Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (35)

Тридесет и втора глава

Пътят от Манхатън до Малвърн й отне точно два часа и Кейти беше много доволна от това рекордно постижение. Докато паркираше пред гаража на родителите си, часовникът на таблото показваше десет.

— Аз съм, мамо! — викна тя, докато влизаше през задния вход към кухнята.

Морийн вдигна глава и я погледна изненадано. Белеше ябълки и като остави ножа, възкликна:

— Кейти! Господи, не те очаквах толкова скоро! — Тя се погледна и добави: — С готварска престилка съм. Какво ли ще си помисли Крис?

Кейти избухна в смях.

— Мамо, Крис не би си помислил нищо особено, ако те види по престилка. Сигурна съм, че и неговата майка има такава. Тя не е толкова претенциозна. Но той не е с мен — дойдох сама.

Морийн се намръщи.

— Мислех, че идвате двамата. За обяд. Той сам каза: „Ще се видим идния понеделник. Ще закарам Кейти при Карли“. Това бяха точните му думи, скъпа. А аз отговорих, че ще ви чакам за обяд. Какво е станало?

Кейти остави жакета и пътната си чанта на един стол и като се облегна на шкафа, погледна майка си с влюбена усмивка.

— Реши в крайна сметка да отиде на онова заседание в Бостън. Първоначално им каза, че няма да ходи, но после промени решението си.

— Кои са те? — попита Морийн и леко присви очи.

— Хората, с които работи. Природозащитната организация.

— Грийнпийс?

— Не, не, това е организация, която се нарича Планетаземя. Една дума. В нея има отдел, наречен Спасение за Планетаземя и Крис ръководи представителството му в Южна Америка.

— Знаеш ли, Кейти, никога не си ми казвала, с какво точно се занимава Крис.

— Ами през последните години се е специализирал в проблемите на тропическите гори и работи за тяхното оцеляване. Защото тези гори са от жизнено значение за живота на планетата.

Морийн кимна.

— Известно ми е, скъпа. Мисля, че работата му заслужава възхищение.

— Крис ми е казвал, че шестдесет процента от дървесния ресурс на земята е ликвидиран в резултат от безогледна експлоатация. Повечето индустриални държави са унищожили почти напълно някогашните си гори. С изключение на Канада и Русия. Не е ли страшно, мамо? Страшно е даже да си го помисли човек.

Морийн кимна.

— Искаш ли кафе, Кейти? Току-що сварено.

— Не бих отказала. Благодаря. Ще ти правя компания. — Кейти отиде при масата и седна, а майка й се присъедини след миг с две чаши димящо кафе.

— Много е хубаво, мамо, точно от това имах нужда — каза Кейти като отпи.

— Искаш ли нещо да хапнеш, скъпа?

— Не, не съм гладна.

— Мислех си за Крис. Много жалко, че трябва да се връща в Аржентина.

Кейти погледна втренчено майка си, но не каза нищо. Попита се, какво ли ще последва. Майка й добави:

— Аз много го харесвам, а и баща ти. И Найъл. Макар че нашите мнения надали имат значение. Когато човек е влюбен, той просто е влюбен и няма никакво значение какво мислят всички останали по този въпрос. Както е известно, любовта е сляпа, но за щастие всички харесват Кристофър Саундърс и ние с баща ти го одобряваме напълно.

Кейти разцъфна.

— Благодаря, мамо.

— Но има един проблем… сериозен проблем. Разстоянието, Кейти.

— Така е. Крис трябва да замине след две седмици.

— Дълга ли е отпуската му? Имам предвид, сега прекара тук над два месеца.

— Толкова ще стане, когато си тръгне. Един месец е бил в отпуск и един — в командировка — обясни Кейти.

— Разбирам. — Морийн отпи от кафето с натъжен и замислен вид.

Кейти забеляза това и бързо попита:

— Какво има, мамо? Защо се натъжи така?

— Защото знам, че си влюбена в него. Нали си влюбена?

Кейти кимна.

— Повече от очевидно е, че и той те обича. Даже Бриджит и майка ми забелязаха, че е луд по тебе. На приема оная вечер не свали поглед от лицето ти през цялото време. Но той трябва да замине, нали? Крис живее там, ти — тук, а тепърва започваш блестяща кариера в театъра. Пише го в „Ню Йорк таймс“, а и в други издания. Мъчно ми е, защото не виждам възможност връзката ви да разцъфти.

— Но тя вече цъфти, мамо.

— Цветята не растат, а вехнат, ако не се поливат — отбеляза Морийн.

— Знам.

— Говорили ли сте по въпроса?

— Не, мамо. И двамата сме наясно с този ужасен проблем, но гледаме да не го засягаме. Искаме просто да се насладим на времето, което прекарваме заедно.

— Разбирам те, но това не е особено реалистичен подход.

Кейти въздъхна.

— Крис казва, че животът си знае работата.

— Така е, но той не всеки път прави онова, което ни се ще. Повярвай ми!

Кейти замълча, втренчила поглед в чашата. Морийн продължи:

— Имаш ли сили да се откажеш от театъра? Да заминеш за Аржентина и да живееш с Крис?

— Много добре знаеш, че не мога. Подписала съм договор за една година.

— Не това имам предвид, Кейти.

— Добре де, знам! Но не мога да ти отговоря, защото още не съм отговорила на себе си.

 

 

Когато час по-късно караше колата на Крис към болницата, Кейти още мислеше за този разговор. Майка й беше права, но тя не искаше да се изправя пред необходимостта да взема толкова трудно решение. Дълбоко в себе си бе убедена, че и Крис постъпва по същия начин.

По-късно ще мисля за всичко това, по-късно, реши тя и се помъчи да забрави мисълта за скорошното заминаване на Крис за Южна Америка. Точно в тоя момент отиваше в болницата, за да види Карли и това бе най-важното сега. Искаше да разкаже на приятелката си за премиерата преди седмица, както и за приема след нея.

След двадесет минути Кейти влезе във фоайето на болничния приют и забърза по коридора към стаята на Карли. Както обикновено, попадна на младата Джейн — една от дневните сестри — и двете размениха поздрави. След секунди Кейти вече се навеждаше над Карли, за да я целуне по бузата.

Реакция не последва, Кейти примъкна един стол до леглото, седна и посегна за ръката на Карли. Беше значително по-топла от обикновено и Кейти погледна приятелката си в лицето. Виолетовите очи бяха отворени, но в тях нямаше и следа от живот, а лицето си оставаше безизразно, както обикновено.

Кейти се настани удобно на стола, пое си дълбоко дъх и започна да й говори:

— Много бих искала да можеше да присъстваш на премиерата, Карли. Заедно с Денис. Щеше да ти хареса. Преди да изляза на сцената, погледнах снимката на трите ни и знаеш ли, двете с Денис ми дадохте сили да се справя. Разбира се, направих го заради себе си, но също така и за вас. Исках да изпълня и вашата детска мечта, както изпълних моята. И друго трябва да ти кажа, Карли. Имах пристъп на сценична треска. Никога не съм страдала от това по-рано, но оная събота я усетих. Поне за малко и както си стоях зад кулисите, сетих се за Ричард Бъртън. Спомняш ли си, когато четяхме биографията му, тази написана от Мелвин Брег, и разбрахме колко жестоко е страдал от сценичната треска и как е започнал да пие преди излизане на сцената. Помниш ли как ме разсмя, когато ми донесе шише уиски преди училищния концерт? Само че не беше уиски, а студен чай. О, Карли, така ми липсваш! Ти и шегите ти! Ще ми се да бе чула аплодисментите. Хиляда и петдесет човека ни ръкопляскаха оная събота, а завесата се вдигна безброй пъти. Постановката е голям хит и ще върви поне година, а може и повече, според Мелъни. Отзивите са прекрасни, отделят ми голямо внимание. Цялото семейство дойде на премиерата, Карли. Мама и татко, Найъл и Фин, който долетя от Лондон. Всички чичовци и лели, всички баби и дядовци. Щеше да ти хареса. След премиерата имаше прием. Смокинги, вечерни рокли. Моята беше от пурпурно кадифе. Когато я видях в магазина, си помислих за теменуги и за твоите очи. Бих искала да можеш да я видиш. Искам да ме чуваш, Карли! Всичко бих дала за това!

Кейти млъкна и се изправи. Слънцето нахлуваше в стаята с целия си блясък и я заслепяваше. Тя отиде до прозореца и нагласи венецианските щори така, че да не й свети в очите.

— Аз… те… чувам…

Кейти замръзна.

Ниският, стържещ глас повтори:

— Аз… те…

Кейти се втурна към леглото и впи поглед в лицето на Карли. Не повярва на ушите си. Веднага забеляза, че очите изглеждат другояче — не така мъртви и безизразни. В тях имаше искрица живот.

Като се наведе над леглото, Кейти каза:

— Каза ли ми нещо, Карли? Мигни, ако каза!

Нищо не стана. Животът сякаш си отиде от сините очи. Те бяха отново мъртви.

Кейти заговори:

— Карли, чуй ме! Напрегни сили! Аз съм! Кейти! Мигни, ако разбираш, какво ти говоря! Очите й бяха приковани в лицето на Карли и когато тя най-накрая примигна няколко пъти, Кейти закрещя: — Карли! Карли! Ти мигна!

Карли примигна отново, много бързо и отвори уста да заговори. Затвори я. После промълви бавно и неразбрано:

— Кей… ти…

— О, Господи! Карли, ти каза името ми! Господи, Господи! Това е чудо!

Вратата рязко се отвори и Кейти вдигна глава.

— Нещо не е ли наред? — попита Джейн.

— Всичко е наред! Даже е отлично! Джейн, елате тук! Карли мига. И говори! Честна дума!

Лицето на сестрата се изпъна от изненада. Тя приближи леглото и погледна Карли, а след това Кейти.

— Сигурна ли сте? Изглежда както винаги през петте години, откак съм тук.

— Кей… ти… — промълви отново Карли със същия несигурен, стържещ глас.

— Господи, тя каза името ви, госпожице Бърн! Не мога да повярвам! Това е невероятно! — Джейн стоеше като поразена от гръм и гледаше Кейти с увиснала челюст.

— Моля ви, Джейн, повикайте доктор Нелсън! Не искам да оставям Карли сама!

Джейн кимна и изтича навън.

Кейти се надвеси отново над леглото и хвана ръката на Карли. Тя беше пак топла и тя се попита дали това означава нещо.

— Можеш ли да стиснеш ръката ми, Карли? Можеш ли да опиташ?

Под внимателния й поглед пръстите помръднаха едва-едва, но в тях нямаше достатъчно сила, за да усети натиск. Все пак забеляза движение, нещо, което никога не се бе случвало.

После вратата се отвори и в стаята влезе видимо разтревожен доктор Джеймс Нелсън.

— Какво има, Кейти? Джейн ми разправя, че Карли проговорила. Вярно ли е? — Докторът бе изпълнен със съмнение.

— Вярно е, доктор Нелсън, наистина. Каза, че ме чува и произнесе името ми.

Джеймс Нелсън погледна Кейти някак особено, сякаш все още не вярваше на чутото и приближи бързо до леглото. Извади малко фенерче и прегледа двете очи. След това измери пулса и преслуша сърцето.

Като се изправи, обърна поглед към Кейти и каза:

— Какво точно стана, Кейти? Можете ли да ми кажете?

— Разбира се. Първото нещо, което ми направи впечатление, когато дойдох, беше, че ръката й е топла. Досега винаги е била студена. Погледнах я в очите, както правя всеки път и в тях нямаше живот. Гледаше, но с празен и безжизнен поглед. Както обикновено. Седнах до нея и разказах всичко за пиесата, премиерата и приема след нея. Никаква реакция, нито проблясък на живот. Изведнъж в стаята нахлу светлина, ярка слънчева светлина. Станах да притворя щорите. О, забравих нещо. Миг преди да стана й казах, че много ми се ще да ме чува.

Кейти млъкна и се прокашля.

— Както и да е, оправих щорите и чух глас. Нисък, стържещ. Беше Карли, докторе. Каза много бавно и неясно: „Аз… те… чувам…“. Останах като гръмната. Не можех да повярвам. Изтичах до леглото и я помолих да примигне, ако ме чува. Отначало не успя, но след това мигна няколко пъти. Миг по-късно произнесе името ми. С усилие и неясно. „Кей… ти“.

Лекарят поклати глава.

— Не разбирам… — Гласът му заглъхна и Нелсън доби объркан вид.

Джейн, която бе дошла с него, се обади:

— Вярно е, доктор Нелсън. И аз чух Карли да казва „Кей… ти“. Точно както го описва госпожица Бърн.

— Кей… ти… — промълви Карли.

Джеймс Нелсън съсредоточи цялото си внимание върху нея. Надвеси се над леглото и хвана ръката й. Произнесе бавно и отчетливо:

— Карли, ако ме чуваш, стисни ръката ми!

След миг пръстите помръднаха едва забележимо. Смайването на лекаря беше очевидно. Той каза:

— Мигни, ако можеш, Карли!

Тя мигна.

Джеймс Нелсън погледна надолу и забеляза искрата живот в тези прекрасни очи. Настъпил бе най-удивителния момент в неговата практика.

Като се обърна към двете млади жени, той каза:

— Това е изключително! Уникален случай в медицинската практика, сигурен съм! Карли бе във вегетативно състояние десет години. Не съм чувал някой да е излизал от това състояние след такъв срок. Смаян съм!

— Какво, според Вас, я е извадило от това състояние, доктор Нелсън? — попита Кейти.

— Нямам представа. Не сме правили нищо извънредно — няма и какво да се направи. — Лекарят млъкна внезапно и се намръщи. — Наскоро й предписах лекарство, наречено амантадин. То предпазва организма от белодробно възпаление. Такива средства се дават на приковани към легло пациенти. Исках да я предпазя от… — Отново млъкна замислен. — Може би точно това лекарство да има някакъв събуждащ ефект. Може психомоторния ступор да е започнал да се разблокира по някаква друга причина. Може и двете заедно. Но във всички случаи, това е изключително събитие. Както казах, уникален случай в практиката. Мисля все пак, че ще отнеме доста време, докато се върне към нормалното си състояние, ако това стане в истинския смисъл на думата, разбира се.

Джейн, която слушаше мълчаливо до момента, се обади:

— Ние я раздвижвахме редовно и макар мускулатурата й да е атрофирала, стараехме се да направим нещо.

— Знам това, Джейн. Без съмнение, раздвижването ще помогне, но въпреки това ще мине време, докато проходи.

Джейн кимна утвърдително.

— Да, но тя е млада, доктор Нелсън.

— Някои участъци от мозъчната й кора явно са се пробудили. Сигурен съм, че част от двигателните й функции ще се възстановят, макар и бавно. А в крайна сметка, говорът и паметта.

— Тя изглежда разбира, че съм аз — промълви Кейти.

— Да, очевидно разбира и това е много важно, много обещаващо. — Погледна отново Карли и тръгна към вратата. — Ще се обадя на майка й. Госпожа Смит ще се побърка от радост при тая новина. Трябва да говоря и с шефа на приюта. — Докторът отвори вратата.

Кейти забърза след него.

— Почакайте, доктор Нелсън, трябва да Ви кажа нещо.

Той спря в коридора.

— Какво има, Кейти?

Като затвори вратата и преглътна с усилие, Кейти каза:

— Не бива никому да съобщавате за това, за тези неочаквани прояви на живот у Карли.

— Защо не? Това е… чудо! Прецедент! Уникален случай!

— Карли е единствен очевидец на ужасно убийство, доктор Нелсън. Преди да изпадне в безсъзнание тя е видяла убиеца, човекът, който нападна нея и Денис Метюз. Преди да избягат в гората, двете момичета са се съпротивлявали. Денис е мъртва и не може да го идентифицира, но Карли може!

Джеймс Нелсън замълча и побледня, проумял смисъла на казаното.

Кейти продължи:

— Карли може да се окаже в сериозна опасност. Убиецът е на свобода. Ето защо трябва да запазите станалото в тайна! И да се свържете с полицията!

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно Мак Макдоналдс седеше с Кейти и доктора в кабинета, разположен в неврологичното отделение на болницата.

— Благодаря ти, Кейти — каза Мак и се обърна към Нелсън: — Благодаря и на Вас, докторе, но по Ваше мнение Карли ще се възстанови ли напълно?

— Много е трудно да се каже. Още не съм обмислил добре въпроса. Това стана току-що, преди час. Би могла да се възстанови, а може и не. Възможно е както едното, така и другото. — Докторът замълча малко и добави: — Онова, което ме обнадеждава, е обстоятелството, че тя на няколко пъти назова Кейти по име. Което ме кара да мисля, че паметта й не е увредена и част от мозъчната кора е пробудена.

— От амантадина?

— Възможно е. Макар че й го давах като превантивно средство срещу белодробно възпаление, както ви казах.

— Разбирам. Всъщност, интересува ме дали Карли ще си спомни нещо, случило се преди десет години? В плевнята и после в гората? Дали ще помни кой ги е нападнал?

— Възможно е — отвърна доктор Нелсън. — Както казах, тя изглежда разпозна Кейти. Все пак, случилото се е така ужасно, причинило й е толкова големи физически и психични травми, че е възможно да го изключи от паметта, на подсъзнателно равнище. Нищо не мога да кажа.

Мак замълча за миг и каза:

— Ще предположа, че тя ще си спомни всичко. Независимо дали утре или след месец. Изхождайки от тази предпоставка, трябва да предприема определени стъпки, доктор Нелсън — каза той и погледна лекаря втренчено. — Внезапната промяна в състоянието й трябва да остане тайна. Извършителят е на свобода и не искам да научи за нея. Засега той смята, че е в пълна безопасност, че убийството му се е разминало. А при дадените обстоятелства може и да не е така. Не бих искал да направи втори опит. Така че ще Ви моля да мълчите за станалото днес.

Доктор Нелсън кимна с притеснен вид.

— Знам, че случаят е важен за Вас от медицинска гледна точка — продължи Мак. — Прецедент, нова дума в науката, може би. Но като забавим новината, ще защитим Карли. Никакви изяви за печата, нали?

— Разбира се — отвърна Джеймс Нелсън.

— Ще стане същинска лудница, ако журналистите дочуят нещо. Трябва да говорите с персонала. Не можем да си позволим никакво изтичане на информация! Никакво! Аз ще взема допълнителни мерки. Тези двама полицаи отвън остават в приюта. Пред вратата й ще има постоянна охрана. За всеки случай!

— Това е разумно — каза доктор Нелсън. — Ще разговарям веднага с хората. Ще ги предупредя. Няма да има проблеми.

— Добре. — Мак Макдоналд стана. — Сега ще отида при майката на Карли. Ще предупредя госпожа Смит, че известно време трябва да си мълчи за станалото.

— Благодаря, Мак! Благодаря за бързината! — каза Кейти и също се изправи.

— Десет години чакам да разнищя този случай и мисля, че сега това ще стане. С помощта на Карли и малко късмет.

— Ще ви изпратя до вратата. — Кейти го последва. Обърна се към Джеймс Нелсън. — Благодаря Ви, доктор Нелсън. Утре сутринта ще се отбия, преди да се прибера в Ню Йорк.

— До утре, Кейти.

Джеймс Нелсън стана, отиде до вратата и стисна ръката на Мак.

— Ако има някаква промяна, ще Ви се обадя веднага.

— Благодаря.

Кейти и Макдоналд стигнаха мълком главния вход и щом излязоха на открито, Мак каза:

— Съжалявам, Кейти, но в момента и ти не бива да говориш. Така че нито дума на родителите ти!

Кейти го погледна.

— Разбирам! Много е лесно да се изпусне някоя дума. Многото приказки струват живот.

— Много правилна поговорка. Откъде я знаеш?

— Видях един плакат от Втората световна война в една къща в Йоркшир неотдавна. Собствениците имат цяла сбирка от тоя период.

Мак кимна с усмивка.

— Баща ти се гордее много с теб, Кейти! Буквално ще се пръсне!

Тя му върна усмивката с мисълта, че изобщо не се е променил. Десетте години бяха добавили няколко сребърни косъма, както и малко бръчки около устата и очите, но той си оставаше красив мъж.

— Как е Алигра? — попита тя, като се сети внезапно за патоложката. Знаеше, че са приятели.

— Чувства се великолепно и те уверявам, че новината ще я зарадва неимоверно много. Запазили сме ДНК пробите, взети навремето от тялото на Денис. Ако Карли ни съобщи име и ние арестуваме заподозрян, трябват само няколко сравнителни изследвания и нашият човек е готов.

— Искаш да кажеш, че ДНК пробите са толкова трайни?

— Да, Кейти. Вечни са.