Владимир Колев
Алхимия на една монета (28)

Третият сън за Юдит

Котката се разходи по тялото на спящия мъж, стъпи на гърдите и започна да души лицето му. Сандро се засмя в просъница и погали досадницата по гърба. Тя легна до него и замърка.

Галеше котката и постепенно разнищваше съня. Този сън беше свързан по някакъв начин с вчерашния ден.

Преди обяд Сандро предаде на двама пухкави дебеланковци от Търговския съд във Флоренция поръчаната миналата година картина. Тя се казваше „Силата на духа“.

Младият художник не допускаше никого в ателието си, докато рисуваше. Ако, все пак му дойдеха гости, на които не може да откаже посещение, той покриваше картината си. Някои се обиждаха, други повдигаха рамене. Художниците са особена порода хора… Имаше и догадки. Може би прикрива до последния възможен ден неизбежна неприятност на недоуцелена картина?

… Когато застанаха пред платното, краката на месер^[1] жовалетти и месер Кианти се вкопаха в пода. Въздъхнаха почти едновременно.

… Млада, замислена жена, с царствена осанка, седнала във великолепен, масивен стол-трон. Сияние на мадона със синя кръв, даже без корона на главата… Второстепенните детайли не се натрапваха, те само подсилваха излъчването на красота и младост.

Картината имаше свое свежо и естествено сияние.

Месер Джовалетти измърмори под нос:

— Как да повярвам, че това са само темперни бои и дърво?…

Търговците бяха хора умни, знаеха много начини за забогатяване. В същото време, изкуството да заработваш пари чрез магията на картините предизвикваше в тях естествен боязън и уважение.

А снощи, в ателието му дойде на гости Антонио. Както се полага в такива случаи, пиха по чаша червено вино и си бърбориха. Освен добър златар и обичан брат, Антонио бе интересен събеседник. Каквато и да бе темата, той намираше свой начин да осмисли общоизвестното в нея.

Сандро сподели с брат си някои идеи за бъдещи картини. Синовете на Мариано Филипепи вече се бяха научили да заработват добре от занаятите си. Но животът не е само заработване на пари. Трябва да ти бъде интересно това, което правиш.

Сандро се колебаеше между няколко сюжета, но те бяха прекалено академични. А му се искаше да попадне на естествен, силен сблъсък на страсти. Нещо, което да наежва кожата на гърба на всеки, който застане пред картината. И да предизвиква тихата носталгия на мъдрото съзерцание.

Антонио се почеса по големия нос и предложи:

— Мъжете се избиват непрекъснато. Да представиш някаква битка между високомерни и известни герои, си е жива скука. Защо не нарисуваш например жена с нож и отрязана мъжка глава в ръката?

— Легендата за Юдит ли имаш предвид?

— Ами да. Красивата вдовица отива в лагера на Олоферн, който е обсадил града й. Дръзко! Съблазнява го. Изкушава го. Опиянява го с ласките си. После му реже главата съвсем по мъжки. А като резултат от тези греховни постъпки, спасява града си. Няма как да я провъзгласиш за светица, а толкова хора оживяват благодарение на нея… В жестокостта и коварството й има благородство…

Доживява дните си почитана и уважавана. Като в приказка.

 

 

Преди разсъмване, Сандро сънува Юдит. И това, което тя бе преживяла. Всъщност, Юдит му бе вече позната. Бе младата, замислена жена, с царствена осанка, седнала във великолепния, масивен стол-трон. Жената от картината.

Събуди се с тежка глава, като след препиване. Още не знаеше защо и как, но предчувстваше, че чрез сънища ще научи нещо доста по-различно от разказаното в легендата за нея… Нещо, което в никакъв случай не би могло да бъде наречено приказка.

 

 

На шестнайсет, Юдит се омъжи за Хелоновия син Манасий. Хелон имаше работилница за килими, в която най-добрият майстор бе неговият син. Очите на Манасий бяха синьо-зелени, мечтателни. Без грам настойчивост в тях. В тези очи се влюби Юдит — напориста, гъвкава, предизвикателна. Родителите на младите бързо прецениха, че са родени един за друг.

Градът, в който живееха, Ветилуя беше… град като град. Хората му бяха привързани както към добротата, така и към пороците си. Караха се за нищо, сдобряваха се неочаквано лесно. Клюкареха се непрекъснато, в същото време бяха сантиментални. Нито особено умни, нито отчайващо глупави. Обикновен юдейски град.

След сватбата Юдит прекарваше много време в работилницата. Помагаше на мъжа си. Обичаше да го гледа в ръцете. Обичаше да гледа очите му. Просто го обичаше. И така беше почти година. Деликатността му, поне отначало, много й харесаше.

След около година, нещата започнаха да се променят. Юдит постепенно осъзна, че Манасий е прекалено… отнесен. Даже скучен. Когато вечер си легнеха, той поставяше ръце под главата си и започваше да говори тихо… отново за килимите. И така заспиваше, блажено усмихнат.

А Юдит очакваше да я погали. Отначало леко, нежно. После все по-настойчиво. Накрая грубо и нетърпеливо да я прегърне и…

Къде ти… Ако веднъж в седмицата се сетеше, че е мъж, пак бе добре. И вечер, продължаваше да мисли за своите килими.

Година след сватбата, Юдит все още имаше тънка, гъвкава фигура. Но в краищата на устните й се появи горчива гънка. Хората около нея започнаха да подмятат, че Господ е заключил утробата й…

Постепенно, Юдит започна да се примирява с мъжката слабост на Манасий. Колко хубаво би било, ако Бог прояви доброта и ги дари със син. Или поне с дъщеря. Животът би имал някакъв смисъл.

Манасий живееше все повече за килимите си. И все по-малко за Юдит. Вечер си лягаха мълчаливо. На едно легло, под различни завивки. Надеждите за настойчива мъжка нежност се бяха стопили в душата на Юдит. Като бучка лед, поставена на слънце.

И след три години, утробата й си стоеше все така заключена. Манасий продължаваше да живее истинския си живот в работилницата.

А през лятото Юдит овдовя. Случи се глупаво, направо нелепо. Отидоха на село да помагат на братовчеди на Манасий, здрави и усмихнати селяни. Правеха го всяка година, по жътва. Слънцето прежуряше безмилостно, но хората се радваха на добрия урожай. Шегите не секваха. Някъде около обяд, Манасий тихо се срина на земята сред житните снопове. Замъкнаха го бързо под сянката, напръскаха лицето му с вода, но нищо не помогна.

Изнеженият майстор на килими беше наказан от слънцето.

Юдит плака. Доста дни. После престана. Прекарваше дълги часове замислена, отнесена от света. И така, около половин година. Но, постепенно започна да се съвзема. Вече се усмихваше, макар и рядко. Ала тази усмивка, лишена от веселост, показваше на мъжете край нея, че… Че е жена, която тепърва ще се радва на мъжки ласки. Тялото й се изправи, гъвкавата й снага отново караше мъжете да се обръщат след нея. Не след дълго, в усмивката й се появи привличаща загадка.

 

 

На следващата година, през май, Ветилуя беше обсадена от войските на Олоферн. Знаеше се, че Олоферн е главен вожд на войската на великия асирийски владетел Навуходоносор.

Не може да се каже, че обсадата бе неочаквана. Жителите на Ветилуя се бяха подготвили: крепостните стени бяха ремонтирани и укрепени, в складовете беше подредена храна поне за два месеца. От дълбок кладенец се вадеше хубава, студена вода…

Войните на Олоферн опитаха на три пъти да превземат крепостта, но бързо разбраха, че така само дават излишни жертви. Започна обсадата. Дълга, изнурителна. И за обсадените, и за обсаждащите.

И след два месеца, асирийците не даваха признаци, че се канят да свалят обсадата. Самият Олоферн — висок мъжага около трийсетте, посрещаше всяка сутрин изгрева на слънцето на безопасно разстояние пред главната порта. Гледаше замислено към града и нещо кроеше.

Страхът постепенно пропълзя в душите на жителите на Ветилуя. След двумесечна съпротива, не можеха да се надяват на милост.

Озия, Хаврин, Хармин и другите старейшини на града се събраха на важно съвещание. Много мислиха и много хъмкаха. Предлагаха различни планове как да излязат от положението. Плановете бяха един от друг по-неосъществими. В един момент, Озия се сети нещо, което накара всички старейшини да наострят уши. В погледите им се появи бегла надежда.

Извикаха Юдит. Когато тя влезе в помещението, очите им залепнаха за чупливата й снага. Тоя женкар, Озия, май ще се окаже прав…

Заговориха с нея. Говореха, един през друг, прекъсвайки се, допълвайки съветите си. Юдит мълчеше замислено. Когато достопочтените мъже изприказваха умните си думи, Юдит кимна с глава, но продължи да мълчи. Мълча дълго, явно претегляйки казаното. Старейшините я гледаха напрегнато, но тя продължаваше да не отронва и дума. Въздъхна.

— Приемам — и излезе.

След нея, с облекчение и надежда въздъхнаха и старейшините.

На другата сутрин, докато Олоферн съзерцаваше града, голямата порта се открехна и от нея излязоха две жени. Юдит и слугинята й Ана. Тръгнаха без да бързат към високия мъж.

Когато го доближиха, Олоферн ги огледа с одобрение. И двете бяха зрели, хубави. Дрехите им бяха скъпи, но не предизвикателни. Спряха пред него. Господарката го погледна в очите. Погледна го, но мълчаливо. Мъжът трябваше да заговори пръв.

— Не те ли е страх? — добродушно полюбопитства Олоферн.

— Ти, на мое място би ли се страхувал? — отговори тя на въпроса с въпрос. И го погледна в очите. — Защо искаш да унищожиш хубавия ми град? Защо искаш да избиеш хора, които не мразиш? И които не те мразят.

Олоферн повдигна рамене.

— Не знам. Така се прави. Пък и… Ти ми говориш за твоите хора. А моите вече са изнервени. Ако ги лиша от полагащата им се плячка, те, най-вероятно ще ме убият. И пак ще превземат града.

Юдит продължаваше да го гледа в очите. Тези очи нямаха нищо общо с очите на Манасий, които тя толкова бе обичала. Очите на Олоферн бяха дръзки, открити. Корави, мъжки очи. В тях нямаше злоба или заплаха. А само учудване и… зараждаща се нежност.

Усети, че я облива топла вълна. Но не се издаде. Продължи да стои и да го гледа. С усилие се стремеше да изглежда спокойна.

Олоферн се засмя и откри два реда хубави, бели зъби. В усмивката му нямаше нито присмех, нито закана:

— Не проумявам защо го правиш. Но това нищо не значи. Заповядай в стана ми. Бъди моя гостенка. — Обърна се и уверено тръгна. Двете жени го последваха.

Опразниха им отделна шатра. На края на стана. Пред нея, денонощно се сменяха стражи, ръководени лично от довереника на Олоферн, Вагой. Никой от войниците не си позволи дума, жест или намек, които биха засегнали гостенките на Олоферн. На следващия ден двете жени излязоха от шатрата и тръгнаха да си ходят, но стражът ги спря: „Не може!“. „А може ли поне да се разходим?“ „Може.“

Както вървяха, видяха на едно място скупчени мъже. Сред тях бе Олоферн. Гласът му кънтеше — весел и жизнен. Войниците говореха на висок глас с него. Беше им хубаво. Явно, Олоферн умееше да се смее. Умееше да кара и другите да се смеят.

Появяването на двете жени не остана незабелязано. Всички млъкнаха и вторачиха погледи в Олоферн. Той повдигна рамене уж виновно. Мъжете прихнаха.

При странните гостенки отиде на два пъти и Алгис, помощникът на Олоферн. Попита ги от какво имат нужда, освен от храна, вода и вино. Отговорът беше един и същ: „От Божията помощ“. Алгис им отговори: „Ами, молете се! И ние се молим. Вие за слънце, ние за дъжд. Да видим кого ще послуша?“.

Течеше подготовката за последната битка. Жителите на Ветилуя, обезсърчени и отчаяни, бяха обречени.

На третата вечер Олоферн покани Юдит в шатрата си. Вечерята бе хубава, без да бъде разточителна. Хапнаха мълчаливо, след това изпиха по чаша вино. След последната глътка, Олоферн погледна Юдит в очите.

— Утре ще превзема Ветилуя. Трябва да ми кажеш къде живеят близките ти. Тях поне мога да пощадя.

— Това е моят град. В него всички са ми близки.

— Не искай от мен невъзможното. Помисли какво ще направиш!

Юдит се изправи. Погледна го спокойно и каза просто:

— Ще остана тази нощ в шатъра ти. — После бавно започна да се разсъблича.

Довереникът Вагой, който следеше разговора, залепил ухо за шатрата, се усмихна доволен. И даде знак на стражника да се помести на десетина крачки.

След няколко часа предстоеше битка. Вагой отиде да спи. Веднага след него заспа и стражникът. Прилегнал по гръб върху топлата земя.

 

 

Час преди изгрева на слънцето, Алгис влезе в шатрата на Олоферн, за да го събуди. Битката трябваше да започне в предутринната тъмнина. Погледът му падна първо върху насрещната стена. Шатрата бе разпрана с остър нож, а от отвора се втичаше студен утринен въздух. В първия момент усети само мириса на прясна кръв. Наведе очи.

… Стражът чу жалостива мъжка въздишка, а после стон. Така се държат мъжете, несвикнали да плачат. Ако ги застигне някое огромно нещастие, което не могат да понесат.

 

 

Когато слънцето изгря, на мястото на лагера димяха само главни от нощните огньове. По земята се търкаляха дреболии и боклуци. Миришеше на пресен конски тор.

 

 

Трябваше да минат няколко дни, докато жителите на Ветилуя дойдат на себе си от неочакваната радост. Бог бе чул молбите им. Е, освен Божията помощ, някаква работа бе свършила и онази, яловата снаха на Хелон. Шушукаха си и как точно я е свършила. Как? — Разправят, че…

Искаха да направят шествие. Да обиколят крепостните стени с главата на Олоферн, набучена на копие. Но Юдит не я даде. Някой спомена, че след залез-слънце я бил видял да излиза от града със слугинята си Ана. Слугинята носела торба с нещо в нея. На сутринта, двете жени се прибрали с празна торба.

Хубаво би било да обиколят крепостните стени с главата на Олоферн… Ама… „Абе, нали увардихме нашите глави…“

 

 

Сандро започна да рисува картината. Юдит се прибира към града с дълъг нож в дясната ръка и маслинова клонка в лявата. Спазваше задължителната символика. Мирът — клонката, бе запазен благодарение на оръжието. Мирът и войната, двете страни на монетата на живота. Днес ти нападаш някого. Утре някой се бие с теб. Така е устроен светът… Юдит бърза, но не радостно усмихната и нетърпелива. А някак замислена и вглъбена. След нея върви преданата Ана с торба на главата. От торбата занича примирената глава на Олоферн.

Малко преди да завърши картината, я изостави. Не се получаваше. Нещо липсваше. И започна нова. Вътрешността на шатрата на Олоферн. Над обезглавения труп се е надвесил Алгис. Вече не стене, но стонът е изписан на лицето му. Край него има мъж на кон, мъже без коне. Общото, което ги обединява, е тъгата. Мъже воини с изражения на объркани деца. По лицата липсва необходимата злоба към коварната жена, лишила ги от военачалника им.

Все пак, Сандро довърши и изоставената картина. Добави нещо. Вятър, който блъска в лицата двете жени. Невидимият вятър изостряше усещането за дивото и непредвидимото, което така често разтриса живота ни.

След като сънува вторият сън за Юдит, се досети какво точно липсва на картината.

 

 

Юдит постепенно осъзна, че е излъгала Олоферн. Когато му каза, че всички във Ветилуя са й близки. Хорското презрение, бавно и безмилостно, я обви, меко и непредотвратимо като мъгла. Когато отидеше на пазара, виждаше пресилени усмивки. И усещаше с гърба си недоверието и погнусата, които сменяха усмивките. Престана да ходи на пазара и започна да изпраща там Ана. Заживя усамотено.

Пресилените усмивки и презрението започнаха да облепват и Ана, но тя отказваше да ги забележи. Или може би, просто бе предана слугиня?

 

 

Отначало Юдит помисли, че е от излежаването по цял ден в леглото. През съзнанието й на няколко пъти се стрелна едно съмнение, но тя просто не му повярва. Годините й бяха внушавали друго. Но, една сутрин и Ана се загледа корема й. Поклати глава.

— Господ е отключил утробата ти. Бременна си. — И въздъхна.

През дългите безсънни нощи, Юдит много пъти си спомняше едно и също. Олоферн не беше гладен за жена. Погали я отначало нежно и ненастойчиво, но постепенно дишането му се учести. Юдит почувства — той я желае. И това желание ставаше с всеки миг все по-силно и по-настойчиво. Ръцете му бяха силни, топли и грапави. Научени ръце, които знаят какво трябва да правят с женското тяло. Прегърна я. От такава прегръдка никоя жена не е успявала да се отскубне. И никоя не е пожелавала да се отскубне.

Бебето беше момченце. Но, преди да се появи на белия свят, се оплете в пъпната си връв. Въпреки старанието на Ана, при излизането се удуши.

Очите на Юдит останаха сухи. Макар и разнебитена от раждането, тя намери сили да излезе преди залез-слънце заедно с вярната Ана. На лунна светлина, без да разменят и дума, погребаха сина на Олоферн до главата на баща му.

 

 

По случай година от чудесното избавление, достопочтените старейшини прецениха, че градът трябва да празнува. Умуваха как да постъпят с Юдит. Все пак, решиха да я поканят. Разбраха се и къде да я поставят на трапезата. Уточниха кой кога да отиде при нея. Уточниха и какво да й говорят. Няма да я глезят с прекалено внимание, ама… и тя помогна, в края на краищата. Не по най-почтения начин, но… Бог ще я съди.

 

 

Котката се разходи по тялото на спящия мъж, стъпи на гърдите и подуши лицето му. Но вместо да я погали, той я перна. Котката тупна на пода, повъртя се учудено. За пръв път господарят й постъпваше по този начин с нея.

Третият сън за Юдит беше мъчителен и вгорчи деня на Сандро.

 

 

Когато Ана влезе да съобщи на господарката си за поканата, Юдит я огледа съсредоточено и бавно каза:

— Да, този ден наистина трябва да се отбележи. Излез, искам да си избера сама дрехите.

Облече се без да бърза. Точно така, както бе облечена, когато се яви в асирийския стан. После бръкна в дъното на раклата. Извади ножа, с който бе обезглавила Олоферн. Дълго го гледа, усмихвайки се отнесено. Внимателно галеше с пръст острието му. Когато чу стъпките на Ана пред вратата, го заби в корема си.

Погребаха Юдит до Манасий. Каквото и да е, били са мъж и жена. Ако на този свят нещата не са им вървели, на другия, може би…

На другия ден, след обяд, когато стражите дремеха под сенките до градските порти, Ана излезе от града. Прекара часовете до залеза в една маслинова горичка. През нощта извади тялото на Юдит и го препогреба до сина, на когото тя така и не успя да се порадва. И до мъжа, баща на този син.

Никой от жителите на Ветилуя не видя повече Ана.

Какво пък, лошо няма. С присъствието си, слугинята предизвикваше неопределено чувство за вина. Чувство, което мачка. А никой нормален човек не обича да бъде мачкан.

… Както и да го мислиш, беше направо добре, че слугинята се пръждоса някъде по света! Така по-лесно ще забравят и за господарката й.

 

 

Какво са казали мъдрите, уплашени старейшини на Юдит: „Отиди, виж, там такова… Но трябва да спасиш града. Благородно е!“.

И Юдит спасява града си. Нещото, което остава в главите на хората. Юдит е отишла като уличница при един достоен противник. И коварно е отрязала главата му. За какво благородство може въобще да се говори? Болезненото усещане за човешката неблагодарност. Прастаро усещане…

 

 

— Това е моят разказ, но просто не е моят разказ — признавам си аз. — Все още не съм способен да се справя сам до такова ниво. — Объркан съм. Определено ми харесва, но се чувствам малко като крадец…

Надежда се усмихва по нейния, успокояващ начин:

— Да приемем, че това е просто едно приятелско подбутване… Но трябва да знаеш, че ако искаш да продължиш, няма да ти е лесно…