Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

3. Добрият бог не е бушмен

Всъщност, д-р Лолов е толкова доктор, колкото аз космонавт. Няма даже университетско образование. След гимназията попада в школа за запасни офицери. Обичаше да се хвали, че е квалифициран кавалерист, но откакто започна да чува зад гърба си „коняр“, престана да се отдава на романтични спомени от младостта. Конете се върха на научната му кариера. Вероятно, навъртайки се край подковача, е започнал да се интересува от метали? Все пак, дървени петала няма. Освен това, по благородното четирикрако има още юзди, шпори и други метални полезности. На тази основа, г-н Лолов си изгражда легендата, че разбира от метали, значи може да преподава металознание. И понеже усеща и с гърба си иронията не само на ученици, но и на колеги, инженери с дипломи, г-н Лолов стига до следващото блестящо решение. Че има даже докторат.

Най-добрата защита е нападението.

Ако беше някоя дребна риба, никой не би се връзвал на думите му. Но г-н докторът е партиен секретар на училищната организация. Доколкото знам, е и председател на някаква квартална комисия за антиобществени прояви или нещо от тоя род. Антиобществена проява например е носенето на дълга коса. В упадъчна Англия, такива прически носят упадъчните музиканти. Англичаните, като искат, да си ги търпят. При нас шест-пет няма. Има отговорни другари, които защитават с меч — в случая шивашка ножица — здравия социалистически естетизъм. Д-р Лолов е безкомпромисен воин на соцкаузата. След като се е класирал на тази позиция, даже директорът на училището е принуден да приеме, че наистина има докторат. Не, че вярва в това, но… Колко пъти човек постъпва не според конюнктурата, а съобразно вижданията си? — Малко, много малко…

И аз лъжа. Често. И то не от любов към лъжата. А защото ми се налага. Всеки компромис е вид лъжа. Хората просто обичат лъжата. Тя е в основата на живота ни. Опитайте се да преживеете ден, без да излъжете. Може, ако сте сами в пустинята. И ако спите. Но ако сънувате, пак лъжете. Защото и сънят е вид лъжа.

Писателите лъжат, измисляйки истории. Поетите лъжат, измисляйки завоалирани химери. Композиторите лъжат, измисляйки съчетания от звуци. Но това са все пак благородни форми на лъжата.

Има и лъжа на обикновения ден. Лъжем, за да живеем по-лесно.

Има и лъжа, от която човек просто трябва да се срамува. По този начин не лъжат всички, а само хора с определена настройка. Но, като правило, те пък са имунизирани срещу срам. В същото време, родът човешки заклеймява лъжата като зло. Но под сурдинка признава, че тя е необходимо зло, от което разминаване няма. Нещо повече, сума ти професии се основават на лъжата. Какво е един адвокат, ако не квалифициран лъжец с правна ерудиция?

 

 

Сядам до последната маса в ъгъла. С наивната надежда, че в резултат на снощно абонаментно напиване, д-р Ло няма да помни вчерашния инцидент. Но г-н докторът… Не, че не е пил снощи, чак това не мога да си го представя, ала вероятно е пил малко. Днес е почти бодър. Тръсва се до катедрата, пита дружелюбно дежурния:

— Има ли отсъстващи?

Няма. Щом няма, значи…

— Къде е моят вчерашен приятел?… — плъзва поглед по редиците. — А, ето те и теб… Заповядай на дъската! — Казва го почти нежно.

Все пак съм взел мерки. Вчера, след зрял размисъл, посетих бай Хрис и той се занима с растителността по главата ми. Понеже знае стандартите на г-н доктора, бай Хрис се постара да достигне до компромисен резултат — нещо, което удовлетворява естетическите виждания на доктора. И в същото време не ми оформя главата като активист на хитлерюгенд.

Излизам с възможно най-спокоен вид до ешафода и засичам погледа на г-н доктора. Все пак, днес той не е настроен пиянски сприхаво. Диалогът започва направо приятелски:

— Днес урокът ни е за?…

— … Легираните стомани…

— И какво е характерно за тях?

— Чрез добавка на определени метали в конкретни процентни съотношения, в точно определени цикли на… — започвам да говоря, но знам, че това е подвеждащ въпрос. Ще има и други, които нямат нищо общо с металознанието. Г-н докторът слиза от подиума, разхожда се замислено между редиците, слуша ме и от време на време кима с глава. После отново се качва на подиума, застава зад гърба ми и продължава да слуша. Знам, че сега ми оглежда врата, затова, без да бързам, се завъртам към него. Аудиторията леко се подсмива.

— Защо се въртиш? — пита ме д-р Ло.

— Образно казано, Вие сте слънцето. Аз съм просто слънчоглед. И по силата на биологично програмиран механизъм, се ориентирам към нежното Ви излъчване.

— Добре казано — съгласява се д-р Ло. — Звучи поетично. Да те питам за нещо друго. Може ли?

— Учителят трябва да пита и поучава. Ученикът — да отговаря и да се съгласява. Такава е светата подредба на училището.

— Така е, така е… Ама преди да те попитам, защо не си дадеш бележника?

— Заповядайте! — вадя поомачкания тефтер от вътрешния си джоб.

Господи докторът фокусира страницата и разглежда с интерес оценките ми. Така е — прескочиш ли четирийсетака, вече имаш нужда от очила. Не, че си е презорил очите от много четене, ама… Физиологията си е физиология…

— Така… Да… А? Какви са тия двойки по литература? И то, гледай: една… две… три… Ти не беше ли отличник точно по тази дисциплина? — изобразява на физиономията си нещо като недоумение. Под тънкия пласт на учудването, прозира ясно доловима ирония.

— Бях — съгласявам се кратко.

— А сега какво?

— Ами, вече не съм.

— И защо така? — продължава в същия тон инквизиционният разпит.

— Вероятно, разминаване в критериите на преподавател и ученик?… — отговарям добросъвестно.

— Какви са критериите на колежката и по какво се различават от твоите? — Г-н докторът не е заядлив, а просто добросъвестен аналитик.

— Не сме разговаряли точно по темата с любимата преподавателка, така че, моите думи могат да бъдат приети само условно. Затова, ако позволите, бих искал да избягна публичния коментар — правя последен опит да се измъкна.

— Колежката Силянович е много сговорчив човек. Откакто е при нас, чувам, че успехът рязко се е покачил. Значи е способен преподавател.

— Другарката Силянович иска да се поназубри нещо от написаното в учебника. И е така толерантна, че даже може да не четеш книгата. Но бие през устата, ако изкажеш друга мисъл, извън тази в учебника. А аз обичам да чета точно книгите. И статии за тях. За нея това са глупости…

— Така, така… Старата песен: ученикът добър, учителят лош… — замислено се почесва г-н докторът. — А да ти е минавало през ума, че в този живот има правила, на които трябва да се подчиняваш? А не непрекъснато да се напъваш да снасяш собствени идеи. Защо прескочи вчера оградата, а не излезе през официалния вход? — сменя рязко темата.

— Вход означава място, откъдето се влиза, а аз трябваше да изляза.

— А входът не може ли да бъде едновременно и изход?

— Може, ама точно това бях забравил. Човек не може да помни всичко — обяснявам примирително. — Освен това, карам курсове по парашутизъм и тренирам преодоляване на препятствия.

— Вярно ли мислиш да скочиш с парашут? — Д-р Ло е наистина озадачен.

— Имам идея да скачам с парашут. Ама все още не съм сигурен как ще мине първият път — признавам си съвсем искрено.

— Това, че вчера се понесе като житен бегач, го разбирам. Аз съм разбран човек. Това, че си опитал да вземеш мерки и си отишъл при бай Хрис, е направо добре. Това, че си тръгнал да си строшиш я краката, я главата, е от възрастта. Но това, че се опитваш да ме преметнеш с подрязването наполовина само на два косъма е номер, който няма да мине! — Г-н докторът вади безпроблемно ножицата от задния си джоб и посяга с нея към главата ми. Отмествам се крачка назад и вдигам ръка. Правя опит да продължа диалога:

— Сам казахте, че сте разбран човек. Нека опитаме да уеднаквим естетическите критерии за прическите! — Правя още няколко гъвкави движения, после минавам от другата страна на катедрата. Но г-н докторът е решил да ме вкара в правия път. От любезния му тон не е останал и звук.

— Кротувай бе! Няма да те стрижа. Ще ти направя само някои корекции…

— Вие сте все пак преподавател, а не бръснар. Нека оставим на преподавателя преподаването, а на бръснаря подстригването! — перифразирам христовата постановка, но учителят ми включва на монолог в заповедна форма:

— Трай, че ще ти отрежа ухото! — Понеже ме е затиснал в ъгъла, ножицата изтраква някъде по главата ми. Би могло да бъде смешно, ако не е вбесяващо безсмислено… Прескачам през масата на подиума и се измъквам.

Г-н докторът е дебел и обездвижен. Нищо не ми е да го търкулна на пода. Но последствията биха били впечатляващи за мен. Не в добрия смисъл на думата. Напускам педагогическото полесражение победен.

Аудиторията следи с интерес театъра. Чува се и насърчителен смях. Характерна особеност на колективната психика. Ако ще горят някой друг на кладата, си е направо комедия. Гледаш как жалкият еретик се гърчи като гъсеница и врещи като шопар. Забавно, та забавно. Но… Ако ще горят теб, си е жива трагедия! Когато огънят пламне, започваш трескаво да се чудиш: Защо добрият Бог не се намесва, след като знае, че ти си предано Негово чадо? А би могъл например, само да цъкне с език като калахарски бушмен и огънят да изгасне.

Да, ама добрият Бог не е бушмен. И не цъка с език по желание на обречените.

Г-н докторът отива до стола си и тежко се изтърсва върху него. Взема бележника ми и пише. Поставя го на края на масата и ми посочва с поглед: „Ела си го вземи“. Сигурно ми е написал с разкривения си почерк двойката. Все пак има и едно нещо, което ме сближава с г-н доктора. И той, и аз имаме отвратителни почерци.

Сядам на мястото си и се заглеждам през прозореца. На отсрещното дърво са накацали рояк тлъсти пилета и спокойно си гугукат. Перушината на повечето от тях сияе в много интересен, медноцикламен цвят. Гледай ги, махленски клюкарки, затънали са приятно във времето и са готови да стигнат до безвремието, ей така, в сладки приказки…

— Доволен ли си от оценката си? — дочувам гласа на г-н доктора.

— Всяка учителска оценка е безспорно и само справедлива. А човек не може да бъде недоволен от резултата на един справедлив акт — излъгвам с поредица от високопарни силогизми. Лъжа хладнокръвно, с равен глас. И продължавам да гледам гугутките. След малко те отлитат, а аз не издържам на любопитството и отварям бележника.

Неведоми са пътищата ти, Господи! А често, неразбираеми — помислите, които внушаваш на чедата си. Така и не успявам да разбера, защо накара пияницата Лолов да ми постави отлична оценка?

 

 

Отличната оценка е вероятно компенсация на простия факт, че подстрижката, която бай Хрис е принуден да ми направи, си е чисто остригване. Нещото, което никога не ми липсва, е апетитът. Но след като се виждам в огледалото на какво приличам, усещам, че стомахът ми изстива. Вместо да хвана трамвая, отивам до градинката с екзотичните храсталаци и се тръсвам на една мръсножълта пейка.

Така ли ще върви животът ми? С внушаване на правилни мисли и стригане като овен… Направо ми се реве, но хапя устни. Не трябва да поддавам. Не трябва! Трябва да има и други варианти!

Отивам до чешмата, измивам си очите и се връщам на пейката. Когато искам да се успокоя и отпусна, търся с очи някоя птица. Следя полета й, изстрелванията нагоре, кацането на дърво или ограда. А врабците са ми направо любимци. Те са такива неизтощими оптимисти…

— Блеем по покривите и се правим, че не виждаме познатите си — дочувам алтовия глас. Зоя. Застанала е срещу мен и ми се усмихва. Приятелски. Явно, не е злопаметна. — Каква е тази прическа? — оглежда ме, но вече без усмивка.

— Компромисна.

— Ама и тия даскали са едни стригачи… — казва го съвсем искрено.

— Не всички са такива — внасям яснота аз. — Но пък е достатъчен само един! Не бих имал нищо против, ако единият отиде в Австралия и се забие в някоя овцевъдна ферма. Там би могъл да се отдаде на призванието си. Но това са само мечти на един остриган.

— Няма ли да ме поканиш да седна до теб? — засмива се отново Зоя. — Ще ти направя психотерапия, та да ти мине по-лесно.

— Предпочитам да стоиш срещу мен и да ми говориш оттам…

— Защо? А да, за да ми зяпаш балконите… Ама е неучтиво, глупчо. Жена се сваля най-добре с обикновена доброта. А не с кокорене като невидял. — И сяда до мен.

Нищо не разбирам от женска козметика, но Зоя ухае наистина добре. Толкова добре, че усещам тръпка. И ми говори за свалка. Почти подканващо. Явно, днес съм предразположен да се отдавам на мечтания — Лолов в Австралия, Зоя под мен… Какво пък, мечтите са безплатни…

— Имам усещането, че нещата май не се подреждат по най-добрия за теб начин? — подхвърля спокойно и подканващо тя.

Вероятно очаква изповед. Забавното е, че и на мен ми се говори. В същото време, в главата ми стърже и друга мисъл: Тарикат мъж не плаче! Докато измисля двете думи, с които да отбия топката, устата ми се разприказва. Е, поне не плача. И се мъча да се надсмивам над себе си. Така правели силните мъже…

Зоя слуша внимателно. И мълчи. Това мълчание ме подлъгва да се разбърборя и за нещо, за което не би трябвало да й споменавам. Нещото е Елизабет. Не английската кралица от шекспирово време, а внучката на немския евреин дърводелец. Всъщност, за нея няма и какво толкова да разказвам. Но, това се оказва интересна посока за разговор. Зоя ми се усмихва по нейния си начин — присмехулно и окуражаващо.

— Хубава ли е?

— А, не знам… Поддавам на общата закономерност: като хлътнеш, мацката неизбежно става хубава… Има белег на бузата, но завехнал. И й отива…

— Много ли си хлътнал?

— Надявам се да е умерено…

— Глупчо — прегръща ме през рамото Зоя. — Не е по-добре да е умерено. Най-хубаво е, когато е безпаметно…

Добродетелно се отдръпвам от прегръдката й, защото… Май малко притреперих. И Зоя се отдръпва от мен. Даже забелязвам в погледа й нещо като объркване, но за малко. Става, оправя косата си, поглежда делово часовника си и промърморва подчертано спокойно:

— Заприказвахме се, пък на мен обедната ми почивка изтече. Трябва да се връщам при брадатите. Чао!

Не само балконите й са хубави. И задната проекция си е направо като за световно. Вдигната на кок, предизвикателна коса, елегантни рамене, овалът на дупето, такова… Полата й е добродетелно черна, но частта от краката, която излиза от полата, навява греховни мисли за креват. Ако има одеяло, може и на полянка.

Всякак може, но не е за мен. С какви ли очи я оглеждат ония, сексуалните въздържатели от Синода?

 

 

Ако има нещо, което наистина не само не обичам, а направо ненавиждам, това е конструктивното чертане. Каквото и да правя, както и да се старая, все ще цапна някое петно от туш върху пауса. А тази хартия е такъв предател. Изкарва на показ петното, а не чертежа.

Принцеса Руми ми преподава термодинамика и конструктивно. Отказвам да намразя Карно[1] и предпочитам да се поозоря, но да схвана същността на циклите му. По едно време даже ми става интересно. След това, термодинамиката направо започва да ми харесва. Това поражда смесени чувства между мен и Руми. Всеки учител иска да слуша смислена реч от инквизирания до дъската, а там аз нямам проблеми. Затова си позволявам от време на време да се позакачам с нея. Но когато й занеса поредния оплескан с туш проект, тя започва да пъшка и ме гледа състрадателно. Това пък аз не понасям. И започвам да й разказвам вицове. Тя ме гледа отначало поучудено, после лицето й засиява. Има хубав смях на дете.

… Подавам й рулото с чертежа. Тя го развива внимателно, като че очаква от него да изпълзи змия. Оглежда го и въздъхва:

— Знам ти номерата. Започвай да разказваш виц, защото това, което ми даваш, е всичко друго, не и конструктивна разработка. Погледни само… Боже…

— Нали може да подкарам мисленето Ви в погрешна посока?

Руми повдига поглед и ме гледа внимателно:

— Какво значи „в погрешна посока“?

— Финалът на повечето вицове е предсказуем. И понеже ще очаквате едно, ще излезе друго.

— Жените обичат, когато мъжете ги лъготят. Но трябва да го правят грамотно, иначе ефектът е обратен. Да ти видя възможностите… — поощрява ме тя.

Странно и тя ме брои за мъж. А е някъде на годините на Зоя.

— Събрали се в кръчмата трима селяни. Били приятели, заедно ходели за риба. Разговорили се, станало въпрос, кой какви ябълки е изкарал тази есен. Първият се похвалил: „Беше ей толкова голяма! Като я сложих на кантара и той се счупи“. По правилата на жанра, вторият бил още по-голям лъжльо: „А моята тежеше толкова, че не само строши кантара, но и масата под него“. Третият започнал да обяснява: „Пък моята ябълка беше толкова голяма, че се принудих да я натоваря на каруцата. И…“.

— Ябълката строшила каруцата, нали така? — поглежда ме разсеяно Руми.

— След „и“-то, така предположили и двамата приятели. Но не било това. Третият лъжльо обяснил, че когато каруцата потеглила и се раздрусала, от ябълката излязъл огромен червей и изял коня…

Руми се засмива. Искрено, по детски, после продължава да рови из чертежа.

— Къде са ти изчисленията?

— В тетрадката под вестника.

Тя разгръща тетрадката и рови из нея. А аз се отдавам на едно от любимите си занимания. Гледам врабците в короната на дървото до прозореца. По едно време чувам гласът на принцеса Ру.

— Това ти ли си го писал?

Обръщам се и проследявам погледа й. Гледа накрая на тетрадката. Вече знам и какво вижда.

— Аз. Признавам. Всеки нормален перко минава през етапа на писане на стихове. Нещо като преболедуване от дребна шарка.

— Не струват! Нали го знаеш? Спазил си ритмиката, но не дишат и не вълнуват…

— Знам го. Мислим по един и същи начин — отговарям наистина спокойно. — Знам, че от мен поет няма да стане, но понякога не удържам на напъна и редя думи.

Работата е там, че принцесата инженер Ру е един, наистина кадърен литературен критик. Чел съм нейни статии. Бих се гордял със себе си, ако се науча да пиша на нейното ниво.

Затова я обичам и не й се сърдя, когато ми мърмори за чертежите. Знам много добре, че две призвания са заключени за мен: конструктор и поет. Няма страшно. Има още толкова интересни професии.

А има и още по-хубав вариант. Да се родиш например гълъб. Няма зубрене, няма чертежи и проекти, няма да те стрижат. Летиш си съвсем естествено, а в останалото време се отдаваш на приятен бъбреж с други хвъркатковци. Ама тоя късмет не е за всеки…

Естествено, не съм прав. За гълъбите, дядо Бог е сътворил котките.

Тоя свят е създаден по особени правила. Тъкмо да се почувстваш истински щастлив и вземе, че ти падне тухла на главата. Например.

Бележки

[1] Лазар Карно (1753–1823) — френски политик и учен, основоположник на термодинамиката. — Б.а.