Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Triumph of Katie Byrne, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Триумфът на Кейти Бърн

Издател: Venus Press

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

ISBN: 954-780-004-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7070

История

  1. — Добавяне

Кънектикът, 1989

Първа глава

Момичето седи на пейка, поставена в средата на сцената. Тялото е наведено напред, единият лакът — на коляното, главата — подпряна с длан. Мислителят е потънал в себе си — това изразява езикът на тялото.

Облечена е съвсем просто, по момчешки, в широка сива плетена туника, прихваната с черен кожен колан, над черно трико и балетни пантофки. Дългите златисто — медни коси са сплетени в плътно прилепнали до главата плитки, които приличат на лъснат до блясък меден тас, под лъча на електрическия спот. Момичето се казва Кейти Бърн и е на седемнадесет години. Театърът е нейният живот.

Сега ще играе пред любимата си публика — публика от двама зрители: нейните най-добри приятелки, Карли Смит и Денис Метюз. Те седят на столове с прави облегалки, пред импровизирана сцена в старата плевня на Тед Метюз, чичо на Денис. И двете са на възрастта на Кейти и са приятелки от детинство. Всички участват в любителската актьорска трупа на гимназията в този селски район на Кънектикът, където живеят и трите.

За наближаващото коледно тържество в училище, Кейти подготвя шекспиров монолог. Остават само два месеца, а тя започна да се готви съвсем неотдавна. Карли и Денис работят върху други монолози и почти всеки ден репетират с Кейти в плевнята.

Момичето вдига глава, вперва взор в пространството и вперва погледа на сините си очи в задната стена на плевнята, сякаш видяла нещо достъпно единствено за нея. Поема си дълбоко дъх и започва:

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт…[1]

Кейти рязко спря. Скочи от пейката, отиде до края на сцената и погледна към приятелките си. Поклати глава и доби крайно несигурен вид, тя, която бе толкова самоуверена и се владееше при всякакви обстоятелства.

— Не се получава! — простена Кейти.

— Глупости! Страхотно става! — викна Карли, като се изправи и приближи до сцената, на която играеха от деца. — Никой не е правил Шекспир като теб. Ти си най-добрата, Кейти!

— Точно така — присъедини се Денис, като застана до Карли под сцената. — Думите звучат особено в твоята уста. Кажи ги пак! Добиват нов смисъл. Надали е имало Хамлет като твоя.

Кейти се разсмя.

— Много ви благодаря за комплиментите, но преди мен има един-двама други… Например Лорънс Оливие или Ричард Бъртън, ако трябва да посоча имена… Това са най-великите класически актьори на англоговореща сцена, тъй както Кристофър Пламър е най-великият жив изпълнител на класически роли. И знаете ли какво, всичко се крие в значението на думите, мотивацията и скрития им смисъл. А също така — пунктуацията, кога да караш на един дъх и кога да спреш, да наблегнеш… — Тя млъкна насред дума, разбрала, че сега не е моментът да дава уроци по актьорско майсторство на Денис. Върна се при пейката, зае удобната поза на мислител и започна да се съсредоточава.

Каквото и да разправят приятелките й, колкото и щедри на похвали да бяха, тя съзнаваше, че днес играта й малко куца. Не можеше да се концентрира като хората и не знаеше защо. Да не би да я мъчи чувство за вина? Днес майка й не беше добре и би следвало сега да си е у дома. Въпреки всичко обаче, тя реши да открадне малко време и уговори приятелките си да дойдат в плевнята след училище, за да удовлетвори егоистичния си порив да репетира Хамлет.

Ами тогава, поне репетирай, подшушна вътрешен гласец. Тя пое няколко пъти дълбоко дъх, отпусна гърло, остави се да потъне в покоя на сцената.

След минута заизлива хамлетовия монолог, с обичайната си самоувереност.

Карли слушаше увлечено, погълната както обикновено от гласа на приятелката си. Беше богат, пълен с нюанси и чувства. Нищо чудно, помисли си Карли, като се има предвид с какво упорство го упражнява. Всички знаят колко сериозно се отнася Кейти към играта. Тя е всеотдайна, дисциплинирана и твърдо решена да успее. Неизвестно как, Кейти знае какво трябва да прави, без да й се обяснява много-много, докато двете с Денис по-скоро куцукат по пътеката на изкуството, независимо от старанията си. Все пак, благодарение на неуморните усилия на Кейти, в резултат от напътствията и помощта й, Карли и Денис също започнаха да жънат известни успехи.

Захванаха се заедно преди седем години, устремени към бляскавото бъдеще. Чичото на Денис им разреши да използват старата плевня в края на земите му и те си направиха театър. Още в началото дадоха тържествена клетва, че и трите ще отидат в Ню Йорк, за да станат професионални актриси. Бродуей беше тяхната мечта. Кейти непрекъснато им повтаряше, как ще отидат в големия град веднага щом завършат училище и в крайна сметка ще станат звезди на театралния небосклон. На Карли много й се щеше да види тези мечти реализирани, да съзре имената им изписани с ярка светлина, но понякога я обземаха съмнения.

Денис не познаваше това чувство. Седнала до Карли, тя се наслаждаваше на монолога с пълната увереност, че мечтите им ще се изпълнят в най-скоро време. Кейти е гениална, по този въпрос не можеше да има две мнения, а те самите стават все по-добри, главно благодарение на помощта й. Когато отидат в Ню Йорк, трите ще наемат общ апартамент, ще се запишат в актьорска школа и ще станат професионални актриси. Нищо не може да им попречи, бе убедена тя.

Кейти се изправи внезапно, тръгна към десния край на сцената и продължи:

— … Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевния ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв свършек —

от Бога да просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Кейти изкара до край този най-известен шекспиров монолог, без да се запъне нито веднъж, като добре обработеният й глас се издигаше и затихваше, за да подчертае определени пасажи. Изпълнението беше великолепно. Първоначалната несигурност отстъпи място на пълната увереност в себе си.

Когато свърши, Кейти остана неподвижна, с вперен в пространството поглед на сините като метличина очи, после примигна един-два пъти и погледна Карли и Денис. Усмихна се широко, напълно убедена, че най-после е напипала верния тон на произведението.

Приятелките й заръкопляскаха, радостно завикаха и скочиха на сцената да я поздравят с прегръдка.

— Благодаря — каза усмихната Кейти и отвърна на прегръдките им. — Не мислите ли, че трябва да репетирам и утре, за всеки случай?

И двете се дръпнаха и погледнаха смаяно.

— Никакви репетиции повече! — викна Денис. — Ние трябва да се упражняваме. Утре ще ни помогнеш. Аз няма да се оправя с моята Дездемона, а Карли има нужда от съвета ти за Порция, нали, Карли?

— Да — отговори Карли с нещастен глас, а после добави: — Ти, обаче, Кейти Бърн, си страхотна!

— Няма да те оставим да тъпчеш сцената утре — заяви усмихната Денис и продължи с престорена заплаха: — Ще ни помогнеш, защото иначе сама ще вървиш да ставаш актриса на Бродуей!

— В никакъв случай! И двете идвате с мен! — възрази Кейти, притисна момичетата към себе си, прегърна ги и отправи пълен с възхищение поглед към Денис. Нейните кадифени очи блестяха с тайнствена дълбочина. Беше винаги в добро настроение, изпълнена с веселие и смях. Излъчваше някакво златисто сияние с дългите си руси коси и румена порцеланова кожа. Истинска Мис Америка, стройна, добре сложена, дългокрака.

Карли пък, приятелка на Кейти от най-ранна възраст, беше съвсем различна. Тиха и самовглъбена, свита и нежна, тя излъчваше чувственост дори и в ученически дрехи. Имаше красива фигурка и с късите си тъмни къдри и женствени виолетови очи, много приличаше на младата Елизабет Тейлър.

Болезнено дълбоко чувство на обич и привързаност обзе Кейти… ето ги двете й най-добри, най-скъпи приятелки.

— Или трите, или никоя! — възкликна тя решително. — С радост ще репетирам утре с вас, но имайте предвид, че сте много по-добри, отколкото си мислите. Не забравяйте това!

При тия думи Карли и Денис грейнаха, но никоя не продума и трите момичета слязоха от сцената ръка за ръка.

Както всеки път, те изпълниха отдавна установения ритуал да седнат около масата с кола в ръка. Днес щяха да анализират подробно изпълнението на Кейти, както и участието на другите две в коледния концерт. Карли смени темата, като се изправи внезапно на стола и попита:

— Мислиш ли, че леля ти Бриджит ще ни намери жилище в Ню Йорк? Дали ще имаме късмет?

Кейти кимна.

— Да, сигурна съм. Каза, че можем да живеем в мансардата й, колкото си искаме.

— Госпожа Куук е убедена, че ще влезем в Американската академия за драматично изкуство — намеси се Денис. — Каза дори, че ще ни помогне. — Тя стисна Карли за ръката. — Прекалено много се тревожиш.

Карли въздъхна и се облегна назад, като отпи от колата. След малко каза замислено:

— Представете си само, догодина по това време ще бъдем в големия град, ще ходим на уроци в академията и ще живеем във фантастичната мансарда на леля Бриджит.

— Е, не е чак толкова фантастична — отбеляза Кейти с усмивка, — но бих казала, че е удобна. — Тя стана и се отправи към запердена ниша, която използваха за съблекалня. Дръпна завесата и влезе вътре, след което подаде глава с думите:

— Трябва да си вървя, да помогна на мама за вечерята. — Огледа костюмите на Порция и Дездемона, разхвърляни безразборно между други неща и поклати глава.

— Нямам време да ви помогна за разтребването, съжалявам!

— Няма значение — успокои я Карли. — А и така да си остане, много важно. Никой, освен нас не идва в плевнята.

— Чичо Тед казва, че след всичките тия години тя си е вече наша. — Денис погледна Карли и Кейти, усмихна се и взе от масата „Отело“. Започна да прелиства книгата и да търси ролята, която разучаваше.

Кейти се скри зад пердето. Карли разтвори „Венецианският търговец“, за да продължи с прочутия монолог на Порция, посветен на милосърдието, като се питаше, дали изобщо някога ще успее да го научи. Тази мисъл не й излизаше от главата от седмици.

След миг от нишата са показа Кейти, облечена в ученическите си дрехи, навличайки якето в движение.

— Ще се видим утре в училище — каза тя, забързана към вратата.

Денис й отправи лъчезарна усмивка, а Карли вдигна поглед от книгата и помоли:

— Би ли донесла утре дългата черна перука, Кейти? Мисля, че ще подхожда на моята Порция.

— Добре. Много ще ти отива. Ще я донеса в училище, Карли. — Тя махна безгрижно над рамо и излезе от плевнята.

Бележки

[1] Преводът на хамлетовия монолог, тук и по-нататък, е на Валери Петров.