Барбара Тейлър Брадфорд
Триумфът на Кейти Бърн (4)

Трета глава

Топла, приятна вълна заля момичето, когато видя бащината къща. То продължи да тича с всичка сила по широкия път.

Средно голяма и компактна, къщата бе кацнала върху малка могила навътре от пътя и беше единственият дом в живота на Кейти. Обичаше я с нежна любов, както родителите и братята си.

Тази вечер някои от прозорците на долния етаж бяха ярко осветени, а от комините се виеха спирали сив дим. Цялата къща излъчваше приветлива доброта и сякаш махаше примамливо. Кейти я обхвана с поглед и тръгна по каменните стъпала, положени в зелената морава, която се спускаше от главния вход към пътя. Спря за миг да се порадва на къщата и удоволствието от вида й се отрази в красива усмивка. Построена в колониалния стил на Ню Ингланд, тя имаше бяла дъсчена фасада, тъмнозелени капаци на прозорците и наклонен черен покрив.

Сградата била издигната през 1880 и макар че якият скелет я крепеше до ден-днешен, бащата преустроил някои помещения.

Майкъл Бърн се гордееше с познанията си в областта на колониалната архитектура, която обичаше от малък и само няколко години след завършване на училище, превърна детската любов в доходна професия. Като един от малцината специалисти в областта на колониалната архитектура, той бе затрупан с поръчки за строителство и ремонт още в мига, в който влезе в бизнеса.

Бащата на Кейти и по-големият й брат, Найъл, се стараеха къщата да изглежда старинна и посвещаваха много време на грижи за нея. Момичето имаше впечатлението, че четката никога не излиза от ръката на брат й и баща й. Даже Финиън, бъдещ учен, чийто нос бе винаги забит в книгата, понякога я оставяше, за да топне четка в кутията бяла боя. Кейти неведнъж забелязваше с удивление, че и дванадесет годишното й братче започва да се заразява от слабостта на другите двама.

Стигнала верандата, Кейти зави надясно и влезе през страничната врата. Топла вълна сладък въздух я обгърна, щом се озова в задното преддверие. Закачи якето на стената и изтича по коридора в голямата семейна кухня. Тя бе сърцето на фамилията, любимо място за всички, удобно помещение, излъчващо уют. Сега бе цяло изпълнено с розовото сияние на няколко викториански лампи и пламъците от голямото каменно огнище.

Предмети от бронз и мед блещукаха на тази светлина, а кухнята се оживяваше от най-приятни звуци: пращене на огън, къкрене на чайник, тиктакане на стенен часовник и тиха музика от радиото.

Самият въздух тук беше по-различен, наситен с най-приятни аромати, от които устата се пълни със слюнка: ябълков сладкиш изстиваше на голяма дъска край умивалника, резени хляб се препичаха във фурната, в огромно гърне къкреше ирландски гювеч и пълнеше помещението с талази благоуханна пара.

За част от секундата Кейти остана в сянката до вратата, поела тези аромати, потънала в светлата радост на любимото домашно огнище… уюта, възбуждащата миризма от мамината кухня, топлината, контрастираща с влажния хлад на полето. Но най-много от всичко я радваше усещането за сигурност, за принадлежност към семейството, в което всички я обичат.

Най-добрите й приятелки нямаха нейния късмет. Тя си даваше сметка за това и още повече обикваше собственото си семейство. Карли се прибираше обикновено в празна къща, защото майка й работеше в необичайни часове в едно старопиталище, а баща й отдавна бе починал.

Що се отнася до Денис, и тя беше донякъде в подобно положение. Родителите й притежаваха малък ресторант в съседен Кент и прекарваха цялото си време, ден и нощ, в готвене и обслужване на клиентите. И въпреки това, не печелеха много. Кейти често се питаше, защо ли изобщо държат това място. Изглежда не знаеха как иначе да свързват двата края.

Кейти прекрасно разбираше, че от трите, тя имаше най-голям късмет и можеше да се смята за благословена. Нейната майка също работеше, само че у дома — водеше сметките и канцеларската работа на семейния бизнес. Имаше си малък кабинет на горния етаж, така че беше постоянно на разположение на Кейти и Финиън. Деветнадесетгодишният Найъл вече работеше заедно с баща си.

Най-накрая момичето пристъпи в кухнята. Майка й бе застанала до печката с бъркалка в ръка и като чу шум от стъпки, обърна глава.

Като видя дъщеря си, лицето на Морийн Бърн грейна.

— А, ето те и теб, Кейти Мери Бриджит Бърн! И пак закъсняла, както виждам.

— Съжалявам, мамо, наистина съжалявам! Забавих се с репетицията. — Кейти изтича през кухнята, хвърли се на шията на майка си и силно я прегърна. Морийн Ерън Окийфи Бърн беше страхотна. Най-страхотната.

Кейти зашепна в косите й:

— Ще се реванширам, мамо. Ще довърша готвенето, ще сложа масата, а после ще измия чиниите. Само не ми се сърди!

Като се дръпна назад, Морийн погледна в сините очи на дъщеря си, копие на нейните собствени, и каза със смях:

— Не ставай глупава, миличка, разбира се, че не ти се сърдя. А и не е останало кой знае какво за правене. Във всеки случай, свърших с готвенето. Масата обаче, можеш да сложиш. Това е блестяща идея.

Кейти кимна и възкликна:

— Чувствам се ужасно, задето те зарязах така, мамо! Всичко да свършиш сама, като още не си оздравяла напълно. Трябваше да се прибера по-рано. — Прехапа устни с чувство за вина. Майка й бе прекарала шест седмици с тежък бронхит.

— Стига вече, Кейти, не е станало кой знае какво, а и аз се чувствам по-добре. Освен това, Финиън ми помогна. — Отново звънна сребърен смях. — От това момченце става чудесна домашна помощница, да знаеш.

Кейти се засмя на свой ред и обходи кухнята с поглед.

— И къде е нашият малък учен?

— Предполагам, че гледа телевизия в задната стая. Казах му, че може, стига преди това да почисти зеленчука, да изхвърли боклука и да измие съдовете в мивката. Той е наистина добро момче.

Кейти сподели гласно мислите си:

— Питам се, защо ли Финиън е решил изведнъж да се превърне в такъв образец на добродетелност? Да не би да има някакъв скрит мотив?

Морийн кимна.

— Можеш да не се съмняваш в това, Кейти. Има си някакви свои съображения. — Тя се усмихна снизходително. — Добро момче е, но и доста хитро, така че и аз като теб мисля, че крои нещо. Какво точно обаче, нямам представа. Пък и не е толкова важно, скъпа.

— Сигурно не е — съгласи се Кейти с мисълта, че майка й е права за хитростта на Финиън. Той е необичайно умен за възрастта си и в много отношения я е надрасъл.

Междувременно Морийн отново насочи внимание към печката и започна да разбърква лука в тигана.

— Ще го добавя в агнешкото за аромат и ще ти помогна да сложим масата. А после можем да… — Морийн не довърши изречението. Силен пристъп кашлица раздра гърдите й. Бързо остави бъркалката и бръкна в джоба на престилката си, извади и притисна към устни една хартиена салфетка.

Кашлицата продължи толкова дълго, че Кейти се уплаши и загледа майка си с тревога.

— Как си, мамо? Да ти дам ли нещо? Какво да направя?

Морийн не можа да отговори, а само завъртя глава.

Кейти извика:

— Седни! Аз ще свърша останалото.

Морийн се успокои постепенно и накрая промълви:

— Нищо ми няма, Кейти, скъпа. Не се сащисвай!

— Хайде, не се престаравай, мамо! Мога да сложа масата и сама. — Кейти решително отиде до високия кухненски шкаф в ъгъла. Извади белите чинии за всекидневна употреба и ги остави на голяма квадратна маса. Тя вече бе застлана с покривка на бели и червени карета. Кейти подреди и останалите прибори.

Морийн се съвзе напълно и дъщеря й започна да разбърква лука в готвеното. Без да вдига поглед, тя каза:

— Можеш да направиш чай, като свършиш с масата.

— Добре, мамо.

След това Морийн отиде до печката и с гръб към нея, загледа шетнята на Кейти. Момичето беше нейна гордост и радост. Глезеше я понякога, но общо взето, раздаваше любовта си с голяма доза дисциплина. Проявяваше необходимата твърдост, особено когато ставаше дума за училище и домашна работа.

Колко си приличаме външно, помисли си Морийн, и колко сме различни по характер. Съвсем различни. Тя е много по-амбициозна от мен и намеренията й се простират много по-далеч от моите. Кейти иска целия свят в краката си… иска сцената, ярките светлини, вълнението, аплодисментите, успеха и славата. Да, тя иска всичко това и естествено, ще го постигне. По този въпрос не може да има съмнения.

Морийн се замисли за собствения си живот. Аз постигнах желаното, слава богу, така че, защо да не го стори и тя? Мечтите и желанията й, надеждите и стремежите й са твърде различни от моите, но също така реални. Жадувах за брак и семейство и намерих добър човек, който ме обикна, който ме обича и когото обичам. Имам добри, здрави, неизкушени от опиати деца, уютна къща и градина сред природата и се радвам на щастлив семеен живот. Това беше най-съкровеното ми желание и то се изпълни. Толкова щастие получих откакто пристигнах в Америка.

Това стана в 1960 година, когато тя беше точно на годините на Кейти — едва седемнадесетгодишна. А сестра й, Бриджит, на деветнадесет. Имигрираха с родителите си, Шон и Кетриона Окийфи и се заселиха в Ню Йорк. Имаха късмет да си намерят сравнително бързо работа. Бриджит се насочи към търговията с недвижимости и започна в малка, но солидна посредническа фирма, а Морийн стана манекен при известната моделиерка Полийн Трижер, която, щом я видя, реши, че високата й елегантна фигура идеално подхожда на съвършената линия на нейните творения.

Майката, Кетриона, също се ориентира към модата, но по свой начин — стана продавачка в бутика за облекло на универсалния магазин „Блумингдейл“. Баща й Шон, изкусен майстор, започна във фирма за мебели по поръчка на Десета улица и скоро си спечели добро име.

Обърнала днес поглед назад, Морийн си даваше сметка, че ония първи години в апартамента на „Форест хилс“ бяха свързани с най-мили спомени. Всички уредиха живота си добре и никога не съжалиха за проявената смелост да започнат всичко отначало в Америка. Но с течение на годините, градската атмосфера започна да им дотежава. Поиска им се да се измъкнат от нейната суетня, закопняха по тихия простор на полето, който да им напомня за обичания ирландски пейзаж. При едно гостуване у приятели, преселили се в северозападната част на Кънектикът, разбраха, че са намерили божията земя.

— Това е! — възкликна майката и всички се съгласиха с Кетриона. Решението бе взето на секундата — трябваше да живеят тук.

Измина повече от година, но най-накрая тя и родителите й се преместиха в Ню Милфърд, където намериха очарователна и не много скъпа къща. Бриджит, потънала във водовъртежа на работата, предпочете да остане в града, като идваше при тях само за уикендите.

Пристигна в Кънектикът на двадесет и три години и след няколко месеца срещна Майкъл Бърн. И за двамата беше любов от пръв поглед. Той бе точно типът, който виждаше в мечтите си като съпруг: висок, тъмнокос, красив и добър по природа. Ожениха се, когато тя беше на двадесет и пет, а Майкъл на двадесет и седем. Провървя им и продължава да им върви.

Омъжих се преди двадесет години, помисли си тя и събра вежди в малка издатина над носа. Как бързо отлетя времето. Да не повярваш — вече съм на четиридесет и пет. Не се чувстваше на толкова и отлично знаеше, че не изглежда на толкова. Като си припомни всичко, което все още искаше да постигне в живота, тя въздъхна. Трябва да го направя, преди да остарея много, преди Майкъл да остарее, каза си тя и реши отново да поговори с него за отдавна обещаното пътуване до Ирландия.

Морийн видя Кейти да пълни кафяв чайник с вода. Може да имат различен характер, но без съмнение са майка и дъщеря. На външен вид еднакви — с еднакви фигури и тен.

Разположена удобно в креслото край огъня, Морийн не сваляше поглед от Кейти — нейното средно дете и единствена дъщеря. Дълбоко в келтската си душа тя винаги бе съзнавала, че Кейти се различава от другите й деца. Личност, още от деня на раждането си.

Едва тригодишна, тя си даваше сметка коя е, какво иска и как ще го постигне. Морийн често казваше на мъжа си, че дъщеря им е съвсем наясно със себе си и света, което се изразява външно в необичайна самоувереност. Но той знае и без да му се казва — Кейти е необикновена. Тя никога не се глези и не дразни околните с преждевременната си зрялост. Майка й често виждаше в нея зрялата жена, в която ще се превърне — така ясно са оформени характерът и личността й.

Така е, може би, при всички, мисли си Морийн, но у останалите не е така очебийно. Върна се към ранните години на Найъл и Финиън, но те бяха… просто обикновени малки момчета. В никакъв случай нямаха самочувствието и целеустремеността на сестра си.

Кейти прекъсна мислите й, като дойде край огъня с две чаши чай. Подаде едната на майка си и се настани във второто кресло.

— Благодаря ти, скъпа — каза Морийн и отпи от чая. — Много е хубав. Значи, бяхте в хамбара за репетиция?

Кейти кимна.

— Мисля, че най-после напипах верния тон за моя Хамлет. Все си мислех, че монолозите са проста работа, но явно съм се лъгала дълбоко. Не и ако искаш да стане като хората. — Кейти въздъхна и сбърчи лице. — Казвам, че съм го направила, но има още много за дооправяне. Винаги има какво да се пипне и пътят към съвършенството не е никак лек.

Морийн помисли с усмивка, кого ли цитира в момента дъщеря й. Понякога момичето звучеше като някаква мъдра старица, особено ако потъне в класиката. Попита я:

— Ами другите? Как се справят Карли и Денис?

— Много са добри, мамо. Сигурна съм в това. Проблемът е, че те не са. Мисля, че успявам да повдигна самочувствието им. Всичко опира до него.

Което не ти е липсвало никога, помисли си Морийн и добави на глас:

— Трябваше да ги доведеш на вечеря, Кейти. Винаги има достатъчно храна. Особено пък, когато е ирландски гювеч. Баща ти вечно се оплаква, че готвя като за армейски взвод.

— Помислих си го, но си рекох, че ще ти дойде много. Беше толкова болна напоследък.

— Вече съм много по-добре, скъпа.

Вратата се отвори с трясък и в кухнята шумно влетя Финиън.

— Здрасти, Кейти! — викна той.

— Здрасти, Фин.

— Предпочитам Финиън — заяви брат й.

— О, извинявай! — отвърна Кейти, като с мъка остана сериозна. Това бе нещо ново за него.

— Няма нищо. Просто името ми е Финиън. — Хвърли поглед към майка си и попита: — Мога ли да ти помогна с нещо, мамо?

Тя поклати глава.

— Не, Фин… ъ-ъ-ъ, Финиън. Благодаря ти, все пак! Искаш ли чай?

— Не. — Поклати глава и отиде до хладилника. — Предпочитам кола.

— Ами домашните, Финиън? — попита майката.

Той се обърна и я изгледа продължително.

— Направих ги.

Леко озадачена, Морийн го погледна сериозно.

— Кога?

— Току-що. Докато бях в задната стая. — Той сви небрежно рамене и обясни: — Днес нямах много. Само по математика.

Морийн кимна, усмихна се и отпи от чая.

Кейти подскочи като ударена от ток и погледна майка си отстрани:

— Каква съм глупачка! — изписка тя. — Забравих си чантата в плевнята! О, мамо! Домашното ми! Какво ще правя сега? — Докато се вайкаше, тя скочи на крака. — Трябва да се върна.

— Не сега, Кейти! — възкликна Морийн. — Вече е тъмно и ти отлично знаеш, че няма да те пусна сама през полето. Така че и през ум да не ти минава.

— Но чантата ми трябва, мамо! — простена Кейти натъжено.

— Знам, че ти трябва. Ще изчакаш обаче да се върне Найъл. Той ще дойде с теб. Даже може да те закара с пикапа. Така ще стане най-бързо. Фин, изключи, моля те, печката, а аз ще извадя филийките от фурната.

— Казвам се Финиън, мамо — възнегодува момчето. — Финиън. Също като в „Дъгата на Финиън“. Това е мюзикъл.

Морийн го погледна, като се питаше какво ли още ще измисли.