Владимир Колев
Алхимия на една монета (14)

13. Фантомът Олег Бергхолц

Нещо наистина неочаквано. Звъни ми Елизабет. Когато чувам гласа й, усещам, че пулсът ми се учестява. Нищо де, по гласа ми това не трябва да проличи в никакъв случай!

— … Откъде ми намери номера?

— Една пчеличка се блъскаше в стъклото на прозореца и когато я доближих, ми го избръмча — чувам от другата страна насмешлив глас. По интонация ми прилича на… На кой, в момента не мога да вдяна?

— Чувал съм за врабчета, които съобщавали разни неща, но за пчеличка за пръв път чувам — признавам аз.

— Щом има врабчета, защо да няма и пчелички? — тоя подход, щом има това, защо да няма онова, вече ми е познат.

— Чух, че си болна от ангина. А гласът ти звъни…

— Ако знаеш как чувствено шептях. И то до вчера… Слушай, защо не ми дойдеш на гости? — казва го съвсем естествено. Мацка кани кавалер на гости за пръв път и го прави така естествено… Това пък какво ли значи? Ако?!

И после тая със Зоя? — Става сложно. Но истинският мъж не трябва да се бои от усложненията. А аз вече се броя за истински мъж! Почти…

След пет минути вече съм в трамвая.

… А след петдесет съм пред апартамент 14. Докато вървя през улицата с малките къщи и дворчета, виждам на едно място храст, за който очите залепват. Не му знам името, но цветовете му са разкошно оранжеви. Оглеждам се, оградата не е проблем. По асфалта — никакъв пешеходец.

… След по-малко от минута, съм отново на улицата.

Ще трябва да измисля нещо за това, че целофанът…

Ето защо Елизабет ме покани така спокойно на гости. Врата ми отваря възрастна жена. Вероятно баба й? Вглежда се в цветовете, засмива се.

— Добър ден, търся Елизабет…

— Намерихте я, в хола е. Елизабет, твоят човек дойде! Заповядайте! — И пак заглежда растителността в ръцете ми. Сигурно много й харесва?

Елизабет е по панталон и блуза в зелено и червено. Добре й стоят. Поглежда букета в ръцете ми, засмива се и се споглежда с баба си. Тия цветове наистина са особени. Малко се колебая, но я целувам внимателно по бузата, поднасяйки й свежата растителност. И смотолевям нещо за целофана, който… Двете пак се споглеждат и пак се засмиват.

Тия двете, много обичат да се споглеждат и да се смеят…

Сядаме с Елизабет край масата и започваме да си бърборим. По някое време започвам да й разказвам историята за нощното пътуване с влак. След малко влиза бабата. Явно е чула нещо в коридора:

— Може ли да приседна при вас и да послушам?

Нормално суетен съм. Щом разказът ми е толкова интересен, моля! Онази част от повествованието, за госпожата с мустаци на поручик фустогонец дава необходимата поанта. Направо съпреживяват приключението с мен. По някое време бабата внася голяма чиния, пълна с парчета баница и аз усещам, как коремът ми приятно се присвива. Какво да правя, като толкова обичам баница? Явно съм като кучето на Швейк, което пък си умирало за варен дроб…

Усещам, че съм направо убедителен, когато споделям мечтите си от оная вечер. За топлия краешник и буцата сирене. Баницата ухае под носа ми, затова разказът е направо достоверен. Разбира се, мемоарите ми са само до пристигането на Подуянската гара, не по-нататък.

Когато свършвам, баба Елиза побутва пред мен чинията:

— Хапвай, хапвай, а аз ще отида да ти направя айран.

Добрата жена е решила да ме убие! Опитайте да откажете на такова предложение. Аз не мога… След третото парче спирам, но Елизабет ме сритва под масата:

— Яж, че като те гледам и на мен ми се дояде — и също посяга към чинията.

Бабата влиза с изпотената кана в ръка и ме поглежда весело.

— Два дена не мога да я накарам да сложи троха в устата си! Ще те викам и друг път да я разяждаш!

— Бабо…

— Ами, не й давай трохи, а баница. На такова нещо не може да са устои — съветвам я аз.

— О-о, не я знаеш какво злоядо е още от малко. Беше като щиглец, а не ще да яде, та не ще…

— Бабо! — Втората употреба на обръщението определено е с удивителен знак. Но баба Елиза не изглежда особено разтревожена. Видимо, имат отработени тактики как да си досаждат една на друга, как да се подиграват една на друга, как да…

— Моята майка никога не е имала такива проблеми с мен! — Решавам да успокоя добрата жена, че има и друга порода хора по тази земя.

Още докато разказвам приключението си, виждам на ъгъла на масата някакъв албум с репродукции. Пресягам се, взимам го и така, говорейки заничам в картините. Албумът е луксозен, репродукциите са с много добро качество. Издаден е във Виена преди доста години. Мярвал съм в лоши копия картини на Ботичели. Но сега, след като гледам в албума, направо се заплесвам.

Въобще, двата часа преминават много приятно. Бабата не ни притеснява, говорим си за какво ли не. Основно с мое участие, бива изпразнена още една чиния с баница. От време на време, двете поглеждат към свежите цветове във вазата, после се споглеждат и се засмиват. Може би, днес за пръв път, кавалер поднася на младата госпожица сантиментална растителност?

На тръгване си поисквам за няколко дни албума. Елизабет ми го подава с готовност, но бабата май има някакви резерви. И понеже няма как да се противопостави на внучката си, грижливо ми измърморва:

— И да го пазиш! Да не се изцапа! Да не го загубиш…

Елизабет я подбутва покровителствено:

— Бабо, човекът е сериозен! Виж колко много баница ти изяде!

Бабата се засмива, но не излиза от антрето. Явно, държи да присъства на ритуала по прощаването. При пристигането си, целунах Елизабет. И това беше прието добре. Значи, сега трябва да направя същото. Когато се навеждам към лицето й, тя ми подлага бузата си. Целувам я и незабелязано я ухапвам по ухото. Странно. Не се стряска. И не прави учудена гримаса. Спокойно и неангажиращо се навежда към моята буза. И така ме ухапва, че ми идва да изврещя…

Докато вървя по улицата между малките къщи, се сещам за присмехулната интонация на Елизабет по телефона. На кого ми прилича? — Ами, на принцеса Ру, разбира се…

 

 

Направо се влюбвам в Ботичели. Два следобеда затъвам в библиотеката, изравям по парче и трошица за него от различни книги, сборници, албуми. На повечето места картините са цапаници. А албумът на баба Елиза е разкош.

Особено ми харесват две картини с еврейката Юдит. Едната представлява вътрешност на палатка, пълна с мъже войни. И едно обезглавено тяло пред тях. Суровите мъже са обезсърчени като малки деца. Точната дума е срутени! На другата, две млади жени се прибират, вероятно от палатката. Едната от тях носи торба, от която занича отрязаната глава. Мъжът явно е бил хубав. В смъртта изражението му е някак спокойно и примирено.

Отново ровя и си опреснявам сюжета на легендата. Младата жена е извършила подвиг с това убийство. Всъщност, мяркал съм и други картини по тая легенда.

Опитвам се да си представя нещата не като стилизиран сюжет, а като нормално човешко изживяване. Явно, дотолкова съм обсебен, че една нощ сънувам нещо, доста завързано.

В съня съм в кожата, тялото и душата на художника Сандро.

Опериран съм от минимална дарба да рисувам. Усещам картините, вниквам в тях, но с рисуването съм като с поезията — бездарник. А в съня съм художникът. Светът ми е интересен чрез цветовете.

Реагирам на вътрешните импулси. Сядам и се опитвам да опиша видяното в съня. За някои неща се получава, за други — не. Затрогващата история е в мен, но не мога да я изкарам на повърхността. Пиша безброй варианти, снаждам, връщам се, обърквам се. И не успявам да изразя напиращото в мен. То се оказва неизразимо…

… Нещо като грип, нещо като треска. Но е колкото мъчително, толкова и завладяващо. Знам, че случващото се е нещо нормално. Никой не се е родил научен.

Зарязвам историята. Чета за структуриране на сюжет. Интересно ми е. Връщам се отново към Юдит и Сандро. Нещо се е получило добре, нещо не… Сполучливото и неуцеленото са се оплели в едно кълбо.

Осъзнавам, че трябва да спра. Да изчистя съзнанието. Още повече че в заплесията си съм изключил, че утре трябва да представя в писмен вид на любимата Силянович вижданията си за любимия поет Олег Бергхолц.

Уж правя само редакция, а всъщност обръщам с хастара навън вече написаното за Олег. Май излиза поносимо?

 

 

При третия скок се получи нещо, малко по-различно. По-точно казано, доста по-различно. Докато вървя към самолета, пак ме е страх. Но, в същото време, ако трябва да остана на земята, направо бих побеснял. Неприличен пример — аналогия: да се възбудиш и да не свършиш по закон божи, с жена под себе си. Звучи ли ви фалшиво?

 

 

Нещо такова изпитвам и докато пътувам с трамвая към училище. Първият час имаме литература. Не знам, дали наистина толкова мразя любимата Силянович? Изглежда, най-много ме дразни очевадната й бездарност, съчетана с усетливостта на посредствения. Изпитвам такова желание да я вържа на фльонга, че ме тресе като пред парашутен скок. Не знам как точно ще постъпя? Но Олег Бергхолц, поетът, роден във въображението ми, е по-жив и реален и от дядото с дамаджаната срещу мен.

Малка изненада! Ще имаме на посещение инспектор…

Дали да не отложа спиритуалистичния сеанс?

Точно на минутата, в стаята влизат любимата Силянович и… приятелят на Вальо, Раев. За такива случаи, руснаците си имат идиоматичен израз: „Вот это да!“. На български е „Те ти булка Спасовден!“.

Ще има промяна в сценария, няма начин! Любимата Силянович ще трябва да изтъпани на дъската някой, който да си прочете темата. Желаещ, естествено няма да има. Кой глупак би искал да си направи харакири в присъствието на инспектор? Погледнато от друга му страна, този някой мога да бъда аз.

Но, Раев определено не е глупак. И надали е изветрял в главата, като любимата Силянович? Ако ме излови, издънката ще бъде впечатляваща, а поправителния изпит ми е в кърпа вързан. Ще ми се подиграват и най-големите леваци. И ще бъдат прави!

Тактически погледнато, просто трябва да си затрая и да пъхна тетрадката в купчината, при другите, накрая на часа. Силянович няма да вдене номера, а следващия час просто ще опита да омаловажи написаното от мен. Ще се лиша от удоволствието да си направя гаргара с нея, но ще се опазя жив и здрав.

Това е разумното решение. Шушумигарско решение.

Шушумигите нерядко са умни хора. С усет към компромисните решения. Формулират ги съвършено. Но са шушумиги!

А с такова удоволствие и настървение писах снощи…

Жалко! Казано на български. Dommage — на френски… Характерен израз на руски не мога да си спомня.

Любимата Силянович прави проверката по дневника, застава на катедрата. Спокойна е, колко ли инспектори са й минали през главата? В това време Раев сяда на последния чин. Слага пред себе си бележник, държи в ръката си химикалка.

Погледите ни се засичат, но аз не давам да се разбере, че се познаваме. Очите му се засмиват за момент. И той не ме позна…

— Ученици! Днес имаме гост, инспектор Раев. Това въобще не трябва да ви притеснява. Провеждаме нормален учебен час. Кой ще прочете есето си?

Наистина — кой ще си пъхне в корема самурайския нож? С успокоението, че е достатъчно остър, за да му среже карантиите безболезнено…

Естествено, никой не вдига ръка.

— Ученици! Не се притеснявайте. Инспектор Раев е много толерантен човек. Проверката касае мен, а не вас. Кой?

Върви между чиновете. Спокойна. Реакцията на тълпата е очаквана. Сега ще вдигне някой от абонираните отличници, такива не липсват.

Засичаме погледите си с Боби. Написаното от него при всяко положение е добро. Но, той ще почака някой гладък мозък да разстеле постни мисли, за да изплува после убедително отгоре. Бензин над вода. Умен е, дяволът…

— И така ученици, кой?…

Някаква сила вдига моята ръка. Сила извън мен. Любимата Силянович е печена. Плъзва равнодушен поглед в моята посока.

— Андрей, излез до катедрата.

Андрей е гордостта на класа. Несъмнено, бъдещ добър инженер. И при госпожица Литература беше добър, но не блестеше. При любимата Силянович разцъфтя пролетно и е запечатан отличник. Излиза, отваря бавно тетрадката си и с ясен глас обявява: „Борбата на пролетариата за свобода и справедливост в поезията на Смирненски“.

Всеки, който влезе в някаква схватка, има усещането, че се бори за справедливост и свобода. Така са мислели и създателите на Коза Ностра, преди да измайсторят мафията. Не, че искам да кажа нещо лошо за борбите на пролетариата, но…

Часове преди да изтекат земните му дни, смачкан от туберкулоза, Смирненски пише неподправено весел разказ: „Как ще си умра млад и зелен?“. Подиграва се на света и безнадеждно глупавите роднини, които го ожалват показно, а в същото време не им пука за него. Младият, влюбен в живота мъж знае, че изживява последните си часове. Хуморът му е искрен, четеш, смееш се, а като свършиш, ти иде да се разревеш.

Жалко е, наистина. Момче с чувство за хумор, около средата на двайсетте си години. И… смърт!

Смирненски се възхищава на жестоката, но впечатляваща революция в Русия. За него тя е огнен път към желано бъдеще. Като поет има неистова усетливост към вътрешната ритмика на стиха, символиката му разкрива свят без дъно, с необятно небе. Всеки поетичен фрагмент е зареден с динамит.

… Но в есето на Андрей, това усещане за поетическа магия липсва. Човекът е направил изложението си по безукорно изпипани правила. Цитат, обобщение, заключение. Цитат, обобщение…

След няколко минути привършва и затваря тетрадката. Любимата Силянович го облъчва с обичащ поглед. Добро е момчето, как да не му поставиш отлична оценка?…

— Кой ще направи разбор на есето на Андрей? Кой?

Ръка вдига злоустото момче Ангел. Сега ще стане театър.

Андрей го бодва с поглед, защото знае какво може да очаква от него. Но Ангел отказва да забележи предупредително свитите му вежди. Андрей не сваля поглед от него. Любимата Силянович се усмихва с разбиране. Злоустникът ще налее вода в нейната воденица. В часовете й има истинска, освободена дискусия.

— Говори, Ангеле…

— Щ-ще говоря, ам-ма не мн-ного. Р-ромони, р-ромони, ромони… — На третия път уцелва думата и не засича. — Н-не ме гледай т-такъв, Андро! Р-рендосана дъска си ти, от д-двете страни. Ст-трашен си… Браво! — И си сяда.

Всички се разсмиват. Смее се и Андрей, но леко навъсено. Смее се и любимата Силянович, смее се и инспекторът. Оригинална рецензия. Вместо да употреби думите умно и шаблонно, Ангел намери алегория, която предизвиква опрощаваща усмивка.

До тук, две на нула за любимата Силянович.

— Кой ще е следващия? Има ли някой самочувствие на пишещ изчерпателно, но нестандартно. Кой? — По този начин подканва Боби да стане. Написаното от него няма да ромони гладко. Боби има ум в главата си.

Силата, която преди малко опита да направи белята, повтаря номера си. И отново вдига ръката ми. Любимата Силянович отново отказва да ме забележи и гледа подканващо към Боби. Но, на него му става интересно и отказва да вдигне ръка.

— Няма ли друг желаещ? — ведро и подканващо ни подбутва Силянович, като продължава между редиците и ми дава гръб.

— Колежке, има един ентусиаст от втората маса — обажда се инспектор Раев.

Любимата Силянович най-после ме забелязва.

— Излез на катедрата.

Дали не сгафих? И да съм, плюя си в пазвата…

— „Летящата овца на Марк Шагал и трепетът на революцията в поезията на Олег Бергхолц“ — обявявам с възможно най-равния глас. И пускам бърз, но разсеян поглед към последния чин.

Инспектор Раев вдига въпросително очи, замисля се, а после се засмива. Отбелязва нещо в бележника си.

Любимата Силянович ме гледа заинтересовано. И дивотията със заглавието може да сработи за нея. А може да й даде възможност, да ми отвърти впечатляващ рецензионен шамар накрая. Във всеки случай не се впряга. Кима с разбиране. При нея, широкоскроения педагог, и шантавото се толерира. Стига да е по литературните правила.

„На 29 юни 1900-та година, в Талин се ражда Олег Бергхолц. В същия ден, на хиляди километри, във Франция, се ражда Антоан дьо Сент Екзюпери. За Екзюпери днес знаят милиони по целия свят. Овцата от «Малкият принц» символизира безконтролната природна стихия, която може да направи добро. Или да нарани нечие сърце. Марк Шагал рисува картината «Блянове за моето село» през 1902-ра и я подарява на бащата на Олег Бергхолц. На тази картина също има овца, но летяща. Глуповатото животно провокира въображението на малкия Олег Бергхолц.

Олег Бергхолц наистина е роден с въображение. Той…“

Стъпих на твърдо! Погледът ми следи написаното в тетрадката, но в същото време, някаква небесна сила ми нашепва още думи, които аз произнасям на глас. Лесно ми е, леко ми е. Въображаемият образ на поета така се е наместил в съзнанието ми, че разказвам за него, като за свой близък приятел. Възхищавам му се, гордея се с него, шегувам се с житейските му неудачи.

Даже споменавам за бенката на врата му. Тя е основание за забележката на очарователна дама, госпожа Лезвиевич, която при един спор…

До някое време Раев си води записки. После спира. Гледа ме преценяващо, засмива се за малко, почесва се. Любимата Силянович стои до катедрата и замислено съзерцава скучният дворен пейзаж.

По някое време поглеждам часовника си. Шестнадесет минути. Стига толкова! Поувлякох се…

„… Олег Бергхолц така и не дочаква излизането на бял свят на двете си стихосбирки. Умира обезверен, измъчен, но все пак вярващ, че поезията, макар и не създаваща хляб, е необходима на хората. Защото е призвана да храни техните души.“

Вече мога да се огледам. Някои ме гледат с интерес, други дремят. Това е светът…

Любимата Силянович ме премерва спокойно.

— Свърши ли?

— Имам още какво да кажа, но…

— … и това е достатъчно. Правилно! Ангеле?

Дежурният литературен критик става, почесва се по корема, мисли още малко.

— Н-написаното от т-това селянче не р-ромони! Н-не всичко успях да р-разбера, ама н-не р-ромони. К’во ми се х-хилиш бе Андро — т-твоето р-ромони, а н-неговото — не…

Съдържателна рецензия, ей…

Любимата Силянович е усетила, че нещо я будалкам. Поглежда ме добродушно насмешливо и вдига по ученически ръка с два оперени пръста.

— Може ли да попитам и аз нещо?

— За мен ще бъде радост да удовлетворя любопитството Ви…

— Благодаря! — кимва подчертано кокетно. — Изложението ти беше безспорно интересно. Имаше и оригинални мисли. Добре си усетил същината на лириката на известния съветски поет. Но… — Гледа ме все така усмихнато — … Всичко това, което произнесоха устата ти, има ли го записано в тетрадката?

За да не ме хванат в голямата лъжа, трябва да си призная малката.

— Не, естествено. Но толкова много неща ми се искаше да кажа, освен написаното в тетрадката, че…

Всички се разсмиват. Даже и тия, които дремеха. Когато един баламурник си признае на всеослушание, че е баламурник — как да не се засмееш? През главите на повечето явно е минала елементарната мисъл: Това, което изрекоха устата му, не е записано на магнетофон. Защо му трябваше да си признава?

Краят на часа завършва почти водевилно. Любимата Силянович заявява на всеослушание, че съм си заслужил отличната оценка. Инспекторът също ме похвалва, но доста по-сдържано. В дъното на погледа му просветва някакво пламъче. Появява се за малко, бързо изчезва, после пак се появява.

Шутът на групата прави финала на часа наистина запомнящ се. Вдига ръка и се обръща към инспектор Раев:

— М-може ли д-да Ви п-предложа н-нещо?

Раев не се прави на интересен.

— Разбира се. Кажи!

— Б-бихте ли п-попитали т-този г-гений на л-литературата к-какви оценки има досега?

Това не е само смях. А взрив. Минават доста време преди хората се поуспокоят. Раев поглежда към любимата Силянович, но тя отклонява поглед. Раев се вторачва в мен.

— Явно, има някаква интрига. Какви са оценките ти досега?

Наистина съм доволен, че не ми се налага да лъжа.

— Ами… Три слаби. И една отлична. Днес.

 

 

Вечерта, към осем и половина, телефонът иззвънява. Сестра ми вдига слушалката.

— Здравей! Как си? Да, тук е, ще ти го дам. Зоя.

Бяхме се разбрали, никакво търсене по телефона. Нали сме конспиратори. Но пък, от друга страна — какво толкова?

— Здрасти симпатяго. Защо не прескочиш до нас?

— По това време? Спи ми се… — Тъкмо да опитам да изкръшкам и усещам през тялото си тръпката, която гласът на Зоя предизвиква в мен. Защо пък да не отида? — Добре, идвам. — Радост за две секунди. Чувам край нея още гласове. Ами да, Вальо днес трябваше да се прибере. Сигурно си имат гости…

За какво ли съм й притрябвал?

 

 

Музиката се чува леко и на стълбищната площадка. Явно, вътре е весело. Звъня. Очите на Зоя се смеят, целува ме, но така, внимателно, както какичка целува симпатично хлапе. Ама аз не съм симпатично хлапе и посягам към кръста й. Ръката й бързо лови моята.

— Ще ти перна един! Къщата е пълна с хора…

— В моя организъм има доста повече. Във вид на сперматозоиди.

— Освен сперматозоиди в тестисите, хубаво е да имаш и малко акъл в главата — посвещава ме в очевидната истина тя.

— Когато долу са се обединили милионите, горе се получава вакуум…

— Стига ми философствал, а марширувай към хола! — подчертано строго ми изръмжава Зоя.

Осветлението е приглушено. Три двойки танцуват, но без страст някакъв одреман блус. И си говорят, хората. Обстановката все още не е на ниво плътни прегръдки. Всички са ми непознати. С изключение на Вальо.

Мъжът на Зоя се е вторачил по недвусмислен начин в някаква зеленоока прелест. Има основание — цветните очи блестят направо провокиращо. Поредно потвърждение на старата истина, че след двеста грама, мъжете престават да бъдат конспиратори. Зоя въобще не изглежда изтерзана от този факт. Вальо реагира механично на появяването ми, вдига ръка за секунда, после отново се съсредоточава в пъстрооката.

… Оп-па! Има още един познат. Раев!

Стои до единия ъгъл на масата и си пийва благородната напитка уиски. Тия пламъчета в очите му днес… Вижда ме, махва ми да седна до него. Когато го доближавам, ми подава ръка.

— Сядай, тарикат!

Толкова! Разкрит съм. И какво от това?

Без да ме пита, Раев ми налива чашка уиски.

— Грешна стъпка! Учителят не трябва да пие с ученика си! — правя се на интересен аз.

— Според по-новите и модерни теории, това се нарича неформално общуване. И е даже препоръчително. Скъсява дистанцията между преподавател и обучаем. Пък и, ти не си ми ученик.

— Принципно, сме от два, противникови лагера.

— Е, чак противникови… Зоя, ела седни до нас, направи ни щастливи!

Тя идва, царствена, величествена. Настанява се до нас и ме тупва покровителствено по ръката. Хващам се, че я гледам като хлапе сочна какичка. Бързо изтривам от физиономията си ококорения възторг. Но се забавям със секунда-две. Раев ме поглежда насмешливо.

— Какво е това уиски пред тебе бе, пубертет? — Иронията на Зоя е направо убийствена. Тия правят комбина срещу мен. Единият ми налива алкохол, а другият ме кълве точно за това.

— Ако имаше малко от малко поглед на жена, щеше да забележиш, че поне физиологически, вече съм мъж! — леко й се озъбвам аз.

— Мъж е Зоя, мъж е — съгласява се с мен Раев. — Забеляза ли как похотливо те гледаше?

— Да гледа и да пълни очи! — Зоя е олицетворение на женска щедрост и безразличие. Как ми се иска да й напомня нещо?… Но няма да го направя. Тя знае и затова издевателства.

— Та, да ти разправям Зоя! Днес бях на инспекция в неговото училище. В неговия клас. И изслушах неговото есе. Страшно есе…

— Той пише нелошо — съгласява се тя. Оглежда ни внимателно, защото още не може да се ориентира накъде бие Раев.

— Беше писал нещо за един много известен съветски поет, как се казваше — да бе, Олег Бергхолц…

— Да, за него беше — потвърждавам аз.

— Е, и какво? — недоумява Зоя. Вече усеща, че съм обект на издевателство, но все още не може да проумее защо.

— Да ти разправям Зоя. Интересен поет. И, оказва се, много известен. А аз си спомням само за една поетеса със сходно име — Олга Бергхолц. За Олег Бергхолц, ей на — убий ме — нищо не мога да си спомня!

— Тук сме събрани все цивилизовани хора. Убийство няма да има — считам се за задължен да го успокоя.

— Направи ме щастлив! — радва се Раев. — Аз съм възрастен човек, позабравям вече. Нали няма да ти е проблем да ми припомниш някои неща около Бергхолц. Къде мога да пипна с ръка поне една книга, написана от него? Или за него.

— Ами, нали казахте, че правите връзката за Олга Бергхолц? — напомням му аз. — Ленинградска поетеса. По време на войната…

— За Олга правя връзка, ама за Олег — не! Той пък беше от Талин, нали?

— Тази вечер нещо не ми се бърбори за литература. Вие си говорете, а аз ще си потърся един нормален мъж, който да не се прави на умен, а да ме покани на танц — става от стола си Зоя.

Разминаване няма. Изпухтявам, надувайки бузи и въздъхвам.

— Твоят приятел ти е поръчал да ме извикаш, за да ме разобличи. Аз съм голям лъжец! — признавам си примирено.

Зоя ме поглежда пренебрежително.

— Това и аз отдавна го знам. Кажи нещо ново! Пък и, като лъжец, не блестиш особено ярко. Какви лъжци има само… За какво точно си го излъгал?

— Него персонално — за нищо. Но малко поизмислих един поет…

— А, че тя, поезията, по самата си същност е една измислица. Ако се измислят стихове, защо да не измислиш и поет?

Благодаря, Зоя! Навреме ми даваш рамо.

— Права е дамата. Щом има Олга Бергхолц, защо да няма и Олег Бергхолц?

Раев се засмива, повдига рамене:

— Щом има Олга, защо да няма и Олег? — Правилно! Наздраве за Олег Бергхолц!

— Да се свети името му на поетическия хоризонт от нине до присно и во век и веков! Амин! — Казвам го леко патетично. Като млад поп.

И двамата се засмиват. В този момент усещам, че ги обичам.

По два различни начина, разбира се…