Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (21)

Деветнадесета глава

— Помолих Верити да ти даде тази стая, защото ми е любима, след моята собствена — каза Ксения. — Дано ти хареса, колкото на мен!

Докато говореше, тя отвори една врата и внимателно бутна с ръка Кейти вътре. Тя зяпна от изненада.

— О, Ксения! Прекрасна е! — каза тя и започна да се оглежда. Лицето й се озари от широка усмивка.

Ксения влезе след нея и се облегна на малък елегантен шкаф. Кейти приближи до високия прозорец.

— Сега няма да видиш кой знае какво — навън е почти тъмно, — обаче гледката е великолепна, повярвай ми! Утре ще се увериш — градини, терасата, цветните фигури. А отвъд моравата, в далечината, има декоративно езеро.

Кейти кимна, обърна гръб на прозореца и заразглежда обстановката, като се стараеше да не пропусне нищо. Стените имаха дървена ламперия, боядисана в зелено. Не тъмно и не светло, а в един особен, опалов тон между двата. Най-силно привличаха погледа украсите на централните панели на четирите стени. Всяка представляваше декоративно пано с венци от розови и червени рози, преплетени с ленти и фльонги.

Над беломраморно огнище висеше френско позлатено огледало, а балдахинът над леглото беше от светлозелена тафта, каквато красеше надиплена и прозорците на стаята. На пода нямаше килим, ако не се смятат две малки килимчета край леглото, може би защото би било жалко да се скрият сложните, красиви форми на паркета, с цвят на мед.

Кейти се обърна към Ксения и възкликна:

— Това си е чисто френски стил. Тук няма грам от духа на Елизабет.

— Така е — съгласи се Ксения с усмивка. — И знаеш ли какво: нарича се Стаята на Френчи. Прабабата на Верити, тази, която е установила обичая да се пие чай в Голямата висока стая, била французойка и тази стая е нейната. Мебелирана е и украсена по неин вкус преди почти сто години.

— И са я оставили в същия вид през всичкото това време! Не се изненадвам. Чудесна е! — Кейти приближи до бъбрековидната тоалетна масичка, покрита с бледозелена тъкан и заразглежда красивите предмети върху нея.

— Както съм чувала от Верити — продължи Ксения, — прабабата била всеобща любимка. Много красива, очарователна и добра. Казвала се Люсил, но съпругът и близките й приятели я наричали Френчи. От там идва и името на самата стая.

— Радвам се, че си ми я избрала, Ксения, тук цари някаква радостна атмосфера.

Ксения кимна и посочи вратата в противоположния край на стаята.

— Там е банята. И тя е доста голяма. А до нея има дрешник. — Ксения го отвори и надникна вътре. — Верити има право. Куфарът ти е тук и Доди го е разопаковала. Сигурно, докато пиехме чай. — Обърна се към Кейти и попита: — Имаш ли нужда от нещо?

Кейти поклати глава.

— Щях да помоля за малко вода, но виждам пълна гарафа на нощната масичка.

— Да, има и плодов сок на оная маса до креслото. А в порцелановата бонбониера виждаш домашни сладки, приготвени от Аня.

— Благодаря, но няма да ги докосна — разсмя се Кейти.

Ксения се отправи към вратата и на прага се обърна назад.

— Аз не съм далеч — през една врата оттук. Така че, ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря ти, Ксения. Кога трябва да съм готова за вечеря?

— Към осем и половина ела в Голямата висока стая за аперитив. — Ксения й прати целувка и затвори вратата.

Кейти веднага превъртя ключа и отиде до шкафа, за да види къде е подредила нещата й Доди.

Останала от другата страна на вратата, Ксения остана за миг неподвижна и пак се запита защо приятелката й е обладана от манията да заключва вратите. Прави го постоянно в Лондон, а ето сега и тук, в Бъртън Лейбърн. Страхува се, разбира се… но от какво? От кого?

Тръгна объркана по коридора към стаята си, с все по-ясната мисъл, че поведението на Кейти започва да я тревожи.

 

 

Като се запозна с обстановката, Кейти съблече костюма и пуловера си и сложи домашен халат. Изпи чаша вода, измъкна Петгодишния дневник, намери химикалка и отиде до писалището в ъгъла. Разположи се и отвори тетрадката, за да се убеди, че последните пет години не са заели кой знае колко място, в крайна сметка. Хвърли поглед тук-там и видя, че е писала предимно за артистичната си кариера. Доста страници бяха посветени на професионалното й развитие, след като на двадесет и две години завърши Американската академия за драматично изкуство.

Внезапно пред погледа й изникна името на Грант Милър. Тялото й замръзна, лицето й се намръщи. Зачете страниците, в които описваше запознанството им, първата среща и началото на любовната им връзка.

Като въздъхна тежко, Кейти се облегна назад, прехапа устна и се замисли какво да прави с него.

Нищо, помисли тя, няма да правя нищо.

Дълбоко в себе си се надяваше, че безразличието й в крайна сметка ще го прогони. Бедният Грант полагаше такива усилия да се хареса, а успяваше само да я дразни. А раздразнението едва ли допринася за доброто на една връзка.

Но така или иначе, тя никога не е била кой знае колко добра и сега Кейти се чудеше, защо изобщо се бе захванала с него. Тя, която беше толкова предпазлива по отношение на мъжете, която се отнасяше, по принцип, с дълбоко недоверие към всички тях.

Първоначално я привлече външният му вид. Да, чисто физическо привличане. Изключителният му актьорски талант също си каза думата. Тя му се възхищаваше. Но слязъл от сцената, Грант беше… тъп. Няма две мнения по въпроса. Той представляваше интерес, само когато играе другиго. Може би именно поради това е толкова добър актьор. В нормалния живот беше малко сладникав, почти кръгла нула, и именно защото собствената му личност бе така незначителна, потъваше с лекота в някоя друга и правеше образа реален. Можеше да се превъплъти в която си поиска личност, тъй като нямаше собствена.

Тя се намръщи отново при мисълта, че това е осъдителен начин да съдиш някого, но колкото и неприятна, истината бе тази. Ако остана с Грант Милър, мислеше си тя, ще пукна от досада и раздразнение. За щастие той беше далеч, в Ню Йорк, играеше на Бродуей. Така че точно в настоящия момент няма защо да се безпокои за Грант Милър и безконечните му попълзновения над личността й.

Когато се върне, АКО приеме ролята на Емили Бронте, нещата ще изглеждат другояче. Той ще е наблизо, ще я преследва, ще се превърне в досаден и нежелан ухажор.

Няма да се занимавам с Грант тая вечер, реши тя и прогони далеч всяка мисъл за него.

Отгърна нова страница и започна:

21 октомври 1999

Бъртън Лейбърн Хол, Йоркшир

Искам да запиша всичко, докато първите ми впечатления са още пресни.

През последната година Ксения неведнъж ми е казвала, колко важна роля в живота й играе това имение, в което е прекарала много щастливи дни от детството си. И все пак, никога не ми бе говорила за къщата. За къщата като такава, имам предвид. Как изглежда, колко е стара и други такива неща.

Така че, когато я видях за пръв път днес следобед, останах като гръмната. Тя изникна в мъглата, далеч от нас, в края на очертана от вековни дървеса алея. Издигаше се самотна на фона на небето, необезпокоявана от дървета или възвишения — комините и куличките й изпъкваха ясно на оня блед небосклон.

Отдалеч изглежда така… нереална… фантастична, че нямах търпение да я разгледам по-добре. И тогава Лавиния рязко зави към конюшните и аз не можах да добия пълна представа за фасадата. Така съжалявах.

Лавиния ще ме води утре в ателието си, за да разгледам нейните картини, но преди да дойде, ще обиколя къщата отвън. За тия десет месеца, прекарани в Англия започнах да се интересувам от архитектура, също като татко. Той е почитател на американския колониален стил, макар че откакто започнаха да идват с мама в Ирландия и Англия през последните девет години, вкусовете му се обогатиха значително. Също като мен, той започна да харесва архитектурата от епохата на Елизабет и Крал Джордж.

Тази къща внушава усещане за вечност, а когато се изправих в парадното преддверие, почувствах тежестта на историята и присъствието на това семейство в нея. Когато Ксения ме заведе в Голямата висока стая, в съзнанието ми звънна фразата „ако стените можеха да говорят“. Макар и клише, тя съдържа безспорна истина… Мога само да си представя какво са видели тези стени… Сватби, раждания, смърт. Болка и страдание, радост и щастие, мъка и покруса. Живот вечен, от едно поколение към следващото…

Моята стая е много красива, смес от зелени тонове и френски антики, поне изглеждат френски. Ще ми се да видя портрета на Люсил, наричана Френчи, която пристига тук като чуждестранна булка, за да остави свой отпечатък върху атмосферата на цялата къща. Да, Френчи събуди любопитството ми.

Също и Верити. Тя беше голяма изненада. Ксения ми е говорила за зълва си, но никога не е правила опит да я описва или пък да ми показва снимки. В лондонското си жилище тя не държи никакви снимки. Питам се дали Верити знае колко фантастично изглежда? Тя излъчва естествен блясък, който идва от класическите й форми, начина на движение и говор, от цялото й грациозно присъствие. Ксения ми каза, че била на четиридесет и една, но в никакъв случай не й личат. Ксения и Верити се държат като сестри, но това е, защото са прекарали доста време заедно като деца.

Когато Ксения ми призна във влака, че е вдовица, останах смаяна. За мен любовта й към Тим е била винаги така очевидна, че разводът им ми се струваше напълно лишен от смисъл. Сега ми става ясно защо не се интересува от мъже…

 

 

Кейти остави химикалката, остана за миг загледана в стената, после блъсна стола назад и стана. Стаята й се стори леденостудена и тя потръпна. Прекоси помещението, влезе в банята, пусна водата в огромната вана и седна на малко бяло столче до нея да изчака да се напълни. Едно хубаво накисване ще й дойде добре, реши тя и се замисли как ли отопляват къщата зиме.

 

 

В дрешника имаше голямо огледало и Кейти застана пред него. Облякла бе къс жакет от тъмнозелено мачкано кадифе, който стигаше до бедрата. Комбинира го с копринена риза в същия цвят и прилепнали черни копринени панталони. Към всичко това прибави високи черни обувки и перлени обеци. Не съм съвсем зле, помисли си тя, като разглеждаше критично образа си с наведена на една страна глава. Вързала бе огненочервената си коса на конска опашка с черна сатенена панделка, от което видът й ставаше малко строг, но тя го хареса, намери го елегантен.

Сетила се нещо, тя бързо влезе в спалнята и видя дневника си на писалището, където го бе оставила. Като го прибра в пътната си чанта, взе вечерно дамско портмоне и излезе от стаята.

Спусна се по широкото дъбово стълбище до площадката на втория етаж и бутна тежката врата на Голямата висока стая. Помещението беше пусто и тя се поколеба за миг на прага, преди да влезе и да приближи до буйния огън в камината. Ароматичните свещи продължаваха да горят. Носеше се тиха музика от Моцарт, а на масата бе оставен поднос с напитки.

Погледна часовника си и видя, че е точно осем и половина, но бронзовият на шкафа сочеше десет минути по-рано. Може би нейният избързва. Пристъпи по-близо, за да разгледа снимките, които бе забелязала по време на чая.

Имаше една на Верити в елегантен светлосин костюм и морскосиня шапка, явно скорошна. Държеше под ръка привлекателен млад мъж с гъста и руса коса като нейната.

Сигурно е синът й, за когото веднъж бе споменала Ксения.

На останалите снимки също се открояваше Верити с различни хора. След това Кейти забеляза Тим с малко момченце. Тя приближи още и присви очи. Детето толкова много приличаше на Ксения, че Кейти замръзна. Нима са имали дете?

— Дошла си преди мен — чу се гласът на Ксения откъм вратата, по̀ английски от когато и да е.

Кейти се извърна и кимна, изпълнена от необяснимо притеснение. Дали Ксения забеляза интереса й към снимките? Дали няма да я помисли за невъзпитана сплетница?

Ксения приближи до подноса и попита:

— Какво ще кажеш за чаша шампанско? Или предпочиташ бяло вино?

— Бяло тази вечер, благодаря ти, Ксения!

Миг по-късно тя й подаде пълна чаша. Лицето й беше бледо, почти като вар, без усмивка. Прозрачните сиви очи гледаха по-печално от всякога, а в цялото й държане имаше нещо потиснато.

Като взе подадената чаша, Кейти бързо приближи до едно кресло и седна. Притеснението й се превърна в неудобство. Все едно че я бяха хванали със заровена в сладките ръка. А може и точно така да беше. Внезапно я обзе увереност, че Ксения е видяла точно коя снимка гледа. Тим и… и нейното дете? Момченцето на снимката така много й приличаше, че Кейти беше вече сигурна — то бе неин син. Но къде е тогава? На училище? И защо никога не бе споменавала нищо за него?

Ксения си наля шампанско и също приближи до камината.

— Тази вечер сме само трите — обади се тя. — Верити е поканила за уикенда приятеля си Рекс Белами, но той ще дойде чак утре. Ще ти хареса, много е мил.

Кейти кимна, отпи от виното и каза:

— Наздраве!

— Наздраве! — отвърна Ксения, като отпи от шампанското.

— Защо му викат Бой? — попита Кейти.

— Защото името на баща му също е Рекс и когато бил дете, всички го наричали „момчето“ или „момчето на Рекс“ и то станало прякор. — Ксения поклати глава и леко се усмихна. — Англичаните имат голяма слабост да измислят прякори, а някои от тях са доста странни, бих казала.

Кейти кимна и отправи поглед към вратата, която се отваряше в тоя миг. Верити се усмихна и каза:

— Ей сега пратих Доди да включи отоплението в стаята ти, Кейти. Хрумна ми, че сигурно ти е било студено, докато си се обличала тази вечер.

— Стана ми малко хладно — отвърна Кейти, — но взех една гореща вана и това оправи нещата.

— Когато се прибереш за лягане, в стаята ти ще бъде приятно топло — каза Верити и добави: — Много съжалявам, че проявих такава недосетливост.

— Няма нищо — увери я Кейти. — Наистина! Всичко е наред!

— Разгледах картата в библиотеката, Верити — обади се Ксения, — за да намеря най-късия път до Хоуърт. Мисля, че е най-добре да минем през Херогейт, после Илкли и Кайли.

— Струва ми се, че след Херогейт е по-добре да тръгнете към Скиптън, но питай утре Рекс! Той ще ти посочи най-добрия маршрут. Тия неща са в неговата област.

След тези думи Верити си наля шампанско и застана пред камината. Докато я наблюдаваше, Кейти си помисли, че изглежда страхотно в дългата права пола от червен вълнен плат и пуловера с обърната яка. Сложила бе златни обеци във форма на големи пръстени, а многото тънки верижки на дясната й китка подрънкваха при всяко движение.

Кейти си каза, че за разлика от нейния, видът на Ксения е донякъде мрачен, в тъмносив панталон и пуловер в същия цвят. Ксения не носеше никакви бижута, което бе малко необичайно за нея. Нещо не бе наред. Нямаше и помен от вечното й лъчезарно излъчване, заключи Кейти, като се облегна в креслото и продължи тайно да наблюдава приятелката си. Помисли, че никога не бе виждала Ксения толкова тъжна и се запита защо ли.

Верити вдигна издължената чаша шампанско и каза:

— Наздраве!

Двете жени вдигнаха своите в отговор.

След като отпи малко, Верити каза:

— Тук е малко скучно, Кейти, затова си помислих дали да не поканя тоя-оня за вечеря в събота…

— О, не, не го прави! — възкликна Ксения, видимо разтревожена от подобна перспектива.

Верити й хвърли пълен с недоумение поглед.

Кейти погледна приятелката си и от вида й разбра, че идеята за вечеря с гости я ужасява.

Намеси се бързо:

— Няма нужда да организираш подобно нещо в моя чест, Верити, макар че съм ти благодарна за жеста! Много ще ми е приятно да бъдем само трите!

— Добре. Значи, ще бъдем четирима, защото съм поканила Рекс да дойде от Йорк и да прекара уикенда с нас.