Натаниъл Хоторн
Алената буква (7)

Глава V
Ръкоделието на Хестър

Хестър излежа тъмничната си присъда. Вратата на затвора се отвори и тя излезе под слънцето, което грее за всички еднакво, но на което изкривеното й от мъката въображение приписваше едничката цел — да осветява алената буква на гърдите й. Първите й стъпки на свобода сега, когато никой не я гледаше, трябва да бяха по-мъчителни и от шествието и зрелището, описани преди, в които тя бе центърът на позора, сочен от всички с пръст. Тогава я крепяха нечовешкото напрежение и борческият й дух; благодарение на тях изпитанието й се превърна в някаква зловеща победа за нея. Тъй като това беше едно отделно, изолирано събитие, което нямаше никога да се повтори, тя можеше да си позволи да изхаби за преживяването му жизнената енергия, необходима за дълги мирни години. Същият закон, който я осъждаше — един гигант, суров на вид, чиято крепка желязна десница обаче се вдига не само да унищожава, но и да подкрепя, — й бе помогнал да не се огъне в ужасния миг на позора й. Ала сега самотните й стъпки извън прага на затвора слагаха началото на ежедневието и тя трябваше да носи тежкия си кръст, без да разчита на прилива на допълнителни сили, или да се остави той да я смаже. Не можеше повече да черпи от резерва на бъдещето, за да посрещне настоящата си скръб. Утрешният ден щеше да дойде със своите страдания, както и следващият, и по-следващият. Всеки ден щеше да носи все нови и нови терзания, също тъй непосилни като днешното. Ден след ден ще се приближава далечното бъдеще, но тя така и няма да се освободи от теглото си, а отминаващите дни и години ще струпват още и горчивината си върху тегнещия камък на срама. Постепенно тя ще изгуби окончателно своята индивидуалност и ще се превърне в обобщен символ, който всеки проповедник и моралист ще сочи като живо въплъщение и ярка илюстрация на женската измамност и греховна страст. Младите и чистите ще бъдат научени да се вглеждат в нея и в алената буква, пламнала на гърдите й — в нея, дъщерята на почтени родители, майката на бъдеща жена, сама доскоро непознавала порока, — и да виждат олицетворението, плътта, физическия облик на греха. С позора ще си легне тя и в гроба и той ще бъде нейният единствен паметник.

Може да изглежда странно, че в този широк свят, след като присъдата й не я задължаваше да остане в далечното, затънтено пуританско селище и тя бе свободна да се завърне в родината си или където пожелае в Европа и да изчезне преобразена под нова външност и ново име; когато пътеките на тъмната, неизбродима гора можеха да я отведат при един народ, чужд в обичаите и начина си на живот на закона, който я осъждаше, и по-близък до неукротимата й натура, тази жена продължаваше да нарича свой дом единственото място, където тя не можеше да бъде друго освен жив пример на безчестието. Някакво чувство на обреченост, неумолимо и неизбежно като съдбата, почти винаги принуждава хората да се задържат, зареяни като призраци, по местата, където някакво върховно събитие е станало център на целия им живот. При това колкото по-тежка е скръбта, зачернила дните им, толкова по-яко тя ги приковава. Падението и срамът й се оказаха корените, които Хестър пусна в тази земя. Тя сякаш се бе преродила и придобила по-изявени способности за приспособяване отпреди, та този горист край, който пришълците тук все още намираха противен на вкуса си, за нея се бе превърнал в дом — див и неприветлив, но пък за цял живот. Всички кътчета на земята, дори и селцето в провинциална Англия, където тя имаше чувството, че майка й продължава да съхранява нейното щастливо детство и безупречно моминство, подобно на отдавна омалели дрехи, й бяха чужди в сравнение с тези места. Свързана бе тя с верига от желязо тука, която се впиваше дълбоко в сърцето й и нищичко не можеше да я разчупи.

Възможно, а по-скоро несъмнено бе и друго едно чувство да я задържаше на гибелните за нея място и път, макар тя да не го признаваше и да бледнееше, когато като змия от дупка подаваше то глава от сърцето й. Тук живееше, по тази земя пристъпяше човекът, с когото тя се смяташе обвързана в съюз, непризнат на този свят, но властен да ги изправи един до друг пред Страшния съд като пред венчален олтар, откъдето ще започнат и продължат вовеки веков дните на общото им изкупление. Лукавият честичко я мамеше с подобна мисъл и злорадствуваше, като гледаше с каква безумна радост тя се хвърля да я сграбчи, а после се мъчи да се освободи от нея. Едва съзряла изгрялата надежда, Хестър я погваше обратно в затвора. Тя си втълпи, намери си оправдание да не напусне Нова Англия, което беше само наполовина вярно. „Тука — казваше си младата жена — бе извършен моят грях, тука трябва да понеса и земното си наказание. Че като се терзая постоянно от позора, може да успея да пречистя душата си и новата ми непорочност, родена в мъченичество, ще е дваж по-свята.“

И така, Хестър Прин не избяга от Нова Англия. В покрайнините на селището, в пределите на полуострова, но доста настрана от всички други жилища, се намираше малка къщица със сламен покрив. Тя бе построена от по-раншен заселник, който обаче я изоставил, защото разбрал, че земята наоколо е неплодородна, пък и сравнителната й отдалеченост го лишавала от възможността да се включва в обществения живот, с който заселниците вече започваха все по-определено да свикват. Разположена на брега на залива, нейните прозорци бяха обърнати към водата и гористите хълмове на запад. Няколко нискостеблени дървета — от единствения вид, разпространен на полуострова, — скупчени отпред, вместо да прикриват къщичката, служеха по-скоро да покажат, че някой тук желае или е принуден да се таи от хорските очи. В това малко, самотно жилище, с разрешението на съдиите, които все още я държаха под строго наблюдение, Хестър се настани с бебето и заживя с мизерните си средства и притежания. И от първия миг над дома й се спусна тайнствената сянка на подозрението. Децата, твърде малки да разберат защо към тази жена не се отнасят с християнско милосърдие, се промъкваха наблизо, за да я погледат как с часове седи до прозореца, наведена над ръкоделието, как излиза за малко да постои на прага, как превива гръб в градинката, как се приближава по пътеката за града. Ала съзрели отблизо алената буква върху гърдите й, те се разбягваха, обзети от непонятен, панически страх.

Макар че бе самотна и изоставена, без никакви приятели, за Хестър нямаше опасност да изпадне в нужда. Тя владееше изкуство, с което, колкото и малко да се търсеше в тази страна, можеше да изхранва себе си и детето. Това бе везмото — тогава, както и сега, почти единственото достъпно изкуство за жената. Странно извезаната буква на гърдите й бе доказателство за умението, с което тя изработваше изящни и оригинални украшения, каквито всяка придворна дама би пожелала да прибави към облеклото си от злато и коприна, че носеха те по-яркия и по-възвишен блясък на човешката фантазия. Тъмното и семпло пуританско облекло действително не даваше простор за пълна изява на майсторството й с иглата. Но модата на деня, изискваща бродираните орнаменти да бъдат колкото се може по-сложни, си беше казала думата и пред нашите строги прадеди, макар да се бяха отказали от толкова други неща, без които на пръв поглед е много по-трудно да се мине. Публичните церемонии, като ръкополагания в духовен сан, въдворявания в съдебна длъжност и въобще всичко, придаващо величие на формите, чрез които едно ново правителство се представя пред народа, се съпровождаха като правило от внушителни, добре организирани ритуали, издържани в дух на строг, но подчертан разкош. Високите рюшове, богато извезаните колани и разкошно избродираните ръкавици бяха задължителен компонент от парадните одежди на мъжете, които поемаха юздите на властта; високопоставените и богатите имаха привилегията да носят такива неща, макар подобно разточителство да се забраняваше на плебеите. Погребалните премени, било то одеянията на мъртвеца или пък най-разнообразните нашивки върху диплите от черно сукно и снежнобяла батиста, символизираща скръбта на близките, също осигуряваха работа за Хестър Прин. Бебешкото бельо — бебетата тогава се обличаха в разкошни, дълги роби — беше още един източник на труд и възнаграждение.

И така, не след дълго Хестър си спечели славата, с каквато в наши дни се ползува една модистка. Дали поради съчувствие към злощастната й съдба, поради болезнено любопитство, приписващо незаслужено значение дори и на най-обикновените, ненужни неща, поради някаква друга неуловима причина, която тогава, както и сега, е била достатъчна, за да получат някои хора онова, което други не са могли, или защото с изкуството си Хестър Прин наистина задоволяваше една реална, незапълнена потребност, но тя винаги имаше толкова прилично платени поръчки, колкото можеше да поеме. А може би суетата предпочиташе да се самоунижава, като се обличаше за тържествените пищни ритуали в изящните дрехи, изработени от ръцете на грешница. Мотивите, бродирани от нея, красяха рюша на губернатора, шалчетата на военните, яките на свещениците, шапчиците на бебетата. Те потъваха с ковчезите на мъртвите в земята да ги разяжда плесента. Но не се знае ни един случай Хестър да е била викана да гарнира бялото було, предназначено да прикрива целомъдрената плахост на някоя младоженка. Това бе сигурен знак, че обществото не знаеше пощада в яростната си ненавист към греха й.

Хестър гледаше да припечели само толкова, колкото да може да просъществува най-скромно и дори аскетично и да не трябва да подлага на лишения детето. На себе си тя шиеше единствено от най-грубите платове, в най-убитите цветове и нямаше други украшения освен алената буква, която бе осъдена да носи. Ала детето си обличаше с някаква удивителна, приказна находчивост, така че да подчертае въздушната прелест, проявила се отрано в малкото момиченце, но явно и за нещо друго, на което ще се спрем по-нататък. Като отделеше и този дребен допълнителен разход, за да нагизди малката, всички доходи, останали й в повече, Хестър раздаваше като помощи на по-малко окаяни от себе си хора, които твърде често не се стесняваха и да оскърбят ръката, подала им прехрана. Голяма част от времето си тя прекарваше в усърдно шиене на просто облекло за бедните, вместо да го използува несравнимо по-пълноценно за изкусното си ръкоделие. Вероятно вярваше, че като се отдава с часове на механичен ръчен труд и жертвува насладата на художника от творчеството, може да изкупи греха си. В нейната натура имаше нещо богато, чувствено, ориенталско — някаква жажда за разточителна красота, — за което тя намираше един-единствен отдушник в живота си: изящната везба. Жените изпитват непонятно за мъжете удоволствие да си вадят очите над разни сложни бродерии. Може би в тях Хестър е изливала любовта, препълвала сърцето й. Като всички останали, и радостта, с която я даряваше везмото, тя считаше за грях. Такива извънмерни, нездрави угризения на съвестта по толкова невинен повод не са присъщи обаче за искреното и дълбоко разкаяние, а крият в себе си нещо съмнително, нещо дълбоко порочно.

И така, Хестър Прин успя донякъде да се наложи в обществото. Макар да бе белязана със знак, по-мъчителен за женското сърце от клеймото върху челото на Каин, тя по природа не падаше лесно духом и бе прекалено даровита, за да могат безвъзвратно да я отлъчат. Нищо в общенията й с хората обаче не я караше да се чувствува своя сред тях. С всеки жест, с всяка дума, а нявга и с мълчанието си те й даваха да разбере или направо заявяваха, че е прокуденица и има също толкова общо с околните, колкото ако идеше от друга планета или контактуваше с природата чрез други органи и сетива. Хестър стоеше настрани, но не и надалеч, от всекидневните човешки преживявания на своите съграждани, подобно на призрак, навестил познатото огнище, който не може нито да се покаже, нито да даде някакъв знак за присъствието си; не може да се присъедини към семейното веселие, нито да сподели тъгата на близките си; а дори и да успее някак да преодолее забраната и да прояви съчувствието си, не може да предизвика нищо друго освен вледеняващ ужас и безкрайна погнуса. Всъщност точно тези чувства, заедно с безпределно презрение, изглежда, бяха единствените останали за грешницата в хорските сърца около нея. Времената не бяха на любезностите и макар че тя разбираше добре и трудно би могла да забрави положението си, често й го приподнасяха в огледалото на и без това извънмерно изостреното й себеусещане, с което сякаш всеки път отново сипваха по шепа сол в раните й. Както вече споменахме, бедните, на които даваше милостиня, нерядко обсипваха с хули ръката, протегната да ги нахрани. Знатните дами, чиито прагове прекрачваше във връзка със своята работа, също така не пропускаха да налеят по някоя капка жлъч в сърцето й: понякога с чисто женско изкуство те използуваха алхимията на тихата злоба, за да превърнат обикновените дреболии в коварна отрова; друг път прибягваха и до не чак толкова рафинирани намеци, които се сипеха върху беззащитната гръд на жертвата като тежки удари по люта рана. Хестър бе натрупала огромен опит да се владее в случаи като тези и да не отвръща с друго освен с ярката червенина, която нахлуваше неудържимо в бледите й страни, за да се върне отново в глъбините на сърцето й. Тя бе образец на търпението, като истинска мъченица, но избягваше да се моли за враговете си, понеже се боеше, че въпреки желанието си да им прости думите й за благословия ще се превърнат в клетви.

По този и по хиляди други начини Хестър бе подлагана на непрестанни терзания, отредени й за цял живот от коварната, неумолима присъда на пуританския трибунал. Спреше ли я на улицата свещеник да й държи кратко нравоучително слово, тълпа от ухилени и смръщени люде тутакси заобикаляше бедната грешница. Влезеше ли в църква в неделя, с надеждата да срещне всеопрощаващата празнична усмивка на всевишния, много често й се случваше да чуе проповед за себе си. Лека-полека започна да се бои и от децата. Получили от родителите си смътна представа, че в тази тъжна жена, безшумно обикаляща града, непридружавана от никого освен от едно-единствено дете, има нещо ужасно, те я изчакваха първо да отмине, сетне я погваха с крясъци, подвиквайки постоянно една дума, която явно не им говореше нищо и поради това бе толкова по-убийствена за нея. Папагалското повторение сякаш идеше да покаже, че нейният срам се е разчул навред и всичко живо го е узнало. Не би могло да я измъчи по-жестоко, дори за черния й грях да бяха зашушукали листата на дърветата, дори да бе се разбъбрил летният ветрец за него, дори да бяха го разтръбили виещите зимни вихри! Не по-малко я терзаеха и погледите на новодошлите, които неминуемо се заглеждаха с любопитство в алената буква и от това тя отново се впиваше като нажежено желязо в сърцето на страдалната жена. Хестър едвам успяваше да се удържи в такива минути, но колкото и скъпо да й струваше, тя ни веднъж не вдигна ръка да прикрие позорния символ. Ала също тъй непоносима болка й причиняваха с погледите си и старите й съграждани, чиято студена осведоменост направо я пронизваше. С една дума, за Хестър Прин нямаше нито миг покой от безмилостните хорски очи. Те се впиваха постоянно в буквата и раната под нея не можеше да заздравее, а все по-лошо загнояваше.

Но понякога, веднъж на много дни и дори месеци, тя усещаше, че върху клеймото на позора се спира поглед — човешки поглед, — който й носеше моментно облекчение, все едно, че някой страдаше наравно с нея. Тозчас обаче болката й се завръщаше удвоена, че за едно кратко мигновение тя бе съгрешила пак. Само Хестър ли бе грешна?

Мъчителната, несподелена участ на тази жена не можеше да не даде своето отражение върху въображението й и ако тя не бе така стабилна по отношение на разума си, както и духом, кой знае как би го изкривила. Както си кръстосваше самотно малкия свят, с които бе външно свързана, на Хестър от време на време й се струваше — истина ли бе или внушение, но то бе твърде силно, за да може да му устои, — че алената буква я е надарила с шесто чувство. За свой ужас тя вярваше и беше безсилна пред тази вяра, че е развила интуитивен усет за греха, скрит в чуждите сърца. Тя бе потресена от разкритията, направени по този начин. Какво ли означаваха те? Какво друго освен козните на дявола, който се старае да убеди дърпащата се жертва, все още непредала се докрай, че много често непорочната външност е само лъжовна маска и че ако тя бъде свалена и истината за всички — извадена наяве, множко ще да са гърдите, по които ще запламти алената буква на Хестър Прин? Или пък в тези тъй озадачаващи, но тъй отчетливи внушения трябваше да види самата действителност? Нямаше по-страшно, по-отвратително изпитание за нея от тази интуиция. Хестър изпадаше в недоумение и гняв, когато тя заработеше натрапчиво в най-нелепите възможни случаи. Така например аленото петно на гърдите й подскачаше приветствено при вида на някой благочестив духовник или съдия, образец на набожността и справедливостта, постарому почитан и възвеличаван като най-възвишения сред смъртните, техен посредник при ангелите. „Кой ли нечестивец минава?“ — запитваше се Хестър и повдигаше с мъка очи, а наоколо — ни жива душа, само този светец! Друг път тайнственото чувство за сестринство упорствуваше в гърдите й пред осъдителната гримаса на някоя праведница, която според мълвата цял живот била опазила неразтопен снега в пазвата си. Какво общо можеше да има снегът, от слънце невидян, на таз матрона с изгарящия срам върху гръдта на Хестър? Понякога се случваше да я бодне в сърцето вълнуващо откритие: „Виж, една посестрима иде насреща!“ И като вдигнеше очи, тя забелязваше как някоя девойка хвърля срамежлив поглед изпод ресници към алената буква и начаса извръща глава, а по младите страни се разлива блед, смразен румянец, сякаш, макар и кратък, този допир бе опръскал с кал нейната невинност. О, демоне, който си избрал за талисман този съдбоносен символ, нима не ще оставиш неосквернено ни младо, нито старо, та тази бедна грешница да има кого да почита? Обезверяването без съмнение е една от най-печалните последици на грехопадението. Та нека да приемем като доказателство за това, че таз злочеста жертва на собствената си слабост и на суровия човешки закон не бе докрай покварена, нейната неуморна борба да запази илюзията си, че е най-ниско падналата от всички на света.

Народът, който в онези мрачни стари времена обичал да измисля страхотии, когато се разпалело въображението му, разказвал за алената буква неща, от които би се получила една истинска легенда на ужаса. Според тях буквата не била съшита от обикновен червен плат, боядисан в обикновен, земен казан, ами в нея горели адските огньове, които можели да се видят, когато Хестър Прин излизала да броди в нощта. И ако трябва да бъдем честни, прогорената от клеймото язва в гърдите на Хестър бе тъй дълбока, че не е изключено в тези приказки да е имало повече правдивост, отколкото ние, с нашето съвременно неверие, бихме могли да признаем.