Владимир Колев
Алхимия на една монета (2)

1. Теория на Фройд за непълнолетни

… Бесен съм. И това е най-мекото определение за състоянието, в което се намирам. Повъртам се в коридора, после слизам в двора и тръгвам към желязната врата. Естествено — заключена. Е, няма да изляза през официалния вход. Там може да налетя на Лолов. Мъж в средата на четирийсетте, с провиснало шкембе. И задникът му е провиснал, но е облечен в безупречно изгладен сив панталон. Панталонът има огромен заден джоб, в който д-р Лолов носи скъпоценно педагогическо пособие — огромна, шивашка ножица.

Д-р Лолов преподава металознание. Любимият му метал е стоманата. Във вид на шивашка ножица. Ножицата не се използва по тривиалното си предназначение за разкрояване на плат. Има друга функция. С нея господин докторът стриже. Но не овце, а главите на дебелокори ученици. Знае се, че добрият ученик носи прилична прическа. Къса коса, за препоръчване стил „канадска ливада“, изтънена допълнително край ушите. Ако ученикът не е съзнателен, носи дългокоса прическа. Такъв трябва да бъде вкарван в пътя с изящни педагогически средства. В това отношение, безценна работа върши, нали се сещате, огромната ножица. Едно прищракване на средата на главата е достатъчно. След тази елегантна хуманна намеса, току-що осъзналият се, ще не ще, тръгва към „ателието“ на бай Хрис, на ъгъла на улицата.

Бай Хрис е изпълнен с истинско, неподправено съчувствие. И прави каквото може. Но, понякога просто се налага да остриже до кожа дебелокората глава. Ако преди това ножицата е потънала прекалено дълбоко в неправилната прическа.

Отскоро започнах подготовка по парашутизъм. Още не съм се издигал със самолет, засега само скачам от еднометрова площадка върху пясък. Отработвам навици, за да не си счупя после краката. Но един метър е несериозно. Къде-къде по-подходяща е двуметровата ограда на училището. Мятам чантата от другата страна, засилвам се, ловя се за желязото и прелитам през парапета.

… Това, че съм заплес, го знаят и жабите. Можех да се огледам, преди да полетя като прилеп. Те, прилепите, са слепи. Слепи, ама добре се ориентират. И взимат мерки предварително. За разлика от мен.

От другата страна на оградата, с апоплектично зачервено лице, ме чака господин д-р Лолов. И рови нервно в задния си джоб за ножицата. Чантата е в краката му.

Човек не може да си избяга от късмета…

Изтупвам ръце без да бързам, а в главата ми е мътилка. До тук успявах да се опазя от ножицата на господин доктора, ама сега шансът ми е почти нулев. Явно, днес не ми е ден.

Бавенето е за заблуда. Навеждам се рязко, грабвам чантата и отскачам като отхвърлен от пружина. Господин докторът все още се мъчи да извади от задния си джоб проклетата ножица. В едно и двамата сме единомишленици. Ножицата в този момент наистина е проклета и за мен, и за него. По различни съображения, разбира се.

Побягвам към ъгъла на улицата и профучавам край „ателието“ на бай Хрис. Поне за днес няма да ми се наложи да вляза в него. Но дочувам гласа на г-н доктора:

— Утре имаш час при мен. Нали не се надяваш, че ще ти се размине? — В интонацията му има истинско, неподправено вълнение. Г-н Лолов има всички основания да бъде благородно възмутен.

За всеки случай, прибягвам скоростно до следващата пресечка и завивам по нея. Знам, че няма да хукне след мен, ама така изразходвам част от адреналина, пръкнал се в жилите ми след неочакваната среща. След завоя мога да забавя ход.

И трябва да забавя. Пред витрината на книжарницата стои със сериозна муцка Елизабет Цимерман. Нещо разглежда. Заставам зад нея и се опитвам да хвана посоката на погледа й.

— Джани Рудари — казва тихо тя. — Ама сега нямам пари да си я купя. Вдругиден ще дават стипендиите.

— Казвам „Здравей“, ти ми отговаряш „Здрасти“ и тогава продължаваме диалога — подсещам я аз. Тя се засмива, кимва, но не казва думичката, която й препоръчах.

Елизабет е руса и слаба, с белег на дясната буза. Белегът вероятно е още от невръстните й години, завехнал е и не я загрозява. Даже й предава своеобразен чар. Има замислени очи, които умеят да се смеят. Умее да говори с очи. Умее и да мълчи. Имам съмнение, че май съм влюбен в Елизабет?

Отлепва очи от витрината и тръгва към трамвайната спирка. Движи се по тротоара така, че да има място за още един човек до нея. Естествено, аз съм този човек.

— Джани Рудари е за предпубертети. Не си ли надживяла тази тръпка. Сега трябва да четеш любовни романи — опитвам се да я впрегна. Тя пак се засмива за миг.

— Чета и любовни романи. Но в Джани има нежност, за която няма измислени думи.

— Искаш ли да сменим темата? Днес ми лепнаха двойка по литература и не ми се говори за писатели и поети. Нежни или груби.

Елизабет спира за момент и ме гледа изпитателно:

— Лепнали са ти двойка по литература?… Майтапиш се, нали?

Работата е там, че литературата е единственият предмет, по който заработвах безпроблемно приятни оценки. Поне досега. Не искам да й предавам вкиснатото си настроение. Единственият начин благородното ми намерение да се реализира, е, ако вървим и мълчим. Това й правим. Елизабет е наистина много усетлива и въобще не ме разпитва. Умее да мълчи — качество присъщо на малко женски твари. Изпращам я може би за десети път. Всеки път се каня да я целуна по бузата на раздялата. Уж така, между другото. Това ще я обърка, но и ще й подскаже нещо. Например че имам идеята за нещо повече от целувка по бузка. Но всеки път отлагам за другия път. Днес пък, съчетанието на звездите е възможно най-неподходящо.

Дали пък, именно заради неподходящото съчетание, да не я прегърна? Не, изтървах момента. Подавам й ръка. Тя ми кимва с очи. В тези очи има звездички. Гледа ме въпросително, но нищо не пита. Усетлива е…

За да не ми се наложи да давам глупав отговор с очи, повдигам поглед. Слънцето явно свети откъм гърба ми, защото два-три прозореца на съседната сграда проблясват насреща ми: пренебрежително и насмешливо.

 

 

Сестра ми има гостенка. Дамите пият кафе в хола. И си бърборят сладко, по женски. Моето влизане предизвиква пауза. Или темата не е за моите уши, или е несъществена, та даже появяване ми може да я прекъсне.

— Здравей, симпатяго! — поздравява ме Зоя.

— Здравей, апетитна — отвръщам й с малко неочаквана реплика.

Работата е там, че друг път обикновено смотолевям нещо под нос в отговор на нейния поздрав. Зоя е прекалено отракана, аз просто не съм й в категорията. Тя го знае и затова се отнася с мен по този надменно покровителствен начин. А днес го изтърсих това „апетитна“. Откъде ми дойде на устата? — От главата, разбира се.

Зоя се засмива с неподправено удоволствие и пояснява на сестра ми:

— Брат ти май ме сбърка с телешка пържола…

— Нищо не бъркам. Просто днес за пръв път си признавам, че тайно ти заглеждам балконите.

Днес не ми е умен ден. Хич не ми беше работа да си признавам, че гледам циците на Зоя. Работата е там, че тя е само две години по-малка от сестра ми, разбирай — седем години по-голяма от мен. Знае се, че не е прилично хлапета в надпубертетна възраст да се заглеждат в гърдите на какичките. А ако се издадат, че се заглеждат, отнасят високомерни подигравки.

— Брат ми… — гласът на сестра ми е доста предупредителен по интонация.

— Остави го! — Зоя вече не се смее, а нещо мисли. После споделя със сестра ми: — Когато хлапе като брат ти започне да се прави на мъж, кой знае защо изпитвам желание да го тествам в леглото.

— Похвално желание! — Знам, че трябва да млъкна, ама днес не ми е умен ден.

— Брат ми!…

— Похвално желание! Само не знам откъде идва? Заради личния ми чар, или защото мъжът ти не се справя с нощните си задачи?

От зоината закачливост не остава и помен. Изгаря ми с поглед. Сестра ми гледа учудено:

— Какви ги плещиш?! Какво ти става?

— Какво може да му става на един седемнайсетгодишен хъшлак?

Зоя бързо се взема в ръце. И успокоява сестра ми:

— Обикновена хлапешка ежня. Не му се впрягай!

— Спокойно дами! Напускам ви. Само да си взема партакешите и отивам на тренировка. Зоя, извинявай! Днес не ми е умен ден, затова ми се откачи ченето. А гърдите ти, освен сочни са и изящни. Не ме наказвай за откровеността ми!

— Заслужаваш наказание! — назидателно констатира Зоя.

— Да, ама когато започнат да наказват някого заради откровеността му, по силата на защитен рефлекс, той става двуличник. Смееш ли да поемеш отговорността за появата на това отвратително качество в моята добра душа?

— Няма ли да млъкнеш? — Този път сестра ми нещо се замисля, защото в интонацията й няма възмущение, а само аналитичен интерес.

— Какво тренираш бърборко? — Зоя вече се е овладяла. Въпросът й звучи направо делнично. Какво толкова е станало? Хлапето, както вече казахме, просто се ежи.

— Бягане на 3000 метра — информирам я добросъвестно.

— Това пък за какво ти е? — Зоя е искрено учудена.

— Изразходвам енергия по относително приятен начин.

— Какво значи „относително приятен начин“?

— Значи, че има и друг, по-приятен — отговаря вместо мен сестра ми. — Брат ми продължава да те сваля…

— Да бе… И виж, да изразходваш повечко от енергията си с бягане. Другият вариант засега не е за теб. — Зоя се стреми да покаже, че впрягането преди малко е без значение.

Тръгвам към вратата, после внезапно се обръщам. Зоя ме гледа съсредоточено. Сестра ми гледа съсредоточено Зоя.

Кой знае защо, точно в този момент усещам, че кафето ухае наистина приятно. Усещам желание за две глътки кафяв еликсир, но оставането в компанията на дамите просто не е препоръчително. Преглъщам и излизам.

 

 

Роден съм на село. И обичам да тичам откакто се помня. Преселването ми в столицата не промени навиците ми. Един ден се засякох в парка пред стадиона с приятел и се заприказвахме. После той се разбърза, защото закъснявал за тренировка. От немай-къде отидох с него до залата, треньорът ме огледа като каубой кон и ме попита, не искам ли да тренирам бягане. Отговорих му, че не знам, ама нищо не пречи да опитам.

На другия ден отидох. Оказа се, че има още двама новаци. Тренерът ни повери в ръцете, разбирай — на акъла, на един, който беше бягал вече година. Беше малко по-голям от мен, но се надуваше поне като републикански шампион. Преди да сме разгрели, даде такова темпо, че другите двама окапаха някъде из гората. Аз се залепих предано за него и така пробягахме заедно десетина километра. Преди да влезем в стадиона, надутият ми наставник се напъна и излезе пред мен. Направи демонстрация, че влачи новобранеца след себе си.

Истина е, че май повече са влачех, отколкото бягах. Но демонстрацията на превъзходство си имаше своята цена. На наставника също му беше паднал акумулаторът.

В края на зеленото поле имаше поставена помпа за поливане на тревата. Водата се изстрелваше към небето на тънки, рехави струйки. За момент мярнах многоцветен проблясък на дъга над тях. Бях загрял и без да му мисля, връхлетях под пръските. В този момент дочух яростен вик. Тренерът тичаше към мен.

— Знаеш ли какво преохлаждане си правиш бе, диване? Ще ми инфарктясаш за няма нищо…

Спрях, започнах да разпускам, а когато вече можех да говоря, избърборих:

— Нищо на тоя свят не става за няма нищо. Винаги имаме идея в главата…

Тренерът беше някъде малко над четирийсетте. Виждаше се, че е на „ти“ със спорта, фигурата му бе жилава, без грам излишно тегло. Човекът изчака да види какво правя и как го правя, обясни ми някои неща, а после се засмя:

— Ти май си от тия, дето винаги държат да кажат последните думи? Капак на тенджера. Вярно ли, винаги имаш идея в главата си?

— Вярно е. Което не изключва варианта, идеята да бъде вятърничава. Или глупава. Ама си е моя. Идеи на заем не взимам!

— Лъжеш! — контрира ме меко тренерът. — Никой не измисля света от начало. Всеки започва пътя си с чужди мисли. Е, като започне да поузрява, в главата му може да започнат да се раждат и собствени.

— Не лъжа — отдумах се аз. — От хлапешка гордост, идеи на заем не вземам. Но се случва да пооткрадна чужди. Преработвам им фасона и ги представям като свои…

 

 

Усещаме се с тренера. Харесвам го. Не е досадник, има какво да научиш от него. След месец, фукльото от първото бягане просто вече не ми е в категорията. Но има други, на които аз пък гълтам пушилката. Ама то, това е спортът… Един движи пред теб, друг пухти зад теб.

Има и още нещо. Така наистина спада напрежението. Онова напрежение, което ме кара непрекъснато да се зазяпвам в женските твари край себе си. И понеже съм от умниците, които много четат, изравям от някакво списание теория, която добре ми пасва. Според нея, всички хора, и мъжките и женските, несъзнателно оглеждат околните през очилата на възможния сексуален контакт. От там нататък пък започвала селекцията на внушенията. С тази не може, защото е по-възрастна. С тази не може, защото е отчайващо глупава. Тази е грозничка. Тази направо грозна. Виж, тази, русата ми харесва, ама май аз не й харесвам. Бих могъл да опитам да бъда по-настойчив, ама май нещо не уцелвам думите. И т.н. Естествено, бързо достигам до Фройд и теорията за либидото. При него всичко е опаянтено от главната буква до точката.

Казано по-общо, аз и Фройд се интересуваме от едни и същи явления. Явленията имат и конкретни форми. Явленията си раздвижват формите по начин, който кара елементарните мъже да се зазяпват и това е във висша степен естествен процес. Посредствеността също може да бъде нещо желано и естествено.

А импотентните академици да си мислят, че са солта на земята! Затова, аз мисля за себе си като за глупчо и това не ме притеснява. Даже, в разговори определям себе си точно като глупчо. Но налитам на бой, ако някой ми каже, че съм глупак. Нали правите разлика между глупчо и глупак? Ако не правите, замислете се. Разликата е огромна…

Предпочитам да си правя тренировките сам, а не в стадо. Отначало тренерът се опитва да ми внуши други мисли, но вижда, че е безсмислено да се бори с ината ми. И, като умен човек, намира начин да се възползва рационално от него.

… Вече пресичам гората срещу Студентския град. Когато овладееш тялото и разгрееш правилно, е почти удоволствие да усещаш как дърветата се изнизват край теб. За момент, между короните се прокрадва сноп слънчеви лъчи, който плисва върху лицето ми. Малко по-нататък виждам двойка край някакво кичесто дърво. Кавалерът, явно вдигнал градуса, затиска здраво мацката към стеблото. Но и тя е загряла. Щом една жена прегърне мъжа срещу себе си през врата, идеята за добродетелна съпротива вече се е изпарила от ума й.

Профучавам край тях. Тия скоро ще сменят вертикалната позиция с хоризонтална. Какво бил танцът според французите? Ами, вертикална изява на хоризонтално желание. Тия сега танцуват, едва ли не…

Иначе, бягането е възскучна работа. Но, като си мислиш за нещо, времето можа да тече даже приятно. А днес, аз си мисля даже за две неща. Нещата се наричат Елизабет и Зоя.

Елизабет ме привлича с нейната беззащитна лъчезарност. И с това, че знае как да живее живота си, без да й се налага да лъже. А аз лъготя непрекъснато.

И Зоя не лъже. Толкова е уверена в себе си, че не вижда смисъл да прибягва до патерицата на лъжата. Всъщност, кой я знае? Когато е в компанията на мъжа си, даже му се подмилква. Но за малко. От състояние нежност, бързо превключва на обикновена женска заядливост, съчетана с настойчивост. Заядливост и настойчивост — железобетон. Не му е лесно на мъжа й…

Зоя е някаква секретарка в Светия Синод. Не, не ви поднасям. Наистина се води на работа там. А работното й време е въпрос на лична преценка — кога да отиде и колко да стои? Доколкото разбрах от сестра ми, забодена е там като микрофон.

Чиновническото офицерство на Синода си мълчи. И знае защо мълчи.

Християнство и комунизъм много си приличат като постановка. А институциите им — социалистическа държава и църквата, се чувстват еднакво неангажирани към обещанията си. Съдейки по това, че земният рай, обещан от комунизма, непрекъснато се отлага за по-светло бъдеще, в мен се пораждат съмнения, че вероятно и на онзи свят, в рая, не е кой знае колко хубаво. Ако въобще го има. Църква и държава се държат по един и същи безотговорен начин, ала са конкуренти за душите на хората. Все пак, държавата е в по-добра позиция. Затова поставя при конкуренцията хора-микрофони. Трябва да знае какви мисли се въртят в главите на брадатите. Пазарът за души си е като всеки друг пазар.

Зоя е наистина умна. Подмилква се като котка край известни поети, самата тя публикува по нещо от време на време. Чета стиховете й и… нищо не трепва в мен. Някой беше казал, че поезията не е римувано подреждане на умни мисли, а особено състояние на духа. Зоя е изучила техниката на писане, но нещо й убягва. Не предизвиква тръпка.

… Но все пак ми въздейства. С циците си. Няма защо да си кривя душата. Ако стиховете бяха като циците й, би станала световна поетична знаменитост.

Така, залисан в размисли за поезия и цици, навъртам километрите, предписани ми за днес. Като се върна на стадиона, ще трябва да поработя върху някакви други техники. Днес тренерът го няма, но аз си имам оставен план за домашно. Не, че толкова ми тежи, но си мисля, че след като приключа с ученето и тренировките, ще се почувствам наистина по-щастлив. Макар да имам съмнения, че щастието наистина е само фикция. Човек може да изживее най-много някое дребно удоволствие.