Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

18. Третият сън за Юдит

Прибирам се и си лягам. Малко е рано, но съм изморен. Хубаво би било, ако успея да заспя. Хубаво би било, ама няма да стане. Телефонът звъни. Сигурно търсят сестра ми или мъжа й? Няма да стана. След десетина сигнала телефонът млъква. А след петнайсетина минути отново звъни. Трябва да вдигна слушалката.

— Ало… Здравей. — Надежда. Можех да вдигна слушалката още първия път, ама нали съм много разсъдителен.

— Здравей… — По години тя ми е леля, но това обръщение нещо не се лепи на езика ми. А за друго не мога да се сетя. — Наистина ми е приятно да ти чуя гласа…

— А искаш ли да ме видиш? Имам една изненада за теб — чувам спокойния й глас.

— Тази изненада баница ли се нарича? — облизвам се аз.

— Бихме могли да уредим въпроса. Докато дойдеш, ще я направя и ще я сложа във фурната. Но изненадата е друга.

— Направо ме убеди! Тръгвам.

Не знам с какво ме хванаха тия хора? В дома им обикновено ми е малко тъжно, но така — красиво тъжно. От тях лъчи съвсем нормална, естествена топлота. Като от черното куче в градината… То, затова си има и приказка: „Учи се на човещина от куче, не от човек!“ Ама ние, с нашето самочувствие на любими Божии творения… Даже, като си помисля, не мога да си спомня някъде притча, в която Бог да се обяснява в любов на човек!

Веднъж само се е чуло отгоре: „В тебе е моето благоволение!“. Ама май го беше казал на чадото си. А после, вероятно си е хапнал върха на езика, защото оставил лошите да обковат с пирони сина Му. Дядо Бог — самата принципност. Ние, простосмъртните не можем да бъдем такива педанти…

Чувствам нужда от Бог! Някаква сила, по-умна от хората. По-широко скроена. На моменти почти усещам вибрациите на присъствието й. Но продължавам да я анализирам и поучавам. Резултатът е, че постоянно ми падат твърди предмети по главата.

След позвъняването ми отваря Константин. Чак сега забелязвам, че дланта му е неочаквано силна за градски човек, който не си вади хляба с физическа работа.

— Как е младежта?

— Ако имаш предвид младежа срещу себе си — като препикано мушкато! — неочаквано и за себе си изтърсвам аз.

— И защо така? Заповядай, сядай до масата.

— В момента съм паднал в черна дупка. Накъдето и да тръгна, към каквото и да посегна — излиза възможно най-лошото. Дано е до време!

Жена му влиза, подава ми ръка. Целувам я, тя се усмихва с очи.

— Всичко е до време — разперва ръце Константин. Казва го, даже без да се старае да ме успокои с това.

— Знам, че е до време. И самият живот е до време. Малко време жив и много — умрял. Ама докато си жив, ако ходиш непрекъснато с торба цимент на гърба, ще ти омекнат краката. И на подсъзнателно ниво ще започнеш да възприемаш смъртта като не толкова лош вариант.

— Май така се получава — съгласява се Константин. — Не мога да си представя концлагерист, който мечтае за безсмъртие…

— Може би надценявате лошото в нещата? — намесва се и Надежда.

— Стремя се да оценявам отделно доброто, отделно лошото. И да приема, че вървят за ръка. Ама, на тоя етап си имам едно малко, кльощаво добро и едно, огромно като мечок лошо…

— Разкажи все пак… — казва спокойно Надежда.

Разказвам. Естествено, за случилото се на летището. Странно, не започват да ме съветват да се радвам, че съм отървал кожата. И да бягам, колкото ми крака държат от риска, наречен парашутизъм. Просто слушат и понякога се споглеждат.

— И сега? — поглежда ме очаквателно художникът.

— Сега — не знам? Но, настройката ми не е да подвивам опашка. Вникнах в смисъла на нещо… Май го беше казал Рузвелт след нападението на японците над Пърл Харбър. Че най-страшен е не страхът, а страхът от самия страх… Ако се кача в самолет, пак ще ме е страх, но той няма да е съсипващ… Не знам дали се изразих достатъчно ясно…

— Нищо ново не казваш. Наде, донеси изненадите на човека — нарежда Константин.

Първата изненада е баницата. Хапваме си, говорим си, но вече за по̀ ненатоварващи неща. След като изтривам устни със салфетката, Надежда донася някаква папка и ми я подава.

— Просто отредактирах това, което беше написал. Малко го поразместих. Виж какво се е получило.

Усещам приятна тръпка при вида на машинописните листове. Заглавието е интересно и уцелено. Добавена е само една дума, но звученето се е променило. Зачитам се.