухнята, като се мъчеше да остави мъката настрана, както правеше винаги. Човек свиква с всичко, но понякога става трудно.

Напълни механично чайника и го сложи на печката. Кейти ще се върне скоро, а тя обича да пие чай след репетиция.

Внезапно телефонът звънна и тя подскочи. Взе слушалката.

— Ало?

— Здравейте, госпожо Бърн. Ксения е.

— Познах те. Как си, скъпа?

— Добре, а вие?

— Горе-долу. Кейти не се е прибрала още от репетиция. Ти къде си? Може ли да ти се обади, като си дойде?

— Не. В Чикаго съм и ще започна преговори с клиент. Ще бъда за ден-два в Ню Йорк идната седмица. Надявам се да се видим с Кейти.

— Естествено, че ще се видите. Да й кажа ли, че ще се обадиш по-късно?

— Да, моля. Как върви пиесата?

— Великолепно. Така се радвам, че й помогна да вземе това решение. Мисля, че тази роля ще промени целия й живот.

— Сигурна съм в това.

— Тази седмица е техническа. Осветление, озвучаване, такива неща. Следващата ще репетират с костюми.

— Постановката е в театър „Баримор“, нали?

— Там е. Той не е голям, но е идеален за камерна постановка. Според Кейти зала с хиляда и осемстотин места би била прекалено голяма за нея.

— Мога да си представя. Нямам търпение да видя Кейти в тази роля. Кога е премиерата?

— След около месец. Има три седмици предпремиери, а тържествената премиера е насрочена за края на февруари. Неделя, двадесети. След това, официална вечеря. Кейти ми каза, че поканите са вече отпечатани. Надявам се, че ще дойдеш, Ксения.

— Разбира се! С нетърпение очаквам да се видим в театъра, госпожо Бърн.

— И аз, Ксения. — Докато говореше, Морийн се наведе напред и изключи котлона.

Сбогуваха се и тя остави слушалката. Мина в малката дневна и седна на дивана с мисли за премиерата. Тя беше една от причините за идването й в Ню Йорк. Имаше елегантна вечерна рокля, дълга дреха от черен вълнен плат, едно от съкровищата на мадам Трижер. Купила я бе преди петнадесет години, малко преди да бъде затворен салонът. Почти необличана, тя беше в идеално състояние. Морийн дойде в Ню Йорк, за да си купи нови черни обувки и чанта. Бриджит я заведе на пазар и чак тогава осъзна, че най-после това става. Детската мечта на Кейти се превръщаше в действителност. Тя излизаше на бродуейска сцена. Колко вълнуващо бе всичко. Всички се радваха… Бриджит, родителите й Шон и Кетриона Окийфи. Цялото семейство ще дойде от Кънектикът за премиерата. Всички изгаряха от нетърпение. В някои моменти Майкъл се безпокоеше за своята скъпа Кейти, тревожеше се дали ще й стигнат сили да се справи с всичко. Тя обаче не споделяше тези страхове. Морийн вярваше в дъщеря си дълбоко и безрезервно. Вярата й бе така силна, че не оставяше и най-малко място за съмнение. Ще бъде триумф. Триумфът на Кейти Бърн. Постигнат с толкова много труд.

Морийн се облегна на дивана, затвори очи и се замисли за Ксения. Ако не беше тя, може би бродуейският дебют на Кейти щеше да си остане само мечта. Колко се радва, че детето й най-после има отново приятелка. През всички тия години тя бе отблъснала не едно приятелство. Стана саможива. Заради тях. Заради Карли и Денис. Не искаше да се сприятели с друга млада жена, защото й се струваше, че така би извършила предателство спрямо тях. Спрямо тяхната памет. Чувството за вина. То също каза своята дума.

Звукът на ключ в бравата я накара да се обърне тъкмо в момента, в който Кейти влизаше в миниатюрното антре.

— Здрасти, мамо!

Морийн се изправи и тръгна към дъщеря си с огряно от усмивка лице. Целуна я по бузата и отвърна:

— Здравей, скъпа! Измръзнала си цялата. Чакай да включа чайника!

— Не бих отказала чаша чай — каза весело Кейти, докато размотаваше от врата си бледосини и червени шалчета от фина вълна и се измъкваше от черното си палто. След като окачи всичко това в шкафа, тя тръгна след майка си към мъничката кухня и като се опря на рамката, погледна вътре.

— Как мина деня, мамо?

— В работа. Чистих апартамента.

— Нямаше защо да го правиш. Не беше мръсно — каза Кейти.

— Имаше малко прах — отвърна Морийн, докато вадеше чашите. — Старото ти приятелче Грант Милър звъня.

— О, Господи! Надявам се да не е в Ню Йорк. — В очите на Кейти се четеше ужас.

Морийн се разсмя.

— Не. Обади се от Бевърли хилс и остави номер. Каза да му се обадиш.

— В никакъв случай!

— Е, мисля, че трябва, скъпа!

— Защо? Не мога да го понасям.

— Щял да се жени. Поне…

— Ура! Това е страхотно!

— Исках да кажа, че можеш поне да го поздравиш.

— Сигурно бих могла — отвърна Кейти и се усмихна.

— Каза, че се прехвърлил в киното. Отказал се бил от театъра.

— Не ме изненадва. Той е много фотогеничен.

Морийн й разказа целия разговор и Кейти се разсмя.

— Ама че мухльо! — възкликна тя.

— Обажда се и Ксения. От Чикаго. Ще звънне по-късно.

— Чудя се, дали ще идва в Ню Йорк? Каза ли още нещо, мамо?

— Да, ще бъде тук за ден-два идната седмица. Надява се да те види. И с положителност ще дойде за премиерата.

— Това е великолепно!

— Да. — Морийн взе двете чаши чай и тръгна след Кейти към дневната. Подаде й едната и седна на дивана.

Кейти се разположи на един стол срещу нея и каза предпазливо:

— Все ми се струва, че Ксения не ти харесва особено, мамо.

Морийн кимна.

— Понякога се колебаех, особено в началото.

— Защо? Тя е много свястна.

— Струваше ми се прекалено изискана за теб. С цялото си потекло… двете сте абсолютно различни. Не допусках, че е възможно да се сближите.

Кейти се разсмя.

— Защото аз съм обикновено момиче. Госпожица Никоя от провинцията?

— Нещо такова. Макар да не смятам, че си обикновена.

— Ксения не е сноб, мамо, и тя, както и зълва й, работят много упорито. Принудени са. Не са наследили пари, можеш да ми вярваш. Тя и аз… всъщност, харесахме се още първия път. Чак по-късно установих, че имаме и общи неща.

— Какви именно, скъпа? — полюбопитства Морийн.

— Трагедия под формата на внезапна, неочаквана смърт. Тъга, болка, страдание.

Морийн зяпна от изненада.

— Ксения е изживяла такова нещо?

— Да. Ще ти разкажа историята й, мамо.