Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Triumph of Katie Byrne, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Триумфът на Кейти Бърн

Издател: Venus Press

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

ISBN: 954-780-004-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7070

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Студеното слънце отдавна слезе зад далечния хоризонт, и вечерен мрак започна да обгръща в сянка моравата и цялата градина.

Кейти седеше пред малко бюро в спалнята си, гледаше притъмняващия небосклон и мислеше за събитията от деня. Долу в кухнята са се събрали останалите и пият чай. Всички се върнаха за ранна вечеря след погребението и макар да бяха подредили с майка й масата в трапезарията още преди да тръгнат за черквата, в края на краищата не ядоха там.

— В кухнята е много по-уютно, Морийн — каза баба Кетриона. Всички се съгласиха и вечеряха там. Леля Бриджит бе дошла от Ню Йорк снощи, както и всички баби и дядовци — Шон и Кетриона Окийфи и Патрик и Жералдин Бърн. Тук бе и сестрата на Майкъл Меърид, всеобща любимка, както и съпругът й Пади Меклън. Леля Мора беше болна и не можа да дойде, а леля Айлийн бе заминала за Лос Анджелис по работа.

Кейти въздъхна тихо, наведе се напред, опря лакти на писалището и хвана глава с ръце. Мъчеше я страшно главоболие, в съзнанието й гъмжаха толкова много и объркани мисли, че не можеше дори да ги подреди. В тоя момент си спомни за дневника. Съвсем неотдавнашен подарък от майка й, той беше с тъмнозелена кожена подвързия и златен релефен надпис „Петгодишен дневник“. Винаги досега бе писала в него с удоволствие, доволна от възможността да даде материален израз на мислите си. Може би точно това трябва да направи и сега… да отрази върху хартия онова, което я вълнува. Така щеше да осмисли станалото. Тя издърпа средното чекмедже и извади дневника. Стигнала до първата празна страница, тя взе химикалка и започна:

1 ноември 1989

Погребението на Денис

Когато се събудих днес изпитах голяма тъга и не можах да разбера защо. И тогава внезапно се сетих. Днес щяха да погребат Денис.

Повечето мои близки също дойдоха. Всички мъже носеха тъмни костюми, а жените бяха в черно. Мама облече най-хубавата си черна рокля и черно палто, купени преди осем години. Леля ми Бриджит беше също в черно.

Времето този следобед беше толкова хубаво, че гърлото ми се сви — Денис никога вече няма да се порадва на такава красота. Слънцето грееше ярко, а на небосвода нямаше нито едно облаче. Кристалната синева беше така гладка, сякаш току-що боядисана. А на този девствен фон изпъкваха пурпурни и златни, ръждиви и жълти, медни и розови есенни дървета. Всичко бе така отчетливо, така живо, че сърцето спираше от премала.

След служба в черквата отидохме на гробището. Имаше толкова много хора. Дойде целият клас, както и някои учители. Тук беше и госпожа Куук, която ни учи на актьорско майсторство, със съпруга си Джеф. Дойде майката на Карли и застана при нас, до родителите на Денис и по-големия й брат Джим, пристигнал от Хартфорд с жена си Сенди. Джим и баща му трябваше да крепят майката, защото беше пред припадък.

Аз не спирах да мисля за Денис, виждах лицето й и си представях ужаса на последните минути. Не можех да се освободя от тези мисли. Колко ли е била уплашена, когато я е нападнал този човек. Лейтенант Макдоналд каза на баща ми, че се е борила за живота си. Не мога да го понеса. Карли, просната на земята, не може да й помогне. Да, Денис сигурно е обезумяла от ужас. А престъпникът удря Денис, насилва я и убива. Боже, как боли при тая мисъл! Сигурно никога няма да я прогоня от съзнанието си.

Трябвало е да съм там, в хамбара, когато е станало всичко това. Сигурна съм, че убиецът не би посмял да нападне и трите. Щяхме да се защитим. Аз съм много силна и трите заедно можехме да избегнем нещастието.

Ние изпратихме бели лилии за погребението и те бяха подредени върху ковчега, редом с червените рози от родителите и венец розови карамфили от госпожа Смит. Когато спускаха в земята ковчега на Денис, помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Никога няма да я видя. Хвърлих няколко лилии в гроба. Найъл направи същото, а после снахата на Денис, Сенди, хвърли червена роза.

С каква безнадеждна окончателност звучат буците пръст върху капака на ковчега. Започнах да плача и баща ми ни отведе всички у дома. Изразили бяхме съболезнованията си на семейство Метюз още в черквата. Но аз знаех, че това не им помага. Мама каза, че мъката им е непоносима.

Когато се прибрахме у дома, татко наля уиски на баща си, както и на дядо Шон и чичо Томи. Тогава мама, която никога не пие друг алкохол, освен шери, поиска също да й сипе. И татко отново извади бутилката, както и още чаши и наля за всички, освен на мен, на Фин и на Найъл. Даже и леля Бриджит пи.

Мама бе сготвила прочутата си кокошка по френски и аз отидох да й помогна в сервирането. Тя бе сложила бяла престилка върху черната вълнена рокля и имаше толкова печален и тревожен вид, че сърцето ми се сви. На няколко пъти, докато работехме около барплота, тя ме прегръщаше през раменете и ме притискаше силно към себе си. А когато вдигнах поглед към лицето й, видях, че ясните й сини очи са пълни със сълзи. Знам, тя си мисли, че и аз можех да съм сред жертвите и благодари Богу за оцеляването ми. Всеки ден Му отправя горещи молитви за благодарност.

„Златните часове“, както им вика Мак Макдоналд, отдавна изтекоха. Татко казва, че Мак е бесен, защото екипът му все още се лута в тъмното. Поне засега.

Миналата седмица пак тръгнах на училище, но нищо вече не е като преди. Не и без Денис и Карли. Тя продължава да лежи в кома и вече никой не прави никакви прогнози за бъдещето й. Често ходя при нея, но то е все едно да посещаваш мъртвец.

Така потисната се чувствам без тях… все едно трите живеехме един живот. Останах сама. Съвсем сама и нищо повече не ме интересува.

Не искам вече да играя. Не искам даже да участвам в училищния концерт. Театърът се изпълни с болка, мъка и тъга. Отказвам се. Няма да ходя в академията на Ню Йорк догодина. Без тях няма да е същото. Не трябваше да ги водя в плевника оня път. Заради мен Денис е мъртва. Заради мен Карли е в кома и лежи там безчувствена.

Не знам какво да правя, когато свърша училище. Казах на мама, че трябва да измисля нещо ново. Може да започна работа при леля Бриджит. В Ню Йорк. Родителите ми като че ли нямат нищо против. Мисля, че се опасяват, да не би убиецът да се навърта в Малвърн и аз да съм в опасност. Мисля, че ще се чувстват много по-добре, ако напусна тия места.

Знам как се чувстват. Понякога и аз се страхувам. Напрягам съзнанието си да проумея, кой би могъл да направи това с Денис, но никакво име не изплува в ума ми. Няма кандидат за ролята на убиеца.

Когато казах на татко какво съм видяла през нощта в градината, той веднага извика полиция и те дойдоха. Откриха отпечатъци от стъпки при дърветата. Измериха ги и направиха отливки, но нищо друго не последва.

Същия ден татко накара да инсталират алармена система в къщата, а мама започна да ме прибира от училище. Понякога това правят татко или Найъл. Не искат никакви рискове в тия мрачни зимни следобеди. Аз съм доволна, защото никак не ми се минава сама през безлюдните поля.

Вечер заспивам трудно. Образът на Денис не излиза от ума ми. Бе толкова красива, толкова мила. Очите ми се пълнят със сълзи. Скръбта ми е безгранична. Знам как се чувстват близките й — да загубиш седемнадесетгодишна дъщеря е жестоко.

Когато ходя при Карли аз й говоря, държа я за ръка и рецитирам Шекспир, защото обичаше творбите му толкова много. Тя обаче не реагира…

— Кейти, Кейти, слез долу! — викна Морийн от основата на стълбището.

Кейти остави химикалката, затвори дневника и го прибра в чекмеджето. Чак сега усети, че бузите й са мокри от сълзи. Избърса ги с пръсти и излезе на площадката.

— Да, мамо? Какво има?

— Баба и дядо си отиват, ела да кажеш лека нощ!

— Добре, мамо!

Тя се спусна послушно на партера, а баба Кетриона я прегърна нежно. Същото направи и дядо Шон. После със същата любов и другата двойка старци — Патрик и Жералдин — прегърнаха любимата си единствена внучка. Леля Меърид и чичо Томи я разцелуваха, а после леля Меърид я стисна силно за лакътя и се усмихна насърчително.

И Кейти усети какво си мислят всички те… Благодаряха на Бога, че е жива.