Натаниъл Хоторн
Алената буква (26)

Глава XXIV
Заключение

След много дни, когато изтече достатъчно време, за да могат впечатленията от гореописаната сцена да улегнат в съзнанието на хората, възникнаха най-различни версии за това какво всъщност се бе случило на позорната платформа.

Болшинството от присъствувалите твърдяха, че са видели отпечатана на гърдите на нещастния свещеник алена буква, досущ като онази, носена от Хестър Прин. Относно произхода на този белег се даваха всевъзможни обяснения, до едно из областта на предположенията. Някои настояваха, че от деня, в който Хестър Прин за пръв път прикачила позорния знак на гърдите си, мистър Димсдейл започнал да търси разкаяние, като безрезултатно подлагал плътта си на най-ужасни изтезания. Други възразяваха, че клеймото се е появило значително по-късно и е дело на стария Роджър Чилингуърт, който, като могъщ заклинател, е успял да жигоса свещеника със силата на магията и с чародейно биле. Трети пък, които отдаваха дължимото на необикновената чувствителност на пастора, както и на чудодейното надмощие на неговия дух над тялото му, шепнешком уверяваха, че ужасният символ е плод на постоянните угризения на съвестта, разяждали сърцето му и избили на повърхността в алената буква — тази видима следа на Божието възмездие. Читателят има право да си избере която иска от изложените теории. Ние изчерпахме всичко, което можахме да научим за знамението, и сега, след като то изпълни предназначението си, с радост бихме го изтрили от паметта си, където поради дългите размишления то се запечата прекалено ярко и дълбоко.

И все пак любопитно е, че сред онези, които бяха наблюдавали сцената от край до край и се кълняха, че нито за миг не са сваляли погледа си от преподобния мистър Димсдейл, имаше и такива, дето отричаха да са видели какъвто и да било знак на гърдите му, чисти като гърдите на новородено! Нито пък според тях бе той признавал или намеквал дори и за най-далечна своя причастност към греха, заради който Хестър Прин бе носила тъй дълго алената буква. Според тези почтени свидетели пасторът, почувствувал близостта на смъртта и благоговението на тълпата, въздигнала го вече сред светците и ангелите, бе решил да издъхне в ръцете на падналата жена, за да докаже пред света колко далеч е от истинската чистота дори и най-праведният. След като бе посветил целия си живот на спасението на хорските души, той бе решил да превърне смъртта си в притча, за да внуши на почитателите си великата, печална истина, че пред лицето на Пречистия всички сме еднакво грешни. Те трябваше да извлекат поуката, че и на най-светия не е дадено да се възвиси повече от съзнанието за милостта Божия, която се лее върху всички ни от небесата, и че напразно онова, дето се нарича човешка добродетел, обръща жаден поглед нагоре. Без да оспорваме една такава основна истина, ще трябва да отнесем последната трактовка към примерите за безрезервна преданост, с която понякога се брани честта на приятел, особено ако той се случи свещеник, въпреки че явни доказателства като алената буква, огряна от пладнешко слънце, свалят маската на двуличника и го разобличават като една мерзка земна твар.

Основният източник, от който сме черпили материал за разказа си — старинният ръкопис, съставен по устните свидетелства на лица, познавали Хестър Прин или чували за нея от нейни съвременници, — изцяло потвърждава гледището ни, развито в предходните страници. След многото изводи, които могат да се извлекат от трагедията на клетия пастор, ще приведем само един: „Не лъжи! Не лъжи! Не лъжи! Не крий от хората нищо лошо за себе си или поне онова, що би могло да доведе до лошо в теб!“

Най-поразителна от всичко обаче бе промяната във външността и поведението на стареца, известен под името Роджър Чилингуърт, която настъпи веднага след смъртта на мистър Димсдейл. Всичката сила и енергия, всичката жизнена и интелектуална мощ на доктора като че ли изведнъж се изпариха. Той буквално се сгърчи, изсъхна и стана невзрачен като изкоренен бурен, спаружен под слънчевите лъчи. Сега, когато постоянната мъст — злобният смисъл на Живота му, постигайки пълното си тържество, се бе изчерпала и нямаше повече какво да я подклажда или накратко казано, когато се свършиха сатанинските дела на земята на това изгубило човешки облик същество, настана час то да отиде там, където Господарят му можеше да му намери достатъчно работа с подходящо възнаграждение. Ала да се смилим над нашите призрачни герои, които тъй дълго опознавахме отблизо, над Роджър Чилингуърт и над хората около него. Би било интересно да се изследва всестранно въпросът дали омразата и любовта не са по същество двете страни на едно и също чувство. Всяко от тях в апогея си предполага дълбоко и интимно опознаване на другия; всяко превръща индивида в роб, нуждаещ се от обекта, за да подхранва чувстваха и духовните си потребности; всяко кара този, който страстно люби или не по-малко страстно ненавижда, еднакво неутешимо да страда и да се чувствува изоставен при загубата на любимия или омразния човек. От философска гледна точка това са две еднакви страсти, с тази разлика, че едната е увенчана с небесен ореол, а другата — с мрачен, зловещ пламък. Кой знае дали в задгробния свят старият доктор и свещеникът — всеки жертва на другия — нямаше неочаквано да разберат, че земното им отвращение един от друг се е превърнало в чистото злато на любовта.

Но да оставим разсъжденията и да се върнем пак към фактите. След смъртта на Роджър Чилингуърт още същата година съгласно завещанието му, чиито изпълнители бяха губернаторът Белингам и преподобният мистър Уилсън, на малката Пърл, дъщерята на Хестър Прин, бе приписано едно значително състояние както в Бостън, така и в Англия.

Така Пърл, малката самодива, изчадието адово, както някои хора упорито продължаваха да я наричат, се превърна в най-богатата за времето си наследница в Новия свят. Това обстоятелство положително е оказало значително влияние върху общественото мнение; и ако майката и детето бяха останали в колонията, нищо чудно малката Пърл, като достигнеше възрастта за женене, да бе смесила буйната си кръв с тази на най-благочестивия пуритански род. Ала скоро след смъртта на доктора жената с алената буква и дъщеря й изчезнаха. Дълги години след това за тях не се получаваха никакви достоверни вести освен неясните слухове, които понякога прекосяваха океана подобно на безформени отломки от греди с нечии инициали, изхвърлени на морския бряг. Историята на алената буква се превърна в легенда. Но магическата сила на клеймото си оставаше и скелето, където бедният свещеник бе умрял, и къщичката край морето, нявга обитавана от Хестър Прин, все тъй изпълваха с ужас жителите на града. Един ден децата, които си играеха недалеч от тази къщица, видяха висока жена в сива рокля да се приближава към вратата. През всичките тези години тя ни веднъж не бе отваряна, ала жената влезе — или си отключи, или изгнилото дърво поддаде под натиска й, или пък като призрак се промъкна през затворените врати.

На прага обаче тя се поколеба и се извърна — изглежда, мисълта да влезе сама, тъй променена, в дома, чиито стени бяха свидетели на предишните й наситени с изживявания дни, бе съкрушителна дори и за нейната твърда природа. Колебанието на Хестър не трая по-дълго от един миг, но и той бе достатъчен да се види алената буква на гърдите й.

И така, Хестър Прин се бе завърнала и понесла отново стария си позор. А къде бе малката Пърл? Ако тя бе още жива, то сега би трябвало да бъде в разцвета на ранната си младост. Никой така и не разбра с абсолютна сигурност дали малката палавница бе легнала без време в гроба, или дивата й пламенна природа бе укротена и усмирена, за да може да изпита тихото женско щастие. Ала до края на живота си отшелницата с алената буква, изглежда, беше обект на любовта и грижите на някакъв чуждоземен. На нейно име се получаваха писма, запечатани с гербове, чиито символи не бяха известни на английската хералдика. Къщицата започна да се пълни с разни полезни и красиви предмети, които Хестър не употребяваше, но които само богатство можеше да купи и само любов — да избере. Имаше и разни дребни украшенийца — изящни свидетелства на неизбледняващия спомен, изработени от изкусни ръце по поръчка на любещо сърце. А веднъж Хестър бе забелязана да бродира бебешка дрешка с такава богата и причудлива сърмена шевица, че сигурно би предизвикала скандал, ако нашето сиво общество видеше бебе, облечено в нея.

С една дума, според слуховете в онези дни, според митническия началник мистър Пю, който век по-късно проучвал въпроса, а най-вече и според неотдавнашния му приемник в службата Пърл не само че бе останала жива, но дори бе встъпила в щастлив брак. Тя не забравяше печалната си самотна майка и с най-голяма радост би я взела да живее под своя покрив. Но не в непознатата страна, където Пърл бе свила гнездо, беше истинското място на Хестър. То бе тук, в Нова Англия, където бе съгрешила, където бе изживяла огромната си мъка и където трябваше да изкупи вината си. И ето че тя се завърна и по своя воля — защото и най-строгият съдия от тоз челичен век не би могъл да го изисква — си прикачи отново символа, за който бе нашият тъй мрачен разказ. И оттогава знакът повече не слезе от гърдите й. Ала с течение на годините, изпълнени за Хестър с труд, размисъл и себеотрицание, алената буква изгуби значението си на клеймо, което предизвиква презрение и негодувание, за да се превърне в обект на състрадание, който вселява смут в душите, но също тъй и уважение. И понеже Хестър не преследваше никаква користна цел и не търсеше богатства или развлечения, хората се обръщаха към нея с мъките и неприятностите си за съвет като към човек, преминал през тежко изпитание. Особено често я търсеха жени, изгарящи в непрестанните мъчения на наранена, несподелена, озлочестена, неравна или греховна любов или на самотното и нещастно сърце, непожелано и ненужно никому. Търсеха я да им обясни защо са тъй наказани и какво трябва да предприемат! Хестър се стараеше да ги успокои и посъветва както може и споделяше с тях твърдата си вяра, че някой ден, когато човечеството бъде готово и небето сметне, че е дошло време, пред хората ще се разкрие нова истина и отношенията между мъжа и жената ще се изграждат върху твърдата основа на взаимното щастие. Някога Хестър си бе въобразявала, че и тя би могла да стане богоизбраната пророчица, но вече отдавна се бе убедила, че такава свята и съдбоносна мисия не би могла да бъде поверена на жена, опетнена от позора, смазана от срама или дори потисната от своя неутешима скръб. Апостол на това ново откритие би трябвало да стане някоя възвишена, чиста и прекрасна жена, почерпила мъдрост не от горчивия жизнен опит, а от опияняващата радост. Със своя пример тя трябва да ни учи, че свещената любов ни носи щастие!

Когато казваше това, Хестър свеждаше печалния си поглед към алената буква. А след много, много години на гробището, до което по-късно беше построена църквата „Кингс Чапъл“, редом с един стар, хлътнал гроб се прибави нов. Макар и изкопан наблизо, той все пак беше отделен със синор, сякаш двамата покойници нямаха право да смесват прахта си. Обединяваше ги обаче общ надгробен камък. Всички паметници наоколо носеха фамилни гербове, а и на тази проста, сива плоча любопитното око можеше да открие контурите на гравиран гербов щит, който даваше богат материал за размишления и чиято хералдическа формулировка би могла да послужи като мото и синтез на току-що завършилия наш разказ — такава потискаща печал навяваше безпросветният му мрак, където единственото светило бе по-зловещо и от сянката:

На черно гарваново — буквата „П“ в алено!