Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

17. Черният петък на черното куче

Сутринта, докато се бръсна, виждам в огледалото големи, недоспали очи с торбички под тях. Ама пък съм красавец, не може да ми се отрече… Мозъкът ми е доста бистър, но имам усещането, че ако някой ме почука по главата, ще изкънти като празен варел.

Първият час е при принцеса Ру. Сърната влиза, свършва работата с дневника и обявява, че днес ще изпитва по номера. Който й дойде на ум. Естествено, уцелва моя номер. Ставам неохотно. Даже нямам представа какъв е последният урок. Ако се понапъна на дъската, от това, което вече знам, вероятно ще мога да посглобя нещичко, но е мизерна перспектива.

— Защо са ти такива големи очите? — подсмихва се принцесата.

— За да мога да виждам по-добре света. Но зъбите ми не са големи. Нямам и опашка. И не съм Кумчо Вълчо. А вие Червената шапчица ли сте?

— Подготвен ли си за днес? — вече делово ме пита принцесата.

— Въпросът е направо на философско ниво…

В това време става малко чудо. В стаята влиза една от прислужничките, обявява тържествено името ми. И казва на принцесата, че д-р Ло моли колежката да ме изпрати в неговия кабинет. Трябвал съм му за нещо.

Принцеса Ру се подсмихва:

— Щях да ти извадя душата, ама ти се размина. Отивай при колегата. В такъв случай, на ешафода №12…

Не, че ми се ходи при д-р Ло, ама все пак икономисах едно главоболие. С принцесата можеш да говориш по всякакви теми, но изкара ли те на дъската, наистина ти вади душата. Нежна е като статуетка от китайски порцелан, но има обратна захапка като доберман.

И очите на д-р Ло са големи като моите. Още щом прекрачвам вратата, той ми нарежда:

— Ключът е от вътрешна страна на бравата. Заключи.

— Нали няма да извадите ножицата и да ме подгоните между масите? — информирам се за всеки случай.

— Няма бе, мъжка дума! — Измъква ножицата от задния джоб и тържествено я слага на първата маса. Отива до един от шкафовете, вади от него вече започната бутилка водка и две чаши. Занася ги на катедрата и заповядва: — Сядай срещу мен! — Налива с отработено движение и ми кимва: — Наздраве!

Гледам го с прикрит интерес. Тая, с големите очи е ясна. И той снощи се и съвкупявал с чашката. Любовните отношения с алкохола, като всяка друга любов, трудно се прикриват. Но защо съм му дотрябвал точно сега?

Течността прерязва корема ми. За пръв път ми се случва по това време на деня да надигам чашката.

— Харесва ли ти водката? — подкарва по мъжки разговора д-р Ло.

— В тая дисциплина познанията са ми на ниско ниво. Да давам експертни оценки не ми е по възможностите — признавам си аз.

— Време ти е вече да направиш още крачка напред — бащински ме съветва д-р Ло. — Кога ще направиш 18?

— След около месец.

— На твоите години, аз току-що бях влязъл в армията. Армията е голяма работа, да знаеш. Там момчето става мъж! — завършва убедено.

— Защо, до тогава жена ли е? — пръква се въпрос от устата ми.

— Не, разбира се. Ще ти направя друго сравнение. До армията си гърне от прясна глина. Там се изпичаш и ставаш това, което си. Придобиваш мъжественост. Ставаш интересен за жените. — Отпива сочна глътка и подхвърля: — Между другото… Какво е мнението ти за нашата обща позната Зоя?

— Има големи, хубави балкони, по които, искам или не, се зазяпвам…

— Нормално — кимва с разбиране д-р Ло.

— Имам един естествен проблем. Тия балкони са на висок етаж, поне за мен — продължавам в избраната посока. Лъготя убедително.

— Това да не те притеснява — потупва ме по рамото г-н докторът. — И аз ги харесах, тия балкони, забелязал си го… Тъкмо да си помисля някои неща малко по-конкретно и… Ще ти кажа, но между нас да си остане… Онзи ден, когато ходихме до изложбата на тоя руснака, как се казваше?…

— Николай Рьорих.

— Да де, Рьорих… То, не че аз толкова си падам по зяпане на картини, ама на такава жена отказва ли се… Та, тогава, както виждаш, нещата потръгнаха много добре. Но изтървах инициативата. После й се обаждах, тя уж аха-аха, ама все нещо не се получава…

Милият д-р Ло… Наивник на средна възраст. Как да му обясня, че при Зоя инициатива не се взима? Тая жена, каквото реши, това прави. Слушам изповедта му с внимание и съпричастност, но откривам в думите му толкова трогателен, детински наивитет. Използвам паузата, докато той посяга към бутилката, дръпвам чашката да не ми долее и го подпитвам:

— Всъщност, вие откъде се познавате? И откога?

Познават се от някаква комисия, в която Зоя дошла, изпратена „отгоре“. Случайно запознанство. Интересното е, че това е станало малко след онзи разговор, в който й се ожалих от проблемите си с г-н доктора. Естествено, запознанството им е случайно. Какво друго би могъл да си помисли човек?!

— А ти откъде я познаваш? — вглежда се внимателно в очите ми г-н докторът.

— Приятелки са със сестра ми. Мъжете и на двете са колеги, военни — с лекота излизам от положението.

— Мъжът й що за човек е? — продължава да ми задава невинни въпроси д-р Ло.

— Два метра висок. Непукист. Пада си по тънката част в честите командировки… По непотвърдени сведения. — И за да не изглежда прекалено лека перспективата, добавям и нещо за контрапункт. — Доста ревнив, доколкото знам, слухар. Обича да му бъде угаждано. Носи по-голямата заплата вкъщи и държи да е №1. Това знам…

— Обадих й се пак оная вечер — продължава с изповедта си д-р Ло. — Гласът й нервен, само дето не ръмжи. И доста бързо ме разкара. Пък аз очаквах нещо друго…

— Доколкото знам от сестра ми, напоследък я гази някаква мизантропия — включвам на вълната на г-н доктора. — Изпокарала се е с доста народ. Понеже е разглезена от мъжко внимание, може би се е получила засечка с някой засукан любовник и затова светът й е крив. Но и това е само хипотеза.

— Интересна жена — въздъхва г-н докторът. — Интересна, ама вятърничава. А, то, часът свършил… Да вдигам, че след малко ще нахлуят хуните — и помъква чашите и бутилката към шкафа.

Без да се замисля защо, прибирам бързо ножицата в чантата. За секунди откривам и мотивация. След такъв откровен разговор, можем да се броим вече за нещо като приятели. Защо да не си взема нещо за спомен от него?

 

 

След последния час се засичам с Елизабет. В погледа й вече няма обида или объркване. От там отново грее слънцето.

— Не ми се измъквай — смее се тя. — Сваляч на баби…

— Ако ни бяха малко по-интимни отношенията, за тази подигравка щях да ти перна един шамар — отвръщам й назидателно. — Баба ти е много свестен човек и, определено по-умна от внучката си.

— Да, така е — без грам обида се съгласява Елизабет. — И аз много си я обичам. Взел си й акъла с тия цветя.

— Цветове. От някакво увивно растение, вероятно със сложно латинско наименование? — поправям я аз.

— И как ти мина през ума да направиш точно това?

— Напоследък всичко ми върви наопаки. Помислих, че трябва да опитам да разваля магията.

— И получи ли се?

— Ами! Вчера щях да се убия. Все още потъвам.

— С парашут ли щеше да се утрепеш? — очите на Елизабет блясват от нормално, женско любопитство.

— С парашут оживяваш. Ако скочиш от високо. Можеш да умреш от удар в земята. Но, затова не беше виновен парашутът — поставям нещата на мястото им.

— Разкажи де…

Вървим по улицата, а аз разказвам. Вече доста по-весело. Докато описвам станалото в небето. Когато продължавам за разговора със спускача на земята, чувството за хумор ме напуска.

— Плаши се, човекът, влез му в положение — опитва се да го защити Елизабет.

— Като се плаши от занаята си, да отиде да продава моркови на пазара! — изръмжавам. — Въобще не си даде труда да огледа нещата от по-различен ъгъл. „Каръкът вън от колектива!“. Така е най-лесно. Има един професионален афоризъм. Че, в авиацията няма дребни неща. Никой не ми беше казал, че на запасния парашут има специална джаджичка, за закачане на ръчката. А проблемът възникна от това, че се тутках къде да оставя точно ръчката.

— Защо се ядосваш? Господ ти подсказва, че това не е за теб? — поглежда ме с искрено и неподправено съчувствие Елизабет.

— Всички сте си плюли в устата и ми бърборите едно и също. Благодари, че си жив и бягай! Ама има и втори вариант. Заплетох се в прост проблем, но се справих със сложен. Не е вярно, че не съм за парашутизма. Ставам бе, ставам! Това, което се случи вчера показва, че не съм безнадежден случай… — усещам, че се разгорещявам. — Да сменим темата! Искаш ли да те изпратя до вкъщи?

— На тренировки съм. От мен няма да стане волейболистка, ама ми е приятно и интересно. Ако искаш, изпрати ме до трамвая…

След това отивам до градинката. Сядам на моята пейка и въздъхвам. Не ми се прибира, чернотията на живота ме мачка, не ми се прави нищо. Още не мога да приема поражението си. Иде ми да се гръмна, ама и това не е вариант…

— Пухтиш като парен локомотив — чувам до себе си познат глас. Зоя сяда до мен, все едно че сме се разделили вчера с целувка. — Хубава е…

— Ние по грозно не се заплесваме! — държа на положението си аз. — Видя ли я отблизо?

— Вървях на пет крачки зад вас и изслушах целия ви разговор — без грам притеснение ме информира Зоя.

— То, не е имало и нещо за криене. Ти какво, детектив ли го раздаваш?

— Като ми писне компанията на поповете, обичам да се разхождам. Вече ти знам и графика. Кога, къде ходиш… На няколко пъти вървях след теб, без да ме усетиш. Голям заплес си…

— Кажи нещо ново. Тая, със заплесията ми е по рождение. Отече ли се мътната вода край теб?

— Още тече, но вече не така обилно — въздъхва Зоя.

— Имаш ли напън да споделиш? Ако искаш…

— Първо ти ми кажи, наистина ли беше така сериозно, както го описа? Или се възползваш от някакъв случай, за да се правиш на интересен? — във въпроса й няма грам ирония.

— По преценка на един квалифициран зрител, разминало ни се е ей на толкова — показвам върха на показалеца. — Говори лошо за мен, но вчера шубето така ме награби, че снощи се опитах да се напия като казак…

— Знам, сестра ти ми се обади тая сутрин и каза, че нещо се е размътило край теб. Алкохолът помогна ли?

— Нямам необходимата квалификация да го ползвам като средство против стрес. Скъсах се от повръщане. И сега главата ми е празна… Като музикална кутия е. В нея кънти само една песен, която много обичам. Много тъжна песен.

— Реакция на изживяното?

— Сигурно…

— И коя е песента?

— What Can I Do…

— Знам я, на Смоуки е. И какво ти казва песента?

— Подсеща ме, че нямам крила. И това ми разнебитва самочувствието…

— Крила, чудо голямо. Месо, тънки кости и перушина… — подсмихва се Зоя.

— Деликатна инженерна конструкция. С крилата се лети. Без тях пълзиш…

— Имаш крака. И то здрави. Ходи с тях, като нормален човек.

— Не знам дали ще успеем да изравним позициите. Човек и със здрави крака може да пълзи…

— Може да има крила, но да не желае да се възползва от тях. Погледни кокошките…

— Така е. Но кой нормален човек би искал да бъде кокошка?

— Повечето така наречени нормални хора предпочитат да бъдат кокошки — не мирясва Зоя.

Знам, че ме впряга. Знам, че много добре разбира за какво става въпрос. И не виждам смисъл да продължаваме в тази посока. Затова й предлагам:

— Остави ме мен. Криза е, ще трябва да я изживея. Явно, периодически, добрият дядо Бог ни изпраща изпитания. На кой, каквото се падне. Това ми се е паднало, това през глава минало.

Ще ми кажеш ли нещо за себе си? Знам, че съм баламурник и можеш да ме премяташ както намериш за добре, но би било хубаво да не злоупотребяваш с това… Защо ми би дузпата?

Зоя ме поглежда. В очите и бликват внезапни сълзи. Не е ревла и бързо ги спира. Но, когато сълзите преплакнат женските очи, те блестят доста впечатляващо.

— Не. Нищо няма да споделям. Просто, не съм убедена, че имам право да го направя…

— В тази история аз намесен ли съм по някакъв начин? — опитвам да се ориентирам.

— Беше глупост, че ти поддадох. А има и още, нещо, което…

— Добре де, това тайнствено нещо свързано ли е с мен?!

— Да, фукливо момче. Пряко и директно е свързано с теб. И с мен. За мое съжаление не предвидих някои неща… Май не уцели на преподавател — позасмива се тя.

— Прекъсна ми учебната програма. Имам невзети уроци — напомням й аз.

— Така е! Аз съм несериозна като учителка, казах ти го вече — засмива се малко криво Зоя.

— Кога ще подновим учебните занятия, казваш?!

— Не ме върти на шиш! Иска ми се да е сега и веднага, но няма да стане. И не знам дали ще продължим…

— Тая тайнственост няма ли да свърши? Говоря с теб уж спокойно, но ако знаеш каква ерекция ми произведе организма. Чудя се как ще стана от пейката.

— Това, мъжете, сте много интересна пасмина… — надува присмехулно устни Зоя. — Някой получил ерекция и иска за това едва ли не орден да му дадат…

— Не ти говоря за орден. Къде ти е женското съчувствие?

— Женското съчувствие в много случаи е роля. Или поза. Не си ли го разбрал? — с неочаквана твърдост в гласа ми отвръща тя.

— Изглежда съм ограничен човек. Чувам само това, което искам да чуя.

— Не се самообвинявай… На моменти се ежиш, понякога се опитваш да се правиш на циник, но това не си ти. Ти си още глупчо. Знаеш ли кога един човек поумнява?

— Кога?

— Когато започне да вярва по-малко на хората. Но това поумняване не му носи радост, а досада!

Става рязко от пейката, целува ме бързо по челото и тръгва по алеята. Целувка по челото? — Там целуват умрелите… Пък аз уж се броя за жив…

Погледнато без превземки, от вчера до днес съм някъде между умрелите и живите. Случката от вчера ме препраща при умрелите, дървеното философстване сега — при живите.

Тоя черен петък няма ли да свърши? Накъдето се обърна, все объркани истории… А имам такава болезнена нужда да ми се случи нещо хубаво. Например, да прекарам един следобед със Зоя в разопаковано състояние. После да седнем в кухнята и да си бърборим глупости. Нищо работа уж, а после се чувствам така пречистен и разтоварен… Но Зоя сега е някаква намръщена Фата Моргана и само рита с копита. Живот, мамка му…

 

 

Не само аз съм нещастен. На другата сутрин, се срещам в коридора с д-р Ло. Лъха отдалеч на водка, нервиран е. Подава ми бързо ръка:

— Само да го хвана! Тъжно ще му стане! — изпъшква той.

— Кой е сгазил лука? — питам съчувствено.

— Ако го знаех кой е?!… Някой ми е откраднал ножицата… Идиот! Вчера я оставих на първата маса, много добре помня. После нахлуха хуните и някой я е прибрал…

— Д-да… Така беше — съгласявам се аз. — На първата маса, ъгъла откъм пътеката.

— Ще го пипна! Вече съм пуснал мои агенти да поразпитат. Ако дочуеш нещо, обади ми се… — Това доверие ме кара да трепна, но се удържам да не направя крива физиономия. Докторът не е без очи и бърза да заглади положението: — Спокойно, няма да ти спомена името. — Поглежда съсредоточено в мислена точка пред себе си и измърморва почти мечтателно: — Като го пипна, няма да го острижа. Ще го накарам да си обръсне главата… Тази ножица ми е семеен спомен. Дядо ми е бил терзия, с нея си е отхранил децата. Които после са станали достойни хора… Знае ли тоя загубеняк на какво е посегнал? — Потупва ме съучастнически по рамото и понася благородното си възмущение по коридора.

„Ако и ти дочуеш нещо, обади ми се!“ Гласува ми доверие, човекът. Сега би трябвало да се разтреса в ридания, затова че предизвиках тръпката на нещастието в душата на г-н доктора. Странна работа… Въобще не се чувствам негодник!

Ама те, качествените негодници са такива. Въобще не се чувстват негодници. Значи и аз съм вече истински негодник. А Зоя ме ожалва, че съм бил наивник. Просто не е права!

 

 

Боби също е написал есе за Шекспир. Но нито ме пита за какво съм се закачил аз, нито ми казва, с какво си е блъскал главата той. След два дни щели да обявят резултатите. А любимата Силянович му казала, че за класиране в челната тройка има премия. Отлична оценка за годината.

Би било интересно, ако успея да се наместя в тази митична тройка. Магичното, парадоксално свойство на тройката. Имам три слаби оценки при любимата Силянович. Но се класирам в тройката на конкурса и… получавам отлична оценка.

Мечти на жадния в пустинята. Да се намери на брега на Ниагарския водопад.

 

 

Не издържам и се обаждам на Зоя. Говорим си по телефона съвсем приятелски. Но когато й подхвърлям за продължаване на учебната програма, тя просто ми затваря. Сбъркана жена!

Ама и аз съм сбъркан. Защо й се впрягам? Поотвори ми очите, сега мога да се огледам край себе си. Пълно е с търсещи женски погледи. Вече мога да се справям на елементарно ниво. А аз — Зоя, та Зоя…

И тъкмо да си повярвам, че вече съм имунизиран със здравословен цинизъм, си спомням за внезапно избликналите сълзи в очите й. И затова как бързо успя да ги накара да изчезнат. И как здравословно се заяде веднага след това с мен. Това заяждане направо ми липсва. Може би толкова, колкото и тялото й.

Не, не съжалявам, че започнах с нея тоя недовършен и сбъркан роман! Съжалявам, че тя внезапно откъсна оставащите страници.

Няма да й звъня повече!

Ако издържа, разбира се…

 

 

Нещо е станало с Пеликана. Изтърсил се е от някакъв мост. След солидна почерпка. Разказва ми го едно от бичетата, това без бокса. Така и не успях да им науча имената. За мен са двете чифтокопитни. Подробност е, че не знам бичетата точно чифтокопитни ли са?

Срещнахме се случайно на улицата. В очите на свирепото животно имаше истинско, неподправено страдание. А аз си бях помислил, че е хубаво да си биче. Чувстваш се едно към едно щастлив, ако има много трева. Оказва се, че това въобще не е достатъчно… А можеш даже и да страдаш. За пастира си, примерно… Колко много болка има по земята Ти, Господи!

Констатация за пореден път. От поредния разочарован атеист.

 

 

Сутринта не успях да закуся. Успах се. По обяд съм порядъчно гладен, но имам пари само за един евтин сандвич. Хлябът му е сух, наденицата понамирисва, но това са подробности от пейзажа. Сядам на любимата пейка и си мисля, че би било хубаво, тук отново да се появи Зоя. Тя има навика да изниква внезапно, а после тържествено да си тръгва. А аз я гледам с алчни, залепващи за тялото й очи.

Вместо Зоя, пред мен застава истински, чистокръвен помияр с черна, четинеста козина. По нея са полепнали таралежчетата на няколко изсъхнали репеи. Гледа ме в очите, гледа сандвича в ръцете ми, пак ме гледа в очите. Опитвам се да изръмжа нещо, но той продължава да се кокори в мен. Хлябът засяда на гърлото ми. Отчупвам парче и напъхвам в него малко наденица.

— Ще ти дам, но само ако вземеш от ръката ми!

Взима. Без притеснение. Внимателно. Гледан е в къща, а после са го захвърлили. Странно е устроен светът Ти, Господи! Да се чудиш куче ли да си, човек ли?…

Разделям по равно остатъка от сандвича. Парче за новия приятел, парче за ненаситния ми търбух. Резултатът е, че и двамата оставаме гладни. Но кучето умее да се радва и на малкото и с благодарност ми върти опашка. А аз искам повече. Искам Зоя! Ако сега се появи добрият дух и обещае да ми изпълни три желания, ще му кажа, на първо време да изпълни само едно. Да се намеря в хола на Зоя. Не, само с едно няма да успея да мина. Второто трябва да бъде, духът да умилостиви тая вироглава жена. Дали могат поне духовете да влияят на жените? Ако стане хубавото чудо и Зоя послуша духа, тогава няма да има игричката с лекото загалване отначало. Така ще я награбя, че ще й пропукат костите…

Тъкмо бях тръгнал да добивам самочувствие и Зоя, с лекота ми счупи стомната. Затова съм така жаден… Всъщност и на нея не й е леко. Нещо я мъчи, но какво? И защо не иска да поговори с мен. Готов съм да направя всичко за нея…

Всичко ли казах? — Това е вече опасно. Патология. Неспазване на клаузите на договора. Разбрахме се — само здравословен секс. Никакво влюбване. Да, ама какво да направя, като не мога да мисля за нищо друго, освен за Зоя?

Всъщност — мога! За летището, за самолета, за скоковете…

И за Зоя…

Преди два дни отидох до сградата на аероклуба. Но не влязох вътре, а останах на срещуположния край на улицата. Маскирах се зад един павилион за вестници. По някое време, точно откъм моята страна се зададе Дик. Застанах на пътя му.

Той ми подаде ръка, но само плъзна поглед към мен. Попитах го, не би ли могъл да поговори с шефа си. Все пак, бях се справил с едно, наистина завързано положение. Дик тръсна глава и този път ме погледна в очите:

— Не ми обяснявай това, което и аз достатъчно добре разбирам! Аз не бих те изгонил, но шефът си има друго виждане. Не знам какво сте си говорили, но побеснява, само щом чуе името ти. Няма какво да те лъжа — гориш! — Подава ми притеснено ръка: — Извинявай, бързам!

Няма ли да свърши тоя черен петък, а черно куче?