Владимир Колев
Алхимия на една монета (8)

7. Замъкът на табутата

Двата рошави пуха вече ме възприемат като роднина. Лапат и не се пазарят. Обясняват ми с възторжено чирикане нещо много важно. Може би имат и желание да се докоснат до мен, но аз ги пазя. Току-виж се изплашат в последния момент от голямата ми ръка и се изсипят. Вече са се покрили с истински пера. Изправят се в гнездото и размахват заканително криле. Предстои им да полетят и са едни такива — горди и неспокойни.

След около две седмици ще скоча с парашут. Намирам се в състояние, подобно на двете врабчета. Макар че, позицията ми е по-подсигурена от тяхната. Те си нямат мама и татко, които да ги подготвят за първия полет. А аз, все пак, ще използвам парашут, измислен преди доста години. Те ще трябва да се борят с въздуха, за да полетят. Изискването към мен е на доста по-ниско ниво. Ще бъда „торба с картофи“, необходима тежест, за да се напълни куполът.

От съседните покриви вече може да се чуе призивното подканване на възрастните врабци към малките, придружено с енергично, подканващо притреперване на крила: „Хайде скачай, тръгвай! Не можеш вечно да стоиш в гнездото!“. Моите дребосъци реагират на призивите към чуждите деца.

От време на време, някой дребосъчко набира кураж и се изсипва. Пърха отчаяно с криле, полита надолу, издига се почти неконтролирано нагоре. Край него подлита майката или бащата и му чирика окуражаващо. Ако успее да се върне някак си, дребосъкът добива шанс. Ако се изтърси върху покрива на бараките в двора, отнякъде изскача дежурната котка и набързо го захапва.

Обикновено ставам по-рано, отмахвам фалшивата мама врабка от дребосъците и ги натъпквам с естествена храна — изобилието от мухи решава проблема. Превръщам се в масов мухотрепач. Както и да планирам нещата, тръгвам към храма на науката в последния момент. Когато се прибера, първата ми работа е да се възнеса на покрива. Стоя там с часове. Изкарвам по някой учебник и чета. Понякога си говоря с рошавите. Те са вече много неспокойни и непрекъснато пърхат с криле.

Макар да обичам да се протягам сутрин, в събота пак ставам рано. Моите питомци имат малки часовничета в коремчетата и ме посрещат с недвусмислено подканване: „Хайде, гладни сме!“. Тъпча ги и тъкмо се каня да се върна в леглото, дочувам призивно пърхане от съседно гнездо. Дребосъкът там все още се ослушва на ръба. Но един от моите глупчовци излита. Във въздуха се стрелва възрастен врабец, прелита край моя приятел, но се връща при своето гнездо. Мъничето ми се въздига обратно, опитва се да кацне в улука, но се изсипва и полита надолу. Маха с малки крилца, но пропада. Тупва на покрива на бараката и се смълчава. После се разчириква уплашено. Отнякъде изпълзява тлъст, черен котарак, протяга се мързеливо и без да бърза, го сграбчва.

Мразя котките!

А и тоя врабец можеше да не бъде такъв егоист! Колко му беше да се завърти край моето птиче и да му каже на врабешки каквото трябва? Ама не, моето си е мое, чуждото, котките го яли…

Вторият фарфалак внезапно се смълчава. Оглушава за света.

Прибирам се да закуся, но и при мен, гладника, нещо се е развалило. Не ми се яде. Напрягам си мозъка, сещам се нещо. Новата идея така ме грабва, че се отказвам да губя време за завързване на въжето. Няма да гледам към земята и толкова. Но когато се смъквам, плътно залепнал за керемидите, внезапно усещам, че май ще хвръкна надолу аз, а не врабецът. Безкрайно внимателно се подпирам на една ръждясала ламарина и успявам да изпълзя обратно.

Връзвам въжето и се спускам срещу гнездото. Малкият! Ще трябва да ми гласуваш доверие, защото има котешко дежурство. Рошаво пригладените даже не са гладни, ама пусто чувство за котешки дълг… Ако тупнеш на покрива на бараката, след минути малката ти душица ще се е възнесла при врабешкия дядо Боже.

Дребосъкът изпърхва уплашено, но аз не водя преговори. Изпълзявам обратно. Нямам време да развържа въжето от комина. Бързам. За по-удобно напъхвам пухената топка в ризата си. Дребосък, ама с характер… Издрасква ме с нокти, но после притихва срещу мишницата ми. Сигурно го е ударил наркотикът на потта?…

Слизам в парка и тръгвам по алеята. Дърветата са на по стотина години, с огромни, разклонени корони. Вадя приятелчето, опитвам се да го погаля, но то пак започва да буйства. Захлупвам го между двете си длани и плавно го подхвърлям нагоре, разтваряйки ръце.

Дребосъчко изврещява и полита над алеята. В гласчето му има възторг и страх. Много възторг и много страх. Преминава десетина метра, а после се бухва в короната на едно от дърветата. Започва да се премята между листата, но се закрепва някъде между клоните.

Все пак, полетя! И не попадна в зъбите на котка.

Измествам една пейка, поставям я до ствола и се качвам се на дървото. Ето го приятелчето, на големия чатал. Вкопчило се е в клона и кротува. Там стой!

Ще отида до горе да извърша свещения ритуал на мухоубийството. След толкова емоции, хвъркатото сигурно е загладняло. Нямам търпение да изчакам асансьора и хуквам към последния етаж. Убивам няколко мухи за минута време. Първият полет е основание за един истински пир. Като направим няколко тренировки, ще го пусна по живо, по здраво да си изживее врабешкия живот.

На връщане така се разбързвам, че се завирам пред тръгващия трамвай. Ватманът ядосано ми изтропва със звънеца и за да не остане недоразбран, отваря страничното стъкло и изпраща към потния ми гръб сочна, орнаментирана псувня.

На пейката под дървото е седнала жена около средата на четирийсетте и нещо преписва от илюстрирана в синьо книга.

— Трябва да се кача на дървото. Бихте ли приседнали в единия край на пейката.

— Да, да, заповядайте. — Помества се и продължава да се рови в книгата. Качвам се бързо на дървото. Дребосъчко го няма! Оглеждам се внимателно, оглеждам и под съседните дървета. Няма го!

— Прощавайте… — Жената отначало не реагира. — Извинете…

— Кажи моето момче… — гласът й е естествено добър.

— Да сте виждали тук едно врабче? — започвам аз, но осъзнавам, че й задавам много сбъркан въпрос. Изтърсвам се от дървото и присядам до нея. Тя ме гледа с приятелска насмешка. — На дървото трябваше да има едно врабче. Да сте чули да пърха, да прескача на съседно дърво?

— Дърветата са пълни с птичета — подсеща ме тя.

— Глупаво поведох разговора, прощавайте.

Тръгвам по алеята, като оглеждам внимателно дърветата. Тук-там по тях има врабчета. Как да позная кое е моето? Оглеждам и тревата. Дребосъчко може да е върху нея… Може, ама не е!

Все още не съм мъж, ясно е. Защото така ми се е свило отвътре, че ми се плаче. Уж не съм ревльо, пък, ето на… Ходя като лунатик посред бял ден и си говоря сам. Когато минавам край пейката с лелята, усещам, че тя ме оглежда в гърба. Връщам се и сядам до нея. Тя, явно приема това за нещо нормално.

— Няма да Ви бърборя нищо, нали може да постоя няколко минути? — стремя се да говоря спокойно.

— Седни. Каква е тази врабешка история? — пита ме точно с такъв глас, какъвто искам да чуя.

Разказвам й набързо за какво става въпрос. Жената ме слуша с интерес и съчувствие. Накрая се усмихва.

— Защо мислиш непременно лошото? Твоето дребосъче може и да оживее. — Помисля малко и добавя: — Има и друго. Вече трябва да можеш да приемаш философски нещата. Според постановките за хранителните вериги, хиляди врабчета ще измрат, изядени от котки. И това не е трагедия…

— Знам, знам… Аз съм от породата на тия, досадните, които много знаят. Това моето е като проблемите на Малкия принц с малката овца. Стои принцът на земята, гледа нощем нагоре, но не се интересува от тайните на звездите, а се терзае дали да сложи намордник на глупавата си овчица. Защото, ако сложи намордник, може да умори от глад овчицата. Ако не го сложи, глупавото къдраво животно може да изяде розата. Като се върне на родната си планета с овца, може да предизвика екологична катастрофа. Същата безизходна проблематика е с котките и врабците. Нямам какво да кажа за свое оправдание…

— И няма нужда да се оправдаваш. Ще се оправиш… Човек не трябва да се плаши от тъгата.

Жената естествено ми влиза под кожата. И ме отваря. Вече, съвсем определено, знам нещо за себе си. Жените ми действат добре. Търся ги… и за креватно изживяване, това си ми е в програмата. Но и за обикновен, разтоварващ разговор. Явно съм влюбчив по много начини, само един от които е свързан с леглото.

След половин час душеуспокоително бърборене стигаме до професията на моята нова позната. Преводачка е. В момента се занимава с някакъв английски текст. Наострям уши и я разпитвам, как се казва книгата.

— Любовна история — отвръща тя.

— Те, повечето книги са за любовни истории. Но как се казва тая книга? — държа на своето аз. Жената се засмива:

— „Любовна история“, така се казва. Напоследък често се излъчва един шлагер от филм, направен по нея. И леко ми изтананиква началната музикална фраза.

— Да бе, знам я. Сега върви по купоните и е много добра за свалки. Кой е авторът?

— Ерик Сийгъл.

— И за какво се разказва?

— Сюжетът е банален. Богато момче, бедно момиче. Лоши роднини. Момчето все пак взема отговорното решение, преборва се с ината на роднините, но момичето заболява и умира.

— Да де… — съгласявам се аз. — Схемата е проста, зависи какъв е пълнежът, доколко е убедителен. Кога ще излезе на български книгата?

— Отказаха ми превода… — опитва се да реагира спокойно лелята.

— Защо? Какво опасно има в това, да разкажеш една любовна история? — недоумявам аз.

— Бийтълс уплашиха нашите вождове. Усетиха се, че не е важно само за какво се разказва, но и как се прави. Изкуството не подлежи на контрол изцяло. И може да внушава неправилни мисли — засмива се лелята. — А тази книга има дух, различен от тоя, който витае по радио, телевизия и вестници.

— Тъпо. Нали все пак сме някаква форма на демокрация?

— Сме ли, не сме ли?… — сдържано се усмихва новата ми позната. — Ти как мислиш?

— Честно казано, не разсъждавам по темата. Може да е просто повърхностна демокрация. Има златни пръстени, има позлатени. Видимо не се различават. Но ми е странно да се спира един любовен роман, какъвто и да е той… Ще ми дадеш ли да прочета ръкописа?

— Разбира се, но не е в мен. Тук са само няколко листа с преводачески корекции. Не мога да отлепя още от магията й. И пипам тук и там по нея. Тя все някога ще излезе. В мой превод. Или в друг.

— Да, вода в шепи не можеш да удържиш за дълго. Кога можем да се видим, за да взема ръкописа. Ще го пазя, няма да се загуби.

— Защо не прескочиш следобед до вкъщи? — И ми обяснява къде живее. Всъщност, през три преки. — И мъжът ми ще се радва да се запознае с теб.

 

 

Скитосвам още малко в парка, после се прибирам, придрямвам, а към четири часа звъня на зеленикава изтъркана врата на третия етаж на позната отвън кооперация. Отваря ми… мъжът от картинната галерия, с очилата. Засмиваме се едновременно.

— Заповядай, влез. Аз тъкмо се подигравах на Надежда, че е започнала да флиртува с момчета по парковете. И даже да ги кани вкъщи…

— Жена ти не ми изглежда да е от породата на флиртаджийките. Но пък, може би, с напредването на годините, старият кон започва да се плаши от конкуренцията на младите жребчета? — връщам му топката аз. Казвам го така, с равен глас. Шега, приятел, шега. Ама щом се бъзикаш ти с мен и моята уста не е зашита с бял конец.

Човекът кимва с глава. Приема закачката и ме подкарва към врата в дъното на коридора. Подвиква:

— Надя! Гостенинът е вече тук. Идвай…

Цялото жилище ухае на баница. И то така, че веднага преглъщам. Чак сега се сещам, че всъщност съм на два-три залъка от сутринта. Холът е голям, но е така претъпкан, че по средата едва има място за една маса. Две огромни библиотеки, много картини, някакви африкански маски, милион дреболии…

— Сядай където ти е удобно — кани ме гостоприемно мъжът.

— Преди да седна, може ли да хвърля по едно око на картините?

— Моля!

Започвам с тая, до балконския прозорец. Импресионизъм по български. Ведра и весела, без да е глупава. Дръпвам се малко назад, защото светлината пада в единия й ъгъл.

— Нали няма да ми се смееш, ако не уцеля? Може ли да пробвам? Златьо Бояджиев от първия период, ама не съвсем в началото…

— Браво! Позна. Често ли разглеждаш картини?

— Чак често — не. И не знам толкова много за тях. Но преди два месеца имаше негова изложба. Попрочетох това-онова от някаква диплянка. И два часа стоях пред картините му. Не е необходимо да си кой знае какъв специалист, за да го харесаш. А това е нещо твое, нали?

— Пак позна. Щом е нещо не на нивото на Златьо, значи вероятно е мое?… — Този човек не е обидчив, но дали не е пък прекалено скромен?

— Аз съм възпитан селянин и щях да съумея да намекна, че картината ти е хубава. А така ми отнемаш възможността да се покажа откъм добрата си страна.

Този път смехът е женски. Надежда стои на вратата, държейки голямо стъклена купа. Пълна е с ароматна баница, от която се вдига изкушаваща пара. Само да се удържа да не преглътна. Но, пазейки се да не размърдам адамовата си ябълка, се издавам с това, че за момент се вторачвам изразително в ухаещата радост. Отмествам поглед, но е късно. Двамата се смеят, но добряшки. Не ми остава нищо друго, освен да си призная:

— Така се случи, че от сутринта не съм ял. Затова се кокоря като канибал на черен дроб.

— Ами, сядай на масата тогава, какво се ослушваш? — поканва ме мъжът на Надежда. Чак сега се сещам, че всъщност така и не се запознахме по име.

След като вече съм разкрит, без повече превземки започвам да ям. Положението се усложнява, когато Надежда внася и изпотена кана с айран. Баница с айран — неустоимо. Стремя се да не се тъпча поне гладнишки. Благочестиво, но трудно изпълнимо. Продължаваме да бърборим. По едно време забелязвам, че двамата си разменят кодирани погледи. В ъгълчетата на очите на Надежда блясва прозрачна капчица, която тя не успява да скрие навреме. Намалявам темпото и ги оглеждам.

— Яж, яж, не ни обръщай внимание. Просто… — започва мъжът, но подпрян от предупредителния поглед на жена си, спира думите на средата.

Изтривам устни с розова салфетка. Изведнъж ми се отяжда.

— Когато някой започне да дава обяснение с думата просто, обикновено нещата въобще не стоят просто! — Усещам, че с гладорията си разблокирах нещо, което те са пазели скрито.

Въпреки предупредителния поглед на жена си, мъжът продължава, без да ме гледа в очите:

— Веднъж Виктор…

— Константине!

Точно така, казваше се Константин Павлов, пишеше го на афиша пред залата.

— … се върна от езерата в Рила, Надежда пак беше направила баница и той налетя като теб…

— Значи не съм първият гладник, седнал край тази маса? — бърборя оптимистично. — Свикнали сте. Утре, когато Виктор пак се върне от някое езеро, отново ще… — и спирам на средата на фразата. Какъв глупчо съм, ей…

— Виктор никога повече няма да отиде при никое езеро. И няма да се върне от него — безизразно изсипва думи Надежда. Двамата гостоприемни, добри хора, някак много бързо се превръщат в състарени мъж и жена.

Днес, в градината, Надежда ме поучи, че човек не трябвало да се плаши от тъгата.

Дали са приели, че вместо с Виктор, се налага да живеят с тъга?

 

 

Тоя ден не само върви траурно, но и завършва така. Когато се прибирам, разбирам от сестра ми, че е починала майката на Зоя. Ясно! Ще трябва да го впиша в програмата и да се държа внимателно. Тая с балконите пък се заключва в най-високата кула на замъка на табутата. Не познавам майка й, но това няма значение. Майката си е майка. Даже когато е създавала усещането за досада, смъртта подсеща, че това е нещо преходно. А връзката на кръвта е доста по-категорична.

Мъжете на Зоя и сестра ми са колеги. Военни. Верни на занаята и затова често отсъстват. Утре следобед е погребението. А Вальо в това време трябва да бъде на 500 километра оттук. И отказал да отложи тръгването. По този повод имало гръмове и мълнии от страна на Зоя, но Вальо държал на своето. Сестра ми, естествено е на нейна страна. С логичния аргумент, че за такива случаи се полагат три дни отпуск. Но зет ми се държи по мъжки колегиално и пояснява, че тая е валидна само за цивилните. Военните са хора на дълга. Първо на дълга, а после всичко останало! Като го слушам, аха-аха да му повярвам, но си спомням за разказите на Вальо. И за свещената фраза „Тогава си закопчах ципа на панталона и…“. Явно, в списъка на многото задължения на военния на първо място е да си закопчава ципа на панталона. А доста по-нататък, ако може, да участва в погребението на тъща си.

Не разбирам Вальо. Вярно, моят опит е несъпоставим с неговия, но доколкото съм чувал, един от запомнящите се моменти за женения мъж е да участва в погребението на тъща си. Явно, тая с военните задължения е толкова сериозна, че човекът не може да се отдаде даже на тази естествена радост. Правя се на корав мъж. Но усещам, че ми е тъжно за Зоя. По някое време телефонът звънва. Вдигам слушалката. Тя е. С изтръпнал глас, споменава името на сестра ми. Сварва ме така неподготвен, че не успявам да й кажа две обикновени думи на съболезнование. Сестра ми взима слушалката. И реагира по женски — на хлиповете с хлип, на плача с плач. В същото време се опитва да успокоява Зоя.

Двете май наистина са приятелки… Говорят си близо час, вече знам как е протекло продължението на драмата с Вальо. Човекът отстоял позицията си. Да си прави сметката, Зоя не изглежда да е от тия, които лесно забравят и прощават…

По някое време слизам до уличния автомат. Успял съм да си препиша незабелязано от бележника на сестра ми телефона на Зоя.

— Здравей. Извинявай, но не можах да измисля по-интересна дума от съболезнования…

— Невинаги трябва да се измислят интересни думи. Благодаря, че се обади. Как си? — гласът на Зоя е леко дрезгав, но спокоен.

— От всяко положение, по-добре от теб сега. Мога ли да ти помогна с нещо?

Зоя се замисля. Вероятно има нужда от човек, защото тичането по погребение не е само за един човек. И не може да се икономиса. Но съобразява може ли да се опре на мен?

— Имаш ли възможност да дойдеш утре към един след обяд?

— Имаш ме. Къде да дойда?

 

 

Появата на нов човек на белия свят било вид магия. Може, но само дотам. От самото му появяване на бял свят, та до спускането му на два метра под земята тече безкрайна и безнадеждна борба с това, което се нарича бюрокрация. В най-различни форми. От това, че те подкарват да ходиш на училище прилично подстриган, като се премине през стандартното изискване да се оформиш като послушко и се стигне до почти нормативната необходимост да се окалъпиш като чиновник.

… Зоя се нарежда на едно гише, а аз пазя място на второ. И прескачам на третото, когато тя заема моето място. Все пак се справяме бързо. И това, при положение че Зоя е наистина оправна. Умее да очарова с измъчена усмивка, умее и да се озъби. А пък да погледне някого пренебрежително и смачкващо — там няма грешка.

Ловим такси към църквата. По пътя Зоя ми отваря очите, защо мъжът й е побягнал като гърмян заек. Ами защото за военните не било препоръчително да влизат в божия храм. Не, че било чак категорична забрана, но… Хората с пагони да помнят, че другарят Ленин вече ги е предупредил: Религията е опиум за народите. А военният човек трябва да е с трезв разсъдък. Никакви наркотици!

Браво! Три пъти браво!

Нещото, което ми остава като спомен от този следобед. Зоя с угаснал поглед, но не се разплака нито веднъж. Очите й останаха сухи. И, ако не ме сметнете за циник — черното й отива.

Другото нещо. Засичам доста погледи на възрастни жени. Те се впиват укоризнено в Зоя — защо не плаче?