Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Triumph of Katie Byrne, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Триумфът на Кейти Бърн

Издател: Venus Press

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

ISBN: 954-780-004-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7070

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

След десет минути Ксения въведе Кейти в парадното преддверие и оттам към зимната градина.

— Както ти казах, закуската се сервира там. — Тя отвори вратата и добави: — Ще се върна след няколко минути. Трябва да взема душ и да се преоблека. Не ме чакай! Започвай веднага!

— Благодаря, така и ще направя — отвърна Кейти и влезе в помещението. Стените бяха в пастелно зелено и някой, вероятно Лавиния, бе изрисувал тропически дървета по тях. Те бяха пълни с красиви екзотични птици, а самите стенописи придаваха допълнителна дълбочина на залата. Пространството около прозорците беше пълно с цветя. Изобилие от тях имаше и върху дълга маса по протежение на една от стените. Вероятно това беше причина за наименованието, помисли си Кейти.

— Здрасти, Кейти — поздрави я след миг Лавиния, като влезе през една летяща врата. — Още никой не е слязъл. Излежават се, предполагам.

— Добро утро, Лавиния. Ксения е долу. Или по-скоро, беше долу на разходка с мен, но сега се качи в стаята си да вземе душ и да се преоблече.

— Ако знаех, че отива да тича, щях да отида с нея. Както и да се присъединя към вас на разходката, ако ме приемехте, разбира се.

— Естествено, че щяхме…

— Запознай се с Джарвис — каза Лавиния, като се обърна към вратата. — Това е госпожица Кейти Бърн, Джарвис. Тя е от Америка.

Мъжът кимна.

— Добро утро, мадам.

— Добро утро, Джарвис — каза Кейти, като си помисли колко добре изглеждаше със сребристата си коса и обветрено лице. Беше строен и среден на ръст, в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години. Носеше раиран сив панталон, черно сако, бяла риза и сива връзка, които бяха стандартното дневно облекло на типичния английски иконом.

— Какво ще предпочетете, госпожице Бърн, портокалов или гроздов сок? И двата са току-що изстискани.

— Без сок, Джарвис, благодаря Ви!

— Чай или кафе, мадам?

— Кафе, моля!

Джарвис кимна и отиде до бюфета, на който бяха наредени няколко сребърни спиртника, електрическа кафеварка и чайник с позлатен похлупак.

Лавиния стана и отиде до него до бюфета.

— Струва ми се, че тази сутрин ще хапна нещо топло, Джарвис. Какво ще ми препоръчаш?

— Ти харесваш всичко, с което разполагаме, Лавиния. Има пържен пудинг, домати на скара, свински наденички, бекон на скара, бъркани яйца, пушена херинга и треска. Майка ти е опекла и малко дупченки.

— Господи, мама се е отсрамила. — Лавиния започна да отхлупва различните съдове и да наднича вътре.

— Какво е пържен пудинг? — попита Кейти, като погледна Джарвис през масата.

— Това е йоркширски деликатес — отвърна той. — Кървавица, приготвяна от месаря в Райпън. Може да се яде и сурова, но Аня я пържи с нарязани на тънко картофи. Желаете ли да опитате?

— Не, благодаря — отвърна Кейти. — Предпочитам наденичка, парче бекон и може би един домат на скара. И препечена филийка. Благодаря Ви, Джарвис.

Джарвис напълни чаша кафе и я донесе на масата. Кейти му благодари отново.

— Опитай треската, Кейти — предложи Лавиния. — Знаеш ли как се приготвя?

— Не.

— Това е пушена шотландска треска. — Лавиния сложи едно парче на чиния и го показа. — Бледожълта е от опушването. Мама я стопля в малко мляко и я сервира с нарязан на ситно магданоз. Искаш ли това парче?

Кейти поклати тава.

— Не, благодаря, но можеш да ми обясниш, какво е това дупченка?

Лавиния се разсмя и каза:

— Това са кръгли плоски питки, надупчени отгоре. Когато ги извадиш от тостера и ги намажеш с масло, стават фантастични.

— Някои ги наричат ронливки — обади се Джарвис, като приближи до масата със закуската на Кейти.

— Благодаря! — каза тя.

— Научих, че Лавиния ще ви покаже картините си след закуска, мис Бърн. Тя е много талантлива — каза с гордост Джарвис.

Лавиния се усмихна с благодарност.

— Сигурна съм в това, Джарвис — отвърна Кейти, като хвърли поглед към красивото младо момиче. Приличаше й на току-що извадена от модно списание през шестдесетте години. Червена карирана риза, сини джинси, бели чорапи и мокасини. На врата си имаше бяло копринено шалче. Носеше златни обеци във форма на големи халки.

— Тази сутрин си същинска Одри Хепбърн, Лавиния — каза Кейти.

Момичето се усмихна с видимо удоволствие.

— Моля Ви, госпожице Бърн — намеси се Джарвис, — не й казвайте това! Всеки път, когато го чуе, се надува, а напоследък сякаш все по-често й напомнят тая прилика.

— Добро утро, Джарвис — каза Ксения от прага и влезе в помещението. Облякла бе жълта блуза и бежови панталони, лицето й беше свежо и чисто, а косата — вързана с черна панделка на тила.

— Добро утро, госпожице Ксения — отвърна Джарвис. — Какво ще закусвате?

— Само една препечена филийка, ако обичаш, Джарвис. Е, можеш да добавиш и една наденичка. И чай, разбира се. Благодаря!

Като се обърна към Кейти, Ксения продължи:

— Трябва да бързам. Верити е вече в кабинета, а счетоводителят ще пристигне всеки момент. Явно, целия предобед ще остана с тях. Надявам се да прекараш добре…

— Не се безпокой за мен!

— Лавиния ще се погрижи, нали скъпа?

— Ще покажа на Кейти картините си в ателието. Можем и да се поразходим малко. Има какво да се прави. — Лавиния погледна Кейти през масата и попита: — Можеш ли да яздиш?

— Боя се, че не — отвърна Кейти. — Малко ме е страх от коне.

— Имаме една прекрасна стара кобила на име Джес. Можеш да опиташ с нея. Тя е много дружелюбна и кротка.

Кейти само се усмихна.

— Не я насилвай, Лавиния! — обади се Ксения. — Явно не иска да язди.

— Ще бъдеш ли така любезна, Лавиния — намеси се и Джарвис, — да предложиш на госпожица Бърн нещо, което да й хареса. — След това каза на Ксения: — Трябва да вървя в опаковъчното. След малко ще дойдат четирима младежи от селото. Така че, моля да ме извините…

— Разбира се, Джарвис. И аз ще трябва да вървя след малко. — Ксения допи чая си и стана. — Ще се видим по-късно — каза тя, стисна Кейти за лакътя и излезе.

Кейти кимна.

Джарвис също тръгна, Лавиния напълни отново чашата на Кейти и в този миг вратата се отвори и влезе Аня.

— Кейти, не са те запознали официално с майка ми! — възкликна Лавиния и скочи. — Мамо, това е госпожица Бърн от Ню Йорк.

Аня се приближи с протегната ръка и разцъфнало в усмивка лице.

— Добро утро, госпожице Бърн. Надявам се да сте харесала закуската си.

— Добро утро, Аня. Да, много ми хареса, беше вълшебна! — отвърна Кейти като стана и стисна ръката й.

Аня отиде при бюфета и заразглежда съдовете.

— Толкова храна е останала — завайка се тя. — Както и да е, Пел и Джеми са винаги готови за втора закуска, а и Померой дойде току-що за сандвича си. Има достатъчно за всички, че и да остане. Господи, пак съм приготвила прекалено много неща!

— Не се безпокой, мамо, Джарвис каза, че очаквал четири момчета от селото да работят в опаковъчното — каза Лавиния. — Те с удоволствие ще унищожат останалото, стига да им падне случай.

— Да, това е добра идея. Ще им направя сандвичи. Грях е да се пилее храна, след като половин свят гладува.

— Разбирам ви — кимна Кейти.

— Трябва да вървя — съобщи Аня. — Насред работата съм със зеленчуците за обяд. — Докато говореше, тя взе два спиртни подгревателя и излезе.

Когато останаха сами, Кейти каза:

— Майка ти сигурно отдавна живее тук. Искам да кажа, в Англия.

— Да. Но защо казваш това?

— Английският й е съвършен.

— Ами тя е дошла още като дете. В Лондон. Родена е в Париж. Дядо и баба са руснаци, но са живели във Франция. Заради революцията. После се преселили в Англия. Майка ми се омъжила за йоркширец — Дейвид Кийн от Бъртън Лейбърн. Преди двадесет и пет години я довел на село. Аз съм родена тук. Баща ми починал едва тридесетгодишен. От инфаркт. Била съм на три години.

— Съжалявам! — каза Кейти. — Твърде млад си е отишъл! Сигурно е било ужасно за теб и за майка ти.

— Ужасно беше, но мама е силна. Тя винаги оцелява. Работи тук от деветнадесет години. Харесва й. Много обича да готви. Според нея това е разковничето на успеха — да обичаш онова, с което се занимаваш. Важно е да обичаш работата си, нали?

Кейти кимна.

— Да, много е важно, Лавиния. Аз обичам да играя, винаги съм обичала сцената, а Ксения обича да организира тези нейни специални тържества.

— Да, знам, че ги обича. Помоли ме да й направя няколко интериорни скици от Зимния дворец в Петербург от края на столетието. За някакво тържество в Ню Йорк тази Нова година. С удоволствие ще ги нарисувам.

— Имаш ли представа, как е изглеждал Зимния дворец по времето на царете?

— О, да, разбира се. В библиотеката имаме няколко книги с наистина прекрасни илюстрации. Те са на Ксения — подарък от баща й. — Момичето се усмихна и стана. — Много подходящ материал за проучване. Впрочем, ще тръгваме ли? Старият ленд роувър е отзад на двора.

Кейти също се изправи и погледна панталона си с цвят на овесена каша и дебелия рибарски пуловер.

— Няма да ми трябва палто, предполагам.

— О, не. Става все по-топло. Макар Пел да ни предупреди за застудяване, и той греши понякога.

 

 

Ленд роувърът се оказа английски вариант на джип и беше малко старичък и очукан. В ръцете на Лавиния обаче, се хвърли по черния път с ентусиазма на съвременна спортна кола.

— Плевнята не е далеч. Ей зад ония дървета — каза Лавиния, като управляваше колата с голяма вещина по разровения път. — Близо е до Домашната ферма. Там живеем. Татко е управител. Всъщност, той ми е пастрок, но винаги се е отнасял към мен като към собствено дете. Грижи се много добре и за мама. Изпрати ме да уча в художествената академия на Лийдс.

— Значи тук си учила, в Йоркшир, не в Лондон?

— Тук. Училището е прекрасно, а и на мен никак не ми се ходеше в Лондон. Аз обичам Йоркшир.

— В това няма нищо изненадващо, Лавиния. В Йоркшир е много красиво, а имението е нещо, което съществува извън света.

— Благодарение на Верити! — възкликна Лавиния. — Тя върти цялата машина. Според татко, тя е отличен администратор.

— Явно е много предприемчива.

— О, да. Притежава изключителен делови нюх. — Лавиния погледна крадешком Кейти и веднага съсредоточи отново вниманието си върху черния път. — Графът… той се предаде, когато Тим и Джастин загинаха. Синът му и негов наследник и внукът, наследник на сина му, си отиват за миг, просто ей така. Беше страхотен удар. Мама казва, че не успял да се възстанови и затова не може да живее тук.

— Разбирам — промълви тихо Кейти и се опита да си представи мъката на възрастния човек. — И кой тогава ще наследи титлата и имението?

— Синът на Верити, Стивън. Когато дядо му умре, Стивън става Граф на Бъртън Лейбърн. Сега учи в Кеймбридж.

— Разбирам. — Кейти се облегна на износената кожена седалка, потънала в мисли за мъката на това семейство. Толкова е трудно да се справи човек с внезапната, неочаквана смърт. Особено когато е насилствена. Беше й добре известно.

Хрумна й мисълта, че Ксения се бе справила отлично и ако понякога изглеждаше тъжна и обезсърчена, това бе напълно обяснимо. Но през повечето време тя се владееше отлично. Пет години не са кой знае колко голям срок за справяне с подобен удар.

Кейти се загледа в околния пейзаж. Продълговатите поля отстъпиха място на групи огромни дървета, а зад тях се откриваха нови пъстри простори, нарязани на парчета от каменни стени, издигнати без хоросан.

Скоро пред очите им се разкри огромна селскостопанска площ с жилищна сграда и стопански постройки в далечината. Около къщата имаше обширни пасища и в едно от тях лениво пасеше стадо крави. Бяла кобила играеше с малкото си на съседно пасище и допълваше спокойната пасторална картина.

След десет минути Лавиния зави зад къщата по широк път към очерталите се на фона на бледосиньото небе голи хълмове. Плевнята бе разположена в полите им.

— Това е ателието ми!

Кейти тръгна с нея към плевнята и не можа да пропъди спомена за друга такава постройка, далеч в Кънектикът. Потръпна с цяло тяло. Вечно живият спомен отново завладя съзнанието й. Оная, другата плевня, вече не съществуваше. След убийството на Денис, чичо й Тед Метюз я срина и заличи всяка следа от съществуването й. Но никой не можеше да я заличи от спомените й. Там щеше да си остане, докато е жива.

Лавиния отвори врата и викна:

— Ето! Това е, Кейти, моето ателие. Не е ли фантастично?

Кейти трябваше да се съгласи. Плевникът беше средно голям, с извисен като на катедрала таван, а отсрещната стена бе съборена и заменена от стъклена. През нея нахлуваше ярка дневна светлина.

— Татко монтира този огромен прозорец. Той може да се плъзга встрани. Ела, Кейти, ще ти покажа рисунките си.

Картините заемаха две от стените на ателието и се осветяваха много ефектно с помощта на спотове, монтирани върху провесени от високия таван хоризонтални тръби. Кейти веднага почувства, че картините не са просто добри, а направо изумителни. Джарвис беше прав да се гордее с нея, помисли Кейти, това момиче е невероятно надарено.

Първата картина, пред която спря, представляваше младо момиче, седнало върху бала сено. Творбата излъчваше летен зной. Лавиния бе успяла гениално да комбинира присъщото на лятната атмосфера: лазурно небе, пухкави бели облаци и златно сено. От голямото платно струеше слънчева светлина. Засмяното луничаво момиче с цигански къдри и дързък поглед беше направо очарователно. Навитите ръкави на червена риза разкриваха добре оформени ръце, с тен като на озареното от радост лице, докато чувствените пълни устни са в тон с ризата. Кейти остана запленена. Лавиния рисуваше в импресионистичен стил, очевидно овладян от нея до съвършенство. Това беше любимият стил на Кейти. Тя боготвореше Реноар, Моне и Дега, така че без усилие почувства колко голямо е дарованието на младото момиче.

— Всичките са фантастични! — възкликна Кейти, след като разгледа цялата експозиция. — Мисля, че изложбата ти в Херогейт ще има умопомрачителен успех, Лавиния.

— О, много се надявам да стане така и се радвам, че харесваш картините ми, Кейти. Рекс Белами смята, че някои напомнят за Нюлинската школа. Това са група художници от тридесетте години, пожънали небивал успех. Той непрекъснато говори за тях и наистина е убеден, че някои от моите работи напомнят с нещо тези на Лаура Найт, получила Ордена на Империята… Е, не съм сигурна. Поласкана съм, разбира се, да чувам такива неща, но аз рисувам онова, което обичам, което искам да видя запечатано върху платното, защото то… докосва душата ми.

Кейти кимна с разбиране и посочи друга картина.

— Тази също много ми харесва — промълви тя, застанала пред платно, изобразяващо две седнали под върба деца и голяма водна площ отстрани. — Кои са тези деца? Използваш ли модели или всичко е плод на въображението ти?

— Това са внуците на Джарвис и Доди.

— О! — Кейти онемя за миг, после попита: — Искаш да кажеш, че Джарвис е женен за Доди?

— Да. Имат дъщеря, Алиша, която е омъжена за Алекс Джонсън, а това са техните деца — Попи и Марк. Възхитителни са, нали? А пък да знаеш само колко бяха послушни, докато ги рисувах! Не мръдваха и се държаха като истински ангелчета.

Кейти се усмихна, но в погледа й остана недоумение.

— Някак си не мога да свържа Джарвис с Доди…

— Знам какво имаш предвид — не се връзват един с друг, нали? Обаче са женени Бог знае откога. И двамата са израсли в имението. Бащата на Джарвис е предишният иконом, а майката на Доди е била известно време готвачка. Така че, в известен смисъл, те са част от семейството на Верити. Просто са част от това място.

— А дали Доди е наистина медиум?

Лавиния избухна в смях.

— Не знам какво да ти кажа. Аз не си падам много по този алабализъм, ако разбираш какво имам предвид. Мама обаче е абсолютно убедена, че е, а и татко.

— Разбирам. Струва ми се, че Верити споделя това становище.

— О, да. Определено е така.