Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Triumph of Katie Byrne, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Триумфът на Кейти Бърн

Издател: Venus Press

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

ISBN: 954-780-004-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7070

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Кейти седеше неподвижно на стола, като се мъчеше да подреди мислите си, за да разкаже свързано събитията около смъртоносното нападение над приятелките й преди толкова години в Малвърн. Част от нея се противопоставяше на тази разходка в миналото, както и на желанието да разкаже за него на Ксения, защото това й причиняваше болка дори сега, след толкова много години.

Споменът за Карли и Денис беше с нея непрекъснато и завинаги. Обикновено в тихите часове преди заспиване или сутрин, след като се събуди, образите им изпъкваха ясни и живи в съзнанието й. Тя не можеше да забрави нито тях, нито онова, което им се случи, но да разкаже за него на глас, беше като да го преживее отново.

И все пак, чувстваше се някак си длъжна да го стори, може би заради откровеността, с която Ксения й довери собствената си невъобразима трагедия, загубата на Тим и Джастин. Струваше й се, че ако не се довери на свой ред, отношенията им ще пострадат сериозно и завинаги. А никак не искаше да стане така.

Ксения беше първата й истинска приятелка, спечелена за толкова години и тя държеше на нея изключително много. Ксения запълваше отчасти празнотата, оставена от Карли и Денис. Нещо, което никой преди нея не успя да стори.

Разкажи й! — шепнеше тих глас някъде дълбоко в подсъзнанието й. Кажи всичко! Може би така ще успееш да свалиш част от товара.

Като се наведе леко напред и вкопчи ръце една в друга, тя започна:

— Всичко стана, когато бях на седемнадесет години.

Замълча за миг, вперила поглед в пространството, после бързо го насочи към Ксения и продължи: — Беше октомври 1989-та. Точно преди десет години.

Ксения само кимна. Тя усещаше, че Кейти се готви да разкаже нещо ужасно и предпочете да мълчи, за да не я разколебае. Само потрепери от страховито предчувствие. Отпусна се още по-дълбоко на стола си и се превърна цяла в слух.

— Когато преди две години се запознахме с теб, аз казах, че от дете мечтая да стана актриса. Не ти казах само, че тая мечта споделях изцяло с двете си най-близки приятелки — Карли Смит и Денис Метюз. Трите бяхме приятелки от съвсем малки. Бяхме на една възраст, ходехме в една детска градина, в едно училище, живеехме в едно малко градче — Малвърн — в източната част на Кънектикът. Мечтаехме да заминем за Ню Йорк щом станем на осемнадесет, за да се запишем в Американската академия за драматично изкуство. Щяхме да живеем при леля Бриджит, докато свикнем с Ню Йорк и живота в Академията. След това тя щеше да ни намери апартамент, в който да живеем трите. Бяхме неразделни… всички знаеха… колко сме близки.

Кейти млъкна, сякаш разколебана.

Ксения се обади бързо:

— Продължавай, Кейти! Слушам те!

Бавно и обмислено Кейти продължи да разказва. Каза на Ксения за старата плевня и как чичото на Денис им я даде за репетиции. Разказа как години наред са репетирали в нея, как се готвеха за коледните концерти в училище. Докато стигна до събитията от оня съдбоносен ден през октомври 1989 година.

Обясни, че си тръгнала по-рано, за да помогне на все още неоздравялата си майка, че си спомнила забравената в плевнята чанта и че се върнала с брат си, за да я вземе. След това описа безпорядъка в хамбара, липсата на момичетата и как двамата с Найъл ги търсили.

— Най-напред видях Карли, легнала по гръб сред дърветата с потънало в кръв лице — разказваше Кейти с все по-силно треперещ глас. — Но Найъл напипа пулса й, тя беше жива и аз изпитах щастливо облекчение. Той ме остави при Карли и продължи да търси Денис… — Кейти замълча пак и задиша дълбоко, за да се овладее. — Горката Денис… Беше мъртва, Ксения. Изнасилена и удушена.

— О, Господи! — Очите на Ксения се разшириха от ужас. — Такова нещо, толкова млади… с цял живот пред себе си! Какъв ужас за тях, а и за теб, бедничката ми Кейти! — Тя поклати глава. — А Карли? Какво стана с нея? Оживя ли?

— Да…

— Значи е посочила убиеца…

— Не, не можа. Карли не се върна в съзнание. Остана в кома.

В първия миг Ксения не разбра и погледна объркано Кейти.

— И не излезе от нея? Това ли искаш да кажеш?

— Да. Карли е в кома от десет години. Лежи в приюта към една болница в Кънектикът. — Устните на Кейти затрепериха, а очите й се наляха със сълзи. Тя ги обърса с две ръце, овладя се и каза:

— Но тя също е мъртва. Загубена е за нас, няма я сред нас, потънала е в кома.

Отначало Ксения не каза нищо. След това почти прошепна:

— Много съжалявам, Кейти, скъпа! Какво ужасно нещо ти се е случило. Хванаха ли убиеца?

— Не, не успяха. Случаят остана открит. Мак Макдоналд, шеф на отдела за тежки престъпления при щатската полиция в Личфийлд не го предава в архива. Делото е открито, случаят е още на бюрото, както се изразява Мак.

— Значи и сега поддържаш контакт с него по този случай?

— Аз не, но баща ми и той са съученици. Откакто се срещнаха по повод на… убийството, те възобновиха дружбата си и станаха близки приятели. Мак е убеден, че нещо ще се случи, отнякъде ще проблесне светлина и той ще разплете този случай. Според татко това убийство продължава да не му дава мира и мисълта, че не е успял да арестува престъпника, страшно го тормози.

— А защо не го е арестувал?

— Защото не знае кой е. Мак казал на баща ми, че на местопрестъплението нямало никакви улики, които да насочат следствието в някаква посока. Патоложката взела ДНК проби от тялото на Денис, но те не вършат никаква работа.

— Защо? Мислех, че тези проби много помагат при идентифициране на престъпниците.

— Така е. Но за целта трябва да има заподозрян, с чиито проби да се сравнят откритите. А щом няма заподозрян, оставаш си само с пробите.

— И значи никой не е нито заподозрян, нито арестуван?

— Именно. Татко казва, че според Мак, е бил някой, който познава и трите ни. Мъж, който най-вероятно води нормален начин на живот. Външно. Но всъщност, прикрит психопат. Някой, който е следил и трите, набелязал си е за жертви… и трите ни.

— Но е докопал само две и ти затова се страхуваш толкова.

Кейти не намери сили да кимне.

Ксения промърмори:

— Нищо чудно, че заключваш вратите!

— Отначало, веднага след убийството, това ми даваше известно чувство за безопасност, а след това се превърна в навик — отвърна Кейти. — Родителите ми бяха убедени, че някой продължава да ме следи, чака удобен случай да ме пипне. Разкъсваха се от колебания. От една страна искаха да съм близо до тях в Малвърн, за да ме закрилят и пазят. В същото време им се щеше да ме пратят някъде по-далеч от дома.

— Разбирам ги напълно — плесна с ръце Ксения. — Това е съвсем естествена реакция. Затова си отишла да живееш при леля си Бриджит в Ню Йорк.

— Да. Но не веднага. Останах у дома, в Малвърн, до деветнадесетата си година — уточни Кейти. — От една страна не бях убедена, че продължавам да се стремя към театъра. Не и без Карли и Денис. Вече не бях същата. Смятах, че идеята е осквернена чрез насилствената смърт. Искрата си отиде. Изпълнена бях от чувство за вина, защото аз ги накарах да отидем оня ден в плевнята, а си тръгнах и ги оставих сами. Ако бяхме трите, може би щяхме да се справим някак си и изходът щеше да бъде друг.

— Това се казва вината на оцелелия! — отбеляза Ксения. — Знам всичко за това чувство. Познато ми е до болка. Оная сутрин и аз трябваше да тръгна с Тим и Джастин, но се отказах в последния момент. Останах с Джарвис да помагам при подреждането на един склад. И затова съм жива, а те — мъртви. Все си мисля, че и аз трябваше да умра. — Тя поклати глава. — Останах жива заради куп вехтории.

Кейти кимна с разбиране.

— Както казах току-що, искрата си бе отишла и аз разбрах, че повече не мога да играя. Стана невъзможно, в буквалния смисъл на думата, да изляза на сцена. Развих сценична треска в най-остра форма. Треперех цяла, а краката ми не можеха да се отлепят от пода. След като се случи това, аз се отказах от участие в коледния концерт. Трябваше да се представя с монолога на Хамлет, но просто стана невъзможно. Точно това репетирах в деня на нападението. Както и да е, аз се… свих в черупката си…

— И как успя да излезеш оттам?

— Не съм успяла, не напълно. Майка ми ме измъкна от глъбините на отчаянието. Беше чудесна. Настоя да замина с нея за Ню Йорк и да се запиша в Академията, а тя дойде с мен и ме водеше за ръка. Остана с мен у Бриджит, докато след няколко месеца започнах да посещавам занятията. Аз също успях да се освободя донякъде от страха.

— Но не напълно? — вдигна въпросително вежди Ксения.

— Не. Станах параноичка и вече не се оглеждам за някаква конкретна заплаха. Мисля, че никога няма да си отиде съвсем… страхът. Както и фиксидеята, че само аз се отървах. Мак е на мнение, че извършителят, той така се изразява, може да се е изселил от района, да е отишъл далеч-далеч, за да отърве разкриването си. Ще ми се да вярвам, че е прав. Освен това, Ню Йорк е голям град.

— Така е наистина, но ти си актриса, Кейти, и това обстоятелство те обрича на известност. Ти трябва да се показваш, да бъдеш по страниците на печата… — Ксения млъкна и поклати глава. — Май не трябваше да ти казвам всичко това, нали?

— Аз го знам и сама — отвърна Кейти. — И аз понякога се притеснявам там на сцената, чувствам се като… мишена, мюре.

— Това ли е причината да отхвърляш толкова много покани?

— Честно казано, не мисля. Направените от Мелъни Доусън положително не бяха подходящи. Съпругът й беше на същото мнение.

— Колебанията ти относно ролята на Емили в „Шарлот и нейните сестри“ не са мотивирани от това… от страх, искам да кажа?

— Не… Всъщност, честно казано, не знам — призна унило Кейти. Стана, отиде при високия прозорец и погледна към градината. Бе тъмно и не се виждаше почти нищо.

Черното кадифе на небето бе напръскано с блестящи кристалчета звезди. Имаше и лунен сърп. Дружелюбно, благо небе. Като се върна на мястото си, Кейти продължи:

— Случилото се преди десет години преобърна живота ми, Ксения. Промени мен самата. Изпълни ме със страх, станах параноичка, отказах се от театъра. И от мъжете. Все пак, успях да се върна на сцената и получавам огромно удовлетворение от работата си.

— Но все още си крайно предпазлива по отношение на мъжете.

Кейти кимна безмълвно.

— Надявам се, че няма да ми се разсърдиш за тая забележка, но Грант Милър не е за теб. Знам, че е първокласен актьор, но просто не ти е лика-прилика.

— Знам това. И всичко между нас свърши. Поне що се отнася до мен.

— Той знае ли?

— Опитах се да му кажа и му дадох ясно да разбере, когато дойде в Лондон преди половин година. Надявам се да е разбрал и да не ми досажда, ако се върна в Ню Йорк.

— Ще ми се да приемеш тази роля. Тя ще ти помогне да стъпиш здраво на краката си, Кейти. Усещам го дълбоко в себе си… наречи го… инстинкт.

— Искам да направя тая роля, Ксения. Стига да се справя с нея. Защото искам да успея. Не само заради себе си, но и за тях. За Карли и Денис… Те така искаха да станат актриси, че ми се ще да го направя и в тяхно име. На Бродуей… това беше общата ни мечта, тяхната и моята. Разбираш ли?