Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (10)

Девета глава

Единственото нещо, което Майкъл Бърн видя, когато влезе в плевника, беше лицето на Кейти. Всичко останало беше мъгла. Дъщеря му изглеждаше измъчена и бледа, а погледът й бе пълен с мъка. Видът й го накара да затаи дъх, а като приближи, видя колко вдървено е седнала, колко очевидно е огромното напрежение, обладало цялото й същество.

Кейти забеляза баща си и Макдоналд, изразът й се промени, а сините й очи светнаха. Тя скочи и припна към Майкъл. Той я прегърна и здраво я притисна към себе си, сякаш нямаше намерение да я пусне никога вече. И как да я пусне? Как да я изгуби от поглед занапред? Светът е пълен с побъркани и престъпници, а тя е толкова сладка и беззащитна. Погледна тръгналия към него Найъл, в чийто поглед прочете облекчението, което изпитваше сам.

Обгърна раменете му с една ръка, привлече го в кръга и тримата останаха притиснати един към друг, без да проронят дума. Най-накрая се пуснаха, но останаха близо един до друг, загледани към детективите в плевнята.

Пръв заговори Мак:

— Благодаря ти, Кейти! Благодаря и на теб, Найъл! Помогнахте ни много.

— Какво ще правим по-нататък? — попита момчето с прикован в очите на полицая поглед.

— Ще продължим разследването, ще събираме доказателства. Вдигнали сме цялата полиция на крак, ще преровят всяка педя земя, ще разпитат за всеки, който се държи необичайно. Сложили сме даже няколко контролни поста по пътищата — обясни Макдоналд. — А утре рано сутринта, отново ще претърсим всеки сантиметър на местопрестъплението. След като си заминете, ще блокираме целия район, за да не допуснем каквито и да е изменения в картината.

— Денис е била удушена, нали? — попита Кейти с треперещ глас, който ясно изразяваше чувствата й.

Мак кимна, а погледът на насочените към момичето очи омекна.

— Повече за смъртта ще научим утре, след като говоря с доктор Марш, съдебния лекар. Тогава ще разполагам и с докладите на останалите специалисти. Всяка улика, дори и най-незначителна на вид, може да ни помогне да заловим убиеца, Кейти.

Тя кимна и въздъхна дълбоко. Мъка и болка я пронизаха цяла и макар да напрегна всички сили, не успя да се овладее напълно. При мисълта за Денис и Карли, очите й се наляха със сълзи. Облегна се на баща си, сякаш за да поеме от неговата сила.

— Можем ли да приберем чантата на Кейти, лейтенант? — попита Найъл.

— Разбира се — отвърна Макдоналд, а после на свой ред попита Дейв Груум: — Взели са отпечатъци, нали?

— Да, Мак. И от трите. Нямаме повече работа с чантата на Кейти. — Докато говореше, детективът взе от масата пълната с учебници чанта и я подаде на момичето с дружелюбно кимване.

— Благодаря — промърмори Кейти, като погледна чантата и се намръщи. — Спомних си нещо — започна тя и млъкна.

Дейв Груум я погледна. Това момиче бе спечелило доверието му. Бе записал показанията й и начина, по който се държа, му направи силно впечатление. Изразяваше се ясно и много точно в описанията, които направи. Беше възхитен от нея.

— Какво има, Кейти? Какво си спомни? — окуражи я Дейв.

Тя поклати глава, все още намръщена и като пое дълбоко дъх, промълви:

— Може и нищо да не означава, но… — Спря и погледна към противоположната стена на плевнята, където имаше няколко куки за палтата им. Полицаите прибраха двете палта, които висяха по-рано там и сега всички куки бяха празни. Гърлото й се сви, а очите й отново се наляха със сълзи.

След миг тя продължи със сравнително спокоен глас:

— Става дума за чантата ми, детектив Груум. Преди това, у дома, когато разбрах, че съм я забравила, се опитах да си спомня къде точно съм я оставила. Но не можах. Когато по-късно пристигнахме тук с Найъл, веднага я забелязах. Беше ей там, заедно с чантите на Карли и Денис, подредени и трите под палтата им. Над моята чанта нямаше палто, защото беше на гърба ми. Наредени бяха много грижливо и аз си казах, я гледай, три чанти в редичка, като в оная приспивна песен… три момиченца прекрасни, трите в редичка. И в тоя миг си спомних, че не бях я оставила там. Още като дойдох, я хвърлих зад пердето на съблекалнята. — Тя посочи към ъгъла и завърши: — И си помислих… колко странно! Кой я е сложил там? И защо са подредени така грижливо, в такава равна редица?

— Смяташ, че убиецът е взел чантата ти, за да я сложи до тези на Денис и Карли? Това ли имаш предвид, Кейти? — попита Дейв.

Тя кимна.

— Да, това. Кой друг може да го направи?

Дейв я погледна замислено и след малко каза:

— Може някое от момичетата да го е направило.

Кейти поклати енергично глава.

— Не мисля, детектив Груум. Те не знаеха, че е там. Виждате ли, само аз се преобличах днес, защото само аз репетирах. Така че те не са влизали въобще в съблекалнята.

— Не биха ли могли да забележат, че си тръгваш без нея? — настоя детективът.

— Бяха много заети, за да забележат каквото и да е. Съсредоточени върху ролите, а пък и аз излетях много бързо. Не, не биха могли да забележат. Сигурна съм.

Настъпи тишина.

Наруши я Мак:

— Съжалявам, Кейти! Май ще трябва да задържим чантата все пак. Убиецът може да я е пипал, а може и да не е, но ние трябва да я изследваме в лабораторията. Ако не открием нищо, ще ти я върнем.

Кейти кимна и върна чантата.

— Знаете ли нещо за Карли, лейтенант? След като я закараха в болницата?

— Продължава да е без съзнание, но състоянието й е стабилно — отвърна полицаят и добави: — В болницата на Ню Милфърд се намира в добри ръце.

— Ще мога ли да я видя утре? — попита Кейти.

— Надявам се, че ще можеш.

— Благодаря ти, Мак — каза отривисто Майкъл. Искаше час по-скоро да прибере децата си у дома. Побутна ги към вратата и добави: — Да вървим!

Мак ги придружи до вратата на плевника. Сложи ръка на рамото на Майкъл и каза:

— Ще го намерим, Майк, сигурен съм! Ще се чуем!

След като останаха сами, Мак седна на един от столовете, облегна се и затвори очи, замислен над престъплението. И над събитията, които най-вероятно са го предшествали. Трябваха му улики. Трябва да поговори с двамата детективи, работили тук заедно с него и да чуе мнението им.

Най-накрая се изправи на стола и погледна Чарли Греъм.

— Намери ли нещо при рододендроновите храсти, Чарли?

— Намерих нещичко, Мак. Опаковахме един фас, както и купчина силно изпомачкани листа. Някои от тях бяха влажни — може би от урина. Там е имало човек, не елен. Най-вероятно — убиецът.

Мак кимна и попита:

— Ами шубраците в края на горичката, където намерихме трупа? Останах с впечатление, че там се е спотайвал някой.

— Точно така. Намерихме следи от нечие присъствие — отвърна Чарли. — Имам чувството, че извършителят е бил все още наоколо, когато Кейти и Найъл са търсели приятелките си.

— Спасили са живота на Карли Смит — заключи Дейв, като се присъедини към Мак и Чарли край масата. Седна и продължи: — Изглежда престъпникът се е готвел да довърши Карли с още няколко удара по главата, когато се появяват Найъл и Кейти. Като нищо е щял да убие и нея.

Мак кимна, а ледената топка отново опари стомаха му при мисълта за изрода, изнасилил и убил горкото момиче. Дали е имал намерение да стори същото и с Карли? Или просто е искал да я убие? Като се размърда на стола, Мак произнесе мислите си на глас:

— Не му трябва свидетел, нали? Свидетел, който да го идентифицира… както би могла Карли и както ще стори, когато дойде в съзнание.

— Така е — съгласи се Дейв и отправи поглед в пространството.

— Предполагам, че Кейт и Енди не са се върнали още — обади се Мак.

Чарли поклати глава.

— Задачата им никак не е лесна, Мак. Не бих искал да се изправя вместо тях пред родителите на Карли и Денис. Кейт се обади преди малко. Закарали са госпожа Смит в болницата на Ню Милфърд при дъщеря й. Сигурно вече са на път за насам.

Всички замълчаха. И тримата потънаха в мисли. Накрая Дейв промълви тихичко:

— Какво точно мислиш, че е станало днес тук, Мак?

— Някой е проследил момичетата и се е скрил в рододендроните. След като Кейти си тръгва, а той положително вижда, престъпникът се спуска долу и влиза в плевнята. Настъпва суматоха, момичетата бягат навън и влизат, обезумели от страх, право в горичката. Той ги настига, обезврежда Карли, изнасилва и удушва Денис.

— Какво каза лекарката? — попита Чарли.

— Че нападението е извършено с огромна сила от много ядосан човек. След аутопсията утре ще научим повече. — Мак потърка замислено брадичка и погледна помощниците си. — Не намерихме никакво оръжие, което означава, че извършителят го е взел със себе си.

— Може да е било тояга или камък, нещо, което е намерил наоколо — предположи Чарли.

— Или си е носел някакъв предмет — отбеляза Мак.

— Всичко е възможно — намеси се Дейв. — Добре ще е да изградим профила на тоя тип, колкото може по-скоро. И трите момичета ли е преследвал? Или само Денис? Местен човек ли е? Или приходящ? Сериен убиец? Кой, по дяволите е той? И къде се е сврял сега?

— Ако можех да отговоря на всичките ти въпроси, Дейв, нямаше да се мотаем още тук. Но не мога. Още не. Все пак, убеден съм, че престъпникът е местен — каза Мак. — Може би не от Малвърн или от околните селища, но от района.

— Какво те кара да изключиш възможността, да не е тукашен? Идеята за случаен скитник не те ли привлича?

Мак поклати бавно шава.

— Не, Дейв, не ме привлича.

— Три момиченца прекрасни, трите в редичка… така каза Кейти.

— Какво ти говорят трите подредени по тоя начин чанти, Мак? — намеси се Дейв, като стана, отиде до прозореца, надникна навън и отново се обърна към масата: — Зловещо, а?

Мак вдигна безпомощно ръце.

— Нямам представа какво означава това. Ако изобщо означава нещо.

— Аз приемам думите на Кейти за чиста монета — обади се Дейв. — Щом казва, че не са го направили приятелките й, значи не са. Може би извършителят се е върнал, за да огледа помещението, да провери дали не е оставил някаква следа. И тогава вижда чантите. Подрежда ги.

— Но защо? — попита Мак.

Дейв сви рамене.

— Кой го знае? Някакво послание… може да е ритуален… — Детективът се отпусна тежко на стола, поразен от ужасяваща мисъл. — Дали Кейти не е в опасност? — промълви разтревожен той.

— Не, сигурен съм, че не — отвърна окуражително Мак и сам се запита, дали пък наистина не е. — Ще научим повече, когато пристигнат лабораторните резултати. — След малко добави: — Престъпникът няма и носа си да покаже в тоя момент. Надали ще привлече внимание върху особата си. Сега се е снишил с мисълта, че може и да му се размине.

— А може ли наистина? — попита Чарли.

— Не, не може — заяви твърдо Мак. Изправи се на крака и тръгна напред-назад из просторното помещение. — Първата ни работа утре е да поговорим със съучениците на Денис, с всички известни познати и най-вече — с момчетата, които са й били близки…

— Според Кейти, не е имало такива — прекъсна го Дейв. — Ако не смятаме собствения й брат Найъл, с когото е излизала известно време миналата година. Самият Найъл каза, че връзката им не довела доникъде. Сигурен съм, че не лъже. Между другото, той установи алибито си за днес.

— Вън от съмнение? — попита Мак.

Дейв кимна.

— О, да. Свършил работа в Роксбъри в четири и двадесет или някъде там. Работи по някакво преустройство. След това отишъл в железарския магазин, откъдето купил някаква специална конзола за окачване на тежка картина. После се видял с приятел в една кръчма на Марбълдейл. Пили кола. Тръгнал си към пет и четиридесет, за да стигне в Малвърн няколко минути след шест. Малко по-късно тръгнал с Кейти за насам.

— Следователно, Найъл е вън от подозрение. Радвам се да го чуя — промълви като на себе си Мак.

— Дори тоя тип да е тукашен, може да не е познат на Денис — посочи Дейв.

— Така е — съгласи се Мак и продължи: — Я да видим какво става отвън! После трябва да се върнем в участъка. Искам да хвърля един поглед върху събраното досега. Трябва да изстискаме златните часове докрай.

Двамата последваха Мак към изхода, а Дейв каза тихо:

— Случаят хич няма да е лесен. Дано се пропука тук-там.