Владимир Колев
Алхимия на една монета (6)

5. Принцеса, обичана от дървен Арлекин

Все по-често изпращам Елизабет. След последния час, тя обикновено ме чака пред вратата на училището. Вървим и си говорим. Дори да съм ядосан за нещо, след десетина минути душеуспокоително бърборене, някак ми олеква.

… И — кой знае защо — нито веднъж не налитам да я награбвам и целувам. Въздейства ми така, че ме прави кротък. А усещам, че ми трябва малко, за да прескоча границата на спокойствието.

Вероятно има и нещо друго? Не се чувствам подготвен. Не мога да приема един отказ. Освен честолюбив, съм и мнителен… Но пък, осъзнаването на собствените недостатъци би трябвало да означава, че не съм и толкова безнадежден случай…

Човек не може дълго да се преструва на нещо различно от това, което е. И да се опитам да вляза в някаква роля знам, че Елизабет има добре изработен усет към фалшивото. С нея съм кротък като ангорски заек.

Елизабет живее в блок. До него се стига през малък квартал от стари, двустайни къщички. Не знам защо, но щом стигнем до тях, Елизабет ми подава ръка и ми се усмихва. Малките къщи са забранена зона за мен. Ангорският заек обича слънцата в очите на принцесата, но примирено свива уши и си тръгва обратно. Неудовлетворен. Разбираемо. Да сте чували за щастлив ангорски заек?

За да си щастлив, трябва да си хищник, който угажда на безпощадните си инстинкти. За да си щастлив, трябва да си истински хищник. А аз не съм…

 

 

Със Зоя пък, ангорският заек се превръща в чакал. Ако ползвам серията от анималистични сравнения, Зоя е лъвица. Ръмжи на чакала, но го търпи. Даже, на моменти, му мърка престорено и присмехулно. Прави му скомина, като показва как се държи една лъвица с истински лъв. А чакалът го удря на мечти.

Признавам. Отдавна съм прескочил етапа само на мисленото разсъбличане на Зоя. В непоетичните си блянове, я виждам прилегнала срещу мен, под мен… Залепена плътно до мен, изтръпнала… Досещам се, че й е ясно какви видения се мотаят из главата ми. Това явно не я притеснява, по-скоро й е забавно. Това, че съм отворена книга за нея малко ме обърква. Но малко…

Когато изуча занаята, след някоя и друга година, аз пък ще завъртя главата на някое женско пате, седем години по-малко от мен. И така ще си го върна на Зоя.

Глуповата идея. Ако имам нещо към Зоя, трябва да си го уредя с нея. Но как да го направя, като съм още левак?…

 

 

Жилището на сестра ми е тавански апартамент. Ако нямаш особен страх от високото, от балкона лесно се излиза на покрива. Правя го често. Покривите на сградите на големия град са един различен свят. Доста по-интересен от този, уличния. Те са някак по-естествени, макар и поразхвърляни. Ако улицата е важна госпожа с костюм, покривите са същата дама, но по развлечена и удобна нощница.

В края под един от еркерите има врабешко гнездо. Преди две седмици в него се измътиха сиви грозничета с огромни човки. Майката и таткото неуморно летят за храна, а малките тарикатчета, още отдалеч, по припляскването на крилата, усещат приближаването им. Отварят ненаситни гърла и започват да чирикат подканващо: „Гладен съм!“, „Аз съм още по-гладен!“, „Моето е глад, та знае ли се…“.

Гнездото е направено стратегически. На два пъти видях един черен котарак да се надвесва и протяга лапи. Не успя да дограби дребосъците и това доста го измъчи.

След няколко дни забелязвам, че родителските посещения с пълна човка стават доста по-нарядко. Вероятно единият врабец се е разделил с живота. Другият е бърз, трудолюбив и някак изнервен. Малките растат, с всеки изминат ден и гърлата им стават все по-ненаситни.

 

 

Прибирам се по обяд, хапвам нещо и се качвам на покрива. Две от малките крещят неистово, а другите две мълчат някак примирено. Възрастен врабец така и не се появява. Лоша работа!

Слизам от покрива и набързо убивам няколко мухи. Поставям ги в малко шишенце. Вземам пинсета от несесера на сестра ми и запълзявам. Малко ме е страх. Когато пристигам до ръба, разбирам, че няма как да се надвеся — ще се изтърся от покрива. Оглеждам се. На около метър има комин. Ако се завържа за него, ще мога да сляза още половин метър надолу и тогава ще успея и да се протегна от другата страна.

Докато се връщам с въжето усещам, че вече ме е страх на сериозно. Въпреки това се връзвам през кръста, опасвам комина и спускам другия край на въжето. На него си правя стъпенка. Нещо като двойно подсигуряване с едно въже.

Не поглеждам надолу. Поради страха, в главата ми започват да се разхождат и други разсъждения: Какъв е смисълът? Ако се изтърся от седмия етаж, какви ще бъдат коментарите? „Тръгнал да храни врабци“ с въпросителна. И „Глупак“ — с удивителна.

Все пак се спускам и надниквам от другата страна. Като виждат главата ми, два църкащи дребосъка моментално затварят човки. Хващам с пинсетата една муха и я надвесвам над единия от тях. Той гледа уплашено огромната ми ръка. Приятелче, ако не преодолееш страха, ще пукнеш… Не е нормално, ама аз съм ти шанса… Прибирам главата си, но оставям дланта с пинсетата да им виси над главите. Гледам безкрайното, синьо небе и чакам. След малко, над мен изтрещява пътнически самолет. После прелита нахална врана и ми дава някакъв безполезен съвет. А може би просто играе на гоненица със самолета? Ръката ми е отмаляла. Надвесвам се отново. Малкият пух ме гледа по-спокойно. Увещавам го: „Слушай приятелче. Ти си малък глупчо. Аз съм голям глупак. Трябва да си имаме доверие. Нали сме нещо като колеги…“.

Покрай нас прелита друг врабец. Пляскането на крилата му предизвиква отварянето на двете човчици. Пъхам в едната мухата. Дребосъкът я глътва и изврещява: „Искам още… Гладен съм. Много съм гладен!“. И другият дребосък врещи. Ще се разберем.

Другите две дребосъчета така и не отварят човки. Когато идвам да нахраня новите си питомци преди сън, едно от предалите се дребосъчета вече е мъртво.

Досещам се, че новите ми приятелчета може и да не издържат на нощния студ. Вадя от възглавницата малко пух и го връзвам с конец. Получава се нещо като голяма мама врабка. Тя е изкорубена в средата. За да не го избутат, го закачам с парче канап за един пирон. Така изкуствената мама стои над тях, искат или не. За мое голямо учудване, придобивката направо ги радва.

На другата сутрин ставам по-рано и като грижовна мама, пак ги нахранвам. Още едно пиле е мъртво. Но това въобще не притеснява моите нови приятелчета. Те врещят здравословно. Повдигам пухената мама над тях, за да не им пречи.

След свършването на часовете, виждам Елизабет пред входа на училището. Чака ме. Поколебавам се за момент, но отивам при нея и й казвам с две думи как стоят нещата. Доста неочаквано, тя изявява желание да дойде и да види тая, с храненето. Обяснявам й, че няма да я пусна на покрива. А не може ли да се гледа отдолу? — Отдолу? — Защо пък не?… Вкарвам я във вътрешния двор на кооперацията и нареждам: „Клечи тук и гледай нагоре. Ще се появя ей там…“.

Качвам се бързо до стаята си и отново подгонвам мухите. Броя до 10 и ги поставям в малкото шишенце. Когато тръгвам по покрива, се хващам, че съм много припрян, затова си нареждам: „Забави темпото и се оглеждай по-добре. Да не подхвръкнеш от двайсет метра за последно!“. Завързвам въжето, правя стъпенката и се спускам. Уж го правя за трети път, но пак ме е страх. Нормално. Страхът е приятел, а не враг. Това пък ми го каза инструкторът по парашутизъм.

Щом виждат главата ми, двата фарфалака въобще не се правят на интересни, а се разврещяват. Тъпча ги, а те са щастливи, та щастливи. Забелязвам, че гнездото им е добре оцвъкано. Е, папането от мама и тати може би е по-добро, ама тях ги няма. Явно и те разсъждават по този начин.

Разбираемо, иска ми се да вдигна стойка пред Елизабет с помахване с ръка и оптимистично изкрякване на остроумна мисъл, но се въздържам да погледна надолу. Току-виж ми се разтреперили краката…

Когато приключвам с отговорната птича мисия, слизам до вътрешния двор. Елизабет оглежда със скучаещ поглед олющените кооперации наоколо. В момента, в който се явявам пред очите й, в тях изгряват познатите слънца. Явно, жените обичат мъжете герои. Дори когато хранят врабци.

— Абе човек, не те ли е страх? Аз изтръпнах. Все ми се струваше, че ще полетиш надолу…

— Надолу, ами. Няма как да полетя хоризонтално… — После си признавам: — Страх ме е… Ама сърце не ми дава да ги оставя да пукнат ей така…

— А ако се изтърсиш? От тая височина…

— Това тема за домашно ли е? Щом ти е интересно, кажи само от чия позиция да бъде разказаното? Ако е от позицията на месаря на ъгъла, ще ти опиша човешката анатомия, която също като свинската, се състои от шол, филе, ребърца… След един такъв полет, месото би било сочно, все едно е обработвано с дървен чук. Ребърцата биха били с ниско качество, защото вероятно ще са потрошени. Ако е от името на шивача, ей там е ателието му, тогава…

Елизабет кой знае защо се оглежда, прави две крачки към мен и внезапно ме целува по устните. Целувката й е лека, ефирна… Не знам колко ми беше объркано горе, но тук ми се завива свят. Избухвам отвътре и грубо я прегръщам, но тя ме подпира по носа, измъква се от прегръдката ми и уж спокойно казва:

— Хайде да ме изпратиш…

Изпращането трае около час и половина. Вървим и си приказваме за какво ли не. А в главата ми се върти: „Усети ли Елизабет характерното схващане в панталона ми? Не съм никакъв конспиратор…“. Всъщност, това не би трябвало да е нещо неочаквано за женските твари. Би трябвало да му реагират като на обяснение в любов по директен, физиологичен път. Но ми е леко притеснено…

Щом стигаме до малките къщи в квартала на Елизабет, тя отново спира и само ми подава ръка. Опитвам се да я привлека към себе си, но тя прошепва припряно:

— Остави, знаеш ли колко бдителни бабоци ни гледат сега?!…

Странна история. Бабоците, преди доста години, са били млади момичета. Които не са имали нищо против да бъдат прегръщани и целувани. А сега са такива строги съдии, че Боже опази…

Забързано си връщам към трамвайната спирка. Имам да правя чертеж по конструктивно. Знам, че това са жалки усилия. Принцеса Ру пак ще отвори внимателно чертежа, очаквайки от него да изпълзи змия. Пак ще пъшка и ще споменава небесния създател. Ей на, старая се, ама толкова мога. Мъча се противоестествено с чертането. Дотолкова се старая, че забравям за пухчетата на покрива. Чак когато притъмнява, се сещам и набързо отнемам живота на няколко мухи. Вече съм квалифициран трапер мухоловец. Безпощаден, зъл убиец, по моралните стандарти на мухарското съсловие.

В хола сестра ми и Зоя пак нещо си приказват. Промърморвам някакъв поздрав и бързо тръгвам към балкона. Щом ме усещат, моите питомци изврещяват. Въобще не се правят на интересни. Доста се колебая, но двете мъртви пилета вече миришат неприятно. Хващам ги внимателно и ги хвърлям във вътрешния двор. Отнякъде моментално се появява котка.

А моите пухчета, заситени, въобще не страдат от раздялата. Доволни са и белят очи. Готвят се за сън. И на тях не им е лесно. Няма я мама да ги стопли с нежните си пера… Затова ги подсигурих с мама врабка, родена от възглавница.

Изпълзявам обратно, сядам на билото на покрива и доволен се почесвам. Наистина съм уморен, но е толкова приятно да отпусна след спасителната мисия. В този момент виждам Зоя. Стои на балкона и ме гледа с огромни очи:

— Ти си луд! Луд за връзване…

— По-скоро сбъркан жизнелюбец. Ама то, всеки си има някакви психодефекти — усмихвам й се окуражаващо.

— Ако сестра ти види, ще й се пукне сърцето…

— Че кой те кара да й докладваш? За нея съм просто на покрива и това не я стряска. Я се изправи да ти се порадвам на…

— Ох, ако можех да те докопам, такъв щях да ти зашия, че… Хлапе откачено и нахално…

Изпращам й въздушна целувка, а тя се разсмива. А-а, сещам се вече как трябва да я работя. Трябва да й се подигравам, да я предизвиквам, да я обърквам… Ако можех и да я… Елизабет, извинявай…

След малко, надарената от Бога се връща при сестра ми. Известно време си представям как бих се порадвал на циците й… Нали хубавите цици покълват по жените за радост на мъжете. Когато слизам в апартамента, разбирам, че Зоя чака мъжа си да се приберат заедно. Чертая в другата стая и псувам тихо. Мъка, мъка… Ако попадна на оня свят в ада и се издигна в йерархията, ще изгася огньовете в моето отделение. И ще карам грешниците да правят чертежи по конструктивно. След седмица всички ще мечтаят за катрана и уюта във врелия казан.

По едно време иззвънява телефонът. Доколкото разбирам, Вальо е намерил повод да се измъкне от съпружеското задължение да си прибере жената. Нещо ми прищраква в ума. Обличам се бързо и слизам пред кооперацията. Заставам до витрината на киното и се заглеждам с подчертан интерес в рекламите. След малко от входа излиза Зоя и тръгва към мен:

— Какво зяпаш?…

— Не зяпам, а съзерцавам. Чисто естетически. Пак цици. Виж я тая русата от афиша какво парче е…

— Пуберски мечти. Не си ли ги надживял вече?

— А, пуберски… Напротив! В психиката на всеки здрав мъж трябва да присъстват перманентно виденията на различни по калибър и сорт женски цици! Да те питам ли, какви миражи се роят в главата на здравата жена?…

— Употреби точната дума — миражи. Това, мъжете, сте прекалено елементарни и неусетливи. Теоретично, между сбърканите би трябвало да има и по някой нормален. Поне един на хиляда. Ама на, още не съм срещала такъв! — Без да иска, Зоя прозвучава искрено. Но се усеща и добавя назидателно: — Но този факт въобще не е основание за женски песимизъм!

— Аз съм единият от хилядата. Вгледай се по-внимателно в мен!

— Ти си драка и откачен за трима. Ама щом си решил да се правиш на нормален, хайде да ме изпратиш — нарежда тя. Не, че имам нещо против, но се правя на интересен:

— Готово. Но ако преформулираш думите си. От фелдфебелска заповед в молба. Нещо от рода: „Виж каква съм крехка и беззащитна… Нуждая се от закрилата ти…“.

— Повелителю мой! Смили се над мен бедната. И не ми гледай само балконите, а ме изпрати! — Зоя веднага влиза в ролята. Тръгваме, тя ме хваща под ръка, а в главата ми избухват разни… видения.

Вървим, говорим си. По-точно, Зоя бърбори нещо за поезия, а аз отговарям механично на разсъжденията и тихите й възклицания. В главата ми се върти друго видение. Че не вървим по софийска улица, а някъде сред полето. Под краката ни се стеле гъста и ароматна трева, прошарена от маргаритки, синчец и друга, естетически изпипана растителност. Аз усещам, че ей сега няма да издържа, ще награбя Зоя и съвсем по закон божи, ще я търкулна върху меката растителност. Тя, разбира се, добродетелно ще се дърпа. А може би даже ще съска. Вече съм сигурен, че ако вървяхме не по градска улица, а по горска поляна, това ще се случи. Даже не ми е необходим кураж. Кръвта ми така блъска, че заглушава всяко теоретично разсъждение, всяко морално терзание.

По едно време спираме. Зоя ме гледа в очите:

— Пристигнахме. Чу ли поне две думи от това, което ти говоря от половин час насам?

— Може би даже три-четири… — информирам я добросъвестно.

— А къде ти беше умът?

— Мислех си за една горска поляна и за други неща, които могат да се случат на поляната — признавам неопределено.

Зоя ме поглежда с истинска болка и объркване:

— Ей, момченце, какво искаш ти, а? — Точно така си представях преди малко съскането й.

— Държиш ли да ти отговоря точно?

— Да! — В погледа й вече има ярост.

Гласът, който казва следващите думи, много прилича на моя. Но е задавен, сух и настоятелен:

— Нещо не ми върви с момичетата. Карам ги да се смеят, но ми бягат. Отвори ме на занаята!

— Как да те отворя? — уж се засмива тя.

— Позволи ми да ти вдигна полата. И каквото се прави оттам нататък! Като понатрупам опит с теб, ще знам какво да правя и с другите нежности в поли…

Зоя ме кове с поглед. Въпросително и зло. Но е и объркана.

— Ако не ни гледаше Вальо от балкона, такъв щях да ти зашия, че свитки да ти излязат. Хлапе нагло! Ама аз съм за бой! С какъв акъл ти се връзвам. И ти говоря за поезия…

— Да, права си. Тая с поезията… А що се отнася до боя, предлагам да го заменим с нещо доста по-приятно — опитвам се да изляза от неловкия диалог. — Например с галене. Като психотерапия на изтерзаната ми и ошашавена душа. — Но не го казвам достатъчно естествено и млъквам. Вдигам поглед към третия етаж. Вальо наистина стои на балкона. Пуши. Приятелски ми махва с ръка. И аз му махвам.

Също приятелски.

Зоя изфучава към входната врата на блока. Припряно търси ключа в чантата си, но не го намира. Усетила погледа ми, се обръща. Махвам й успокоително с ръка. Тя ми показва недвусмислено шамар, после демонстративно ми обръща гръб и продължава да рови за ключовете.

Още едно откритие. И женският гръб понякога дава информация. Иска или не — дава.

 

 

Тръгвам обратно. Объркан съм, но не много. Още усещам топлината от допира на тялото на Зоя до лявата ми страна. А как ли бих се чувствал, ако я бях прегърнал? Объркан съм — вярно е. Ама и нейната глава се размъти. Заслужава си го! Да не ми се подиграва! И да не ми показва пестник! Свивам по улицата до канала и сядам на пейката под едно дърво. В небето се е появила привечерна луна и нещо присмехулно ми намига. А всъщност… може би намигането не се отнася само до мен. Повърхността на земното кълбо е пренаселена с леваци. Като мен, та и по-големи. Затова, по-вечерно време, луната се занимава с колективна психотерапия за завързаци.

От друга страна… Арик, арменец пияница, веднъж ми каза нещо, което ми прозвуча правдоподобно: Който много се вторачва в луната, се превръща постепенно в идиот. Излиза, че съзерцаването на луната е колективна психотерапия за идиоти…

Не разбирам женския свят около себе си. Усмихва ми се, радва ми се, а после ми бяга. И ми се подиграва. Зоя, Зоя… Колко по-леко щеше да ми бъде ако не бях те срещал… И не ми съскай! Закъсали сме я и двамата.

 

 

След часовете, Елизабет пак ме чака на изхода. Не смея да я погледна в очите. Измърморвам нещо заплетено, че съм зает, защото…

Тя ме оглежда внимателно. Явно проумява, че я лъготя. Но не може да разбере защо. Очите — слънца — леко потъмняват. Подава ми ръка и тръгва към трамвайната спирка. Крехка. Нежна. Самотна.

Май наистина я обичам?!… Принцеса, обичана от дървен Арлекин. Много важно… Идва ми да си ударя шамар. Случвало ми се е какво ли не, но желание да си ударя шамар ме навестява за пръв път. Нещо ново и недотам интересно… Такъв е етапът от живота ми. Израствам. Пукам се по шевовете. Като змия, се опитвам да изляза от една стара, вече стягаща ме кожа. И изпитвам какви ли не желания… Те пък ми клатят лодката непрекъснато. Истина е, че след пубертета просто не можеш да останеш в равновесие.

Нищо де. Тоя следпубертетен валяк минава през всеки човек. Ще трябва да му издържа и аз. А когато стана класен любовник, ще бъде върхът. Ама, докато стана… Другото нещо, което ми вдига адреналина, е очакването на скока с парашут. За да не си строшим краката при приземяване, ни обучават. Много е просто. Скачаш от метър височина върху пясък и се претърколваш. Трябва да посрещаш земята не на пръсти, не на пети, а на цяло ходило. При втората тренировка вече правя каквото трябва. Инструкторът ми е само три години по-голям от мен, но вече има стотина скока. Баща му е важна клечка, заместник-министър. И доколкото подразбирам, му е показал червен картон за скачането. Но синът продължава нелегално.

Сигурно е нещо велико?… Само като си представя: земята дълбоко под теб, а трябва да се изсипеш с някаква раница на гърба… Раницата е парашут, ама…

След тренировките си тръгваме заедно с Емо и Надя. Той е доста висок, а самочувствието му стърчи даже над ръста. Обяснява ни в ситни детайли, как ще застане на вратата на самолета, ще се усмихне широко и спокойно, ще се отдели плавно, като птица. Вярва човекът, че точно така ще стане!

Аз си знам, че ще ме е страх! Но съм любопитен поне колкото три маймуни. Ще стигна до вратата на самолета. А там какво ще правя?… Още не знам… Замислям се, като се мъча да си представя по-точно това, което ми предстои. А Емо продължава да дорисува в детайли и с подробности образа си на супергерой, който отново и отново застава на вратата на самолета, усмихва се с очарователната усмивка на киноартист и полита в необятното небе…

Надя мълчи. Жена пък мълчи. Емо го разбирам. Така се самонахъсва. По инстинкт, се прави на велик пред женската твар до себе си. Мъжките пауни в такива случаи разпервали опашка. Що с опашка, що с думи — програмата си е програма. Женското трябва да бъде впечатлявано.

— А ти как виждаш нещата? Ще застанеш ли с усмивка над нищото, като този, от суперпородата? — сбутвам Надя.

Тя се засмива:

— Да си мисля, че няма да ми пука?… Ще ме е страх, няма как. Ама дано се справя…

Минимална програма. Без неотразими усмивки. Думите на Надя са по-убедителни за мен. А очакванията й, по-близо до моите. Какво пък?! Винаги е имало супергерои и обикновени войници.

Усещам и нежния полъх на поредното влюбване. Ако я нямаше Елизабет, с нейните слънца в очите… Ако я нямаше Зоя с нейните балкони за милиони… Тогава, може би Надя?…

Тая, с хормоните, е направо безпощадна. Влюбваш се на поразия. Сбъркал съм времето на раждането си. Боби ме съветваше да съм се родял по времето на Адолф и да съм станел групенфюрер. Притрябвало ми е. Ако зависеше от мен, щях да се появя на бял свят като султан. И да си имам харем от сто жени. Хареса ми някоя, посоча я с пръст и тя допълзява, нежна и покорна. Да, ама тогава би липсвала тръпката на свалката… Пък и нямаше да има скокове с парашут. Май и аз самият не знам какво искам?…