Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Triumph of Katie Byrne, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Триумфът на Кейти Бърн

Издател: Venus Press

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

ISBN: 954-780-004-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7070

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Кейти седеше съвсем неподвижна и безмълвна до брат си в пикапа. Знаеше, че му е досадно да я кара за чантата до старата плевня.

Когато преди малко се върна от работа и майка им го помоли да я закара, той не даде вид, че му е неприятно, но мълчеше, докато се отдалечаваха от къщата към магистралата.

Кейти го погледна на няколко пъти като се питаше, дали да заговори или не. Обикновено бе доста приказлив, доверяваше й най-различни неща. Тя правеше същото пред него. Беше само две години по-голям и двамата израснаха в близост и най-приятелски чувства. Отнасяха се с Финиън като с бебе — или снизходително, или с безразличие. Докато поумня достатъчно, за да ги накара да се съобразяват с него. Макар че в края на краищата го приеха и се отнасяха с него достатъчно мило, всъщност никога не го допускаха до своя вътрешен свят, а за тяхна голяма изненада, това въобще не му правеше впечатление.

Кейти и Найъл си знаеха и зъбите и като го погледна още веднъж, тя си даде сметка колко умислен изглежда. Обикновено усмихнатото му лице бе сковано в безизразна маска и тя се попита, какво ли става сега в главата му. Може би има неприятности с приятелката си, Дженифър Уилсън. Жените си падат по Найъл и често се хвърлят върху него. В това няма нищо чудно. Красив е като баща им: черна коса, зелени очи, изсечено мъжествено лице. Чертите му, като тези на бащата, се отпечатват в съзнанието, а тяхната мъжественост идва от ирландските предци, пристигнали в Кънектикът през деветнадесети век.

Найъл пръв наруши мълчанието, като прекъсна мислите й:

— Нещо си много приказлива тази вечер, Кейти.

Сепната, тя се изправи на седалката и отвърна със смях:

— Бих могла да кажа същото за теб, Найъл! Изглеждаш крайно сериозен. Да не се е случило нещо?

— Не, нищо… Мислех си за… теб…

— За мен?

— Главно за плановете ти да отидеш догодина в Ню Йорк. Наистина ли мислиш, че мама и татко ще те пуснат?

— Естествено, че ще ме пуснат. — Тя се извърна към брат си и бързо продължи: — Да не са казали нещо пред теб? Имам предвид, в смисъл че няма да ме пуснат? Казвай, Найъл! Нали нямаме тайни.

Като не получи отговор, тя промълви по-тихо и умолително:

— Кажи ми, моля те!

— Дума не са споменавали. Честно — отвърна Найъл. — Но аз знам, че идеята ти изобщо не им харесва.

— И защо?

— Хайде, Кейти, не се прави на ударена! Не ти прилича. Много ясно защо. Смятат, че си още малка, за да живееш сама в големия град. — Той я погледна крадешком и бързо върна поглед към пътя. — Сигурен съм, че биха предпочели да отложиш за година-две.

— Мама никога не е казвала подобно нещо, нито пък татко. От къде на къде повдигаш въпроса точно сега? — попита разгорещено тя.

— Мисля, че ако не бе попитала дали нещо не е наред, нямаше нищо да кажа. Просто бях откровен с теб… понеже тъкмо това си мислех в момента… заминаването ти за Ню Йорк. Предполагам, че тия мисли ме налегнаха, защото сега отиваме в плевнята, където прекарваш повечето време да играеш на актриса.

— Ясно. Виж какво ще ти кажа, Найъл. Аз ще отида с Карли и Денис в Ню Йорк. И не забравяй, че там живее леля Бриджит и ние ще сме у тях.

— Колко време? — възкликна Найъл. — Леля Бриджит си има достатъчно професионални задължения, както и личен живот. Надали ще й е много приятно да й се плетете из краката и трите. Поне, надали за дълго.

Кейти понечи да възрази, но замълча. Облегна се назад с мисълта, дали все пак родителите й не са обсъждали въпроса пред него. Но ако са го сторили, защо ще крие? Никога не го е правил. Най-накрая попита тихо:

— Кажи ми истината, както си го правил винаги, Найъл! Обсъждаха ли мама и татко заминаването ми в Ню Йорк?

— Не, Кейти, не са. Честна дума, не са! Споделям собственото си мнение. Познавам ги добре. Те са твърде загрижени за теб, както впрочем и аз.

— Предател — измърмори тя. — Никога не си го казвал досега. Винаги си твърдял, че трябва да постъпя в академията веднага щом завърша гимназия. А сега изведнъж запя друга песен. Единственото нещо, което искам да правя в тоя живот, е да играя. И ти го знаеш.

Найъл въздъхна едва чуто. Знаеше, че ще реагира така. Съжали, че въобще е засегнал този въпрос, че изобщо е проговорил.

— Хайде да не се караме, Кейти! — опита да я успокои той. — Виж какво, съжалявам, че заговорих за това. Забрави! Забрави, че изобщо съм си отварял устата! Когато му дойде времето, ще се съгласят да те пуснат, особено ако спечелиш леля Бриджит на своя страна. Освен това ще бъдеш с Денис и Карли, което улеснява нещата. Не е като да заминеш за Ню Йорк сама.

— Не, не е, и се надявам мама и татко да го разберат — каза Кейти, като почувства, че се отпуска. Осъзнавайки, че е по-добре да забравят тая тема, тя умишлено заговори за друго: — Как е Дженифър? Нещо не говориш за нея напоследък.

— Малко позабавих топката — отвърна той, а после се засмя особено. — Почва да става досадна, щом искаш да чуеш истината, Кейти. Можеш ли да си представиш, иска да се омъжва?

— За теб? — попита Кейти, като повиши глас.

— Че за кого другиго?

— Но ти си твърде млад, Найъл.

— Да пукна, ако не съм! Както и да е, Дженифър си е момиче на място, не ме разбирай криво! Просто не искам нещата да станат прекалено сериозни. Тя не е за мен! Още не съм срещнал подходящата.

Кейти замълча за миг и промълви:

— Странно, един път мислех, че си.

Найъл не отговори, но ръцете му стиснаха по-здраво волана.

Кейти се обади отново:

— Миналата година си помислих, че си луд по Денис. Видът ти бе… не съм се лъгала. Сигурна бях, че си падаш по нея. Че най-после си проумял що за човек е тя, колко си заслужава.

— Май имаше такова нещо… Проблемът беше в Денис, не в мен. Навила си е на пръста да прави кариера, да става актриса, да идва с теб и Карли в Ню Йорк. Това е, което й трябва. Не съм нито аз, нито друг мъж, доколкото разбирам. Когато излизаше с мен миналата година споменавала ли е нещо? Казвала ли е нещо за мен?

Кейти поклати глава.

— Не, сто пъти съм ти повторила вече: Спомена само, че си готин. Още тогава го споделих с теб.

Найъл измърмори:

— Знам. На Денис не й трябва приятел. Поне засега. Тя иска слава с главни букви. Иска да види името си, изписано с електричество над театъра.

— И аз така мисля — съгласи се Кейти. — Но Денис е толкова хубава и мила. Дженифър Уилсън не може да стъпи на малкия й пръст…

— Знам.

Стигнаха портала на Тед Метюз и Найъл намали. Зави през просторното празно пространство, после внимателно спусна автомобила към храстите в края на склона, където се гушеше плевнята.

Когато пикапът приближи, Найъл каза:

— Денис и Карли са май още тук, Кейти. Вътре свети.

Кейти не се изненада и обясни:

— Те често остават дълго след мен. Репетират, а понякога си пишат и домашните тук. Вкъщи не ги очаква кой знае какво — обикновено няма никой.

— Да, знам. — Найъл докара колата пред входа на плевнята и спря.

Кейти отвори вратата и скочи на земята. Беше студено и тя потръпна в якето, докато бързаше към вратата. Когато стигна до нея, видя с изненада, че е отворена.

Дръпна я и викна с усмивка:

— Карли! Денис! Какво става? Защо държите отворено в тоя студ?

Отговор не последва. Плевнята беше пуста.

За миг Кейти замръзна от изненада. Огледа помещението и забеляза безпорядъка. Два стола с високи облегалки се валяха на пода. Сянката на една стара лампа бе издута от едната страна, сякаш изкривена от силен удар, а синята покривка на масата, край която пиха кола, висеше издърпана надолу.

Като продължи да оглежда плевнята, Кейти видя двете окачени на стената палта, както и оставените на пода ученически чанти. Там беше и нейната, макар че не помнеше да я е оставяла при другите — беше я хвърлила в ъгъла. Сега и трите бяха акуратно подредени една до друга. Странно наистина.

Внезапен страх я стисна за гърлото.

Бързо извърна глава към влезлия Найъл.

— Къде е Денис? А Карли? — попита той, като инстинктивно я стисна за лакътя, забелязал катурнатите столове и безпорядъка.

Кейт се извърна и го погледна в очите.

— Нямам представа. — Прехапа устна. — Трябва да са някъде… отвън…

— Без палта? — попита брат й със свъсени вежди.

Известно време Кейти не каза нищо. Страхът я изпълваше цяла, а краката й изведнъж омекнаха и заплашваха да се подгънат. Всичките й сетива долавяха опасност и тя каза с треперещ глас:

— Нещо не е наред, Найъл!

— Не е. — Брат й пое дълбоко дъх и продължи: — Да излезем да ги потърсим! Трябва да са някъде наоколо. Тъмно е, но в колата имам фенерче.

— В чекмеджето на масата също има. Държа го там за всеки случай — добави Кейти.

— Вземи го тогава и да вървим!