Натаниъл Хоторн
Алената буква (14)

Глава XII
Нощното бдение на пастора

Пристъпвайки сякаш в унеса на някакъв сън, а може би действително изпаднал в транс, мистър Димсдейл стигна до мястото, където в онзи отдавна отминал ден Хестър Прин бе изживяла първите часове на своя позор. Там, под прозорците на молитвения дом, стоеше както и преди същата платформа с позорния стълб, почерняла и дамгосана от дъжд и пек за седем дълги години и изтъркана от краката на осъдените. Пасторът се изкачи по стълбата.

Бе непрогледна нощ в началото на май. Небето бе забулено от край до край с плътен покров от облаци. Дори в този миг да се събереше същата тълпа, наблюдавала някога публичното наказание на Хестър Прин, никой не би могъл да различи в гъстия полунощен мрак лицето, че дори и силуета на свещеника. А и градът бе дълбоко заспал, така че нямаше никаква опасност от свидетели. Стига да искаше, мистър Димсдейл можеше да си остане там, докато на изток зааленееше зората, без да рискува друго, освен ревматични болки от нощната влага и студ да сковат ставите му, да се възпалят гърлото и дробовете му и миряните му да се лишат от удоволствието да чуят утрешната проповед и молитва. Невидим бе той за всички освен за едничките всевиждащи очи, проследили го дори и в килера, където скритом се бе налагал с окървавения бич. Тогава какво търсеше той тук? Не бе ли това една пародия на разкаянието? Да, пародия, ала такава, в която душата му сама се гавреше със себе си! Гавра, караща ангелите да се червят от срам и да се обливат в сълзи, а нечистите сили да ликуват гръмогласно. Доведен тук от разкаянието, което безжалостно го гонеше навсякъде, свещеникът обаче бе възпрян с треперещи ръце — както винаги щом то го доведеше до ръба на признанието — от неговата неразделна спътница и сестра — малодушието. Тежко и горко на мекушавия човек, който се нагърбва с бремето на престъплението! Престъплението е за хора с железни нерви, които са способни да го оставят да тежи на съвестта им или ако кръстът стане непосилен, да впрегнат свирепата си, неукротима сила и да се освободят от него незабавно. А този слаб, лесно уязвим дух, неспособен да се реши ни на едното, ни на другото, се луташе ту насам, ту натам и все по-здраво се оплиташе във възела на влудяващото чувство за греховност и безплодното си разкаяние.

И така както си стоеше до позорния стълб и си играеше на изкупление, мистър Димсдейл внезапно бе обзет от невероятен ужас — стори му се, че цялата вселена е приковала поглед върху голата му гръд, където, точно над сърцето, стоеше ален знак. Всъщност на това място отдавна вече забиваше отровните си зъби една постоянна болка. Без да се кани, но и без да може да се удържи, свещеникът нададе силен вик, който разсече нощната тишина, отекна във всяка къща и проехтя сред хълмовете в далечината, сякаш дяволско сборище, харесало си този изблик на неистова мъка за играчка, си го подхвърляше напред-назад.

— Свършено е вече! — шепнеше си мистър Димсдейл и криеше лице в ръцете си. — Сега целият град ще се събуди и ще дотича да ме види!

Но нищо такова не се случи. Крясъкът навярно беше отекнал в ушите на изплашения пастор с много по-голяма сила, отколкото притежаваше в действителност. Градът продължаваше да спи, а и да имаше сепнати, те бяха толкова сънени, че отдаваха чутото на кошмарни сънища или на врявата на вещиците, които в онези времена често се носеха със сатаната из въздуха над селищата и самотните колиби. Като не дочака шум от суматоха, свещеникът свали ръце от лицето си и се огледа. Недалеч от площада, на съседна улица, се намираше къщата на губернатора Белингам. В рамката на един от нейните прозорци се появи самият стар съдия с лампа в ръка. Загърнат в голям бял халат, с бяла нощна шапчица на главата, той приличаше на призрак, без време призован от гроба. Явно пасторът го беше стреснал с вика си. А ето че от друг прозорец на къщата се показа и старата мистрис Хибинс, сестрата на губернатора, също с лампа в ръка, която, макар и толкова отдалеч, ясно осветяваше киселата, неприязнена гримаса върху старческото й лице. Мистрис Хибинс провря глава през решетката на прозореца и погледна нетърпеливо нагоре. Очевадно тази високопоставена дама от магьосническото общество бе помислила вика на мистър Димсдейл заедно с многобройните му отзвуци за глъчта на демоните и вещиците, с които тя често хойкаше из гората.

Като забеляза светлината от лампата на губернатора, старицата бързо духна своята и се скри. Навярно бе изчезнала сред облаците, защото свещеникът повече не я видя. Съдията се опита да проникне с поглед в тъмнината, ала това бе все едно да се опитваш да гледаш през каменна стена, и се прибра.

Пасторът се поуспокои. Не след дълго обаче от горния край на улицата запримигва едно приближаващо се пламъче. По пътя си то осветяваше ту някой стълб, ту градинска ограда, ту прозорец от споени стъклени ромбчета, ту помпа и пълно с вода корито под нея, ту дъбова врата с дъгообразен горен край и с желязно чукало и груб дървен праг. Всички тези подробности се отпечатваха в съзнанието на преподобния мистър Димсдейл, макар да беше завладян от твърдото убеждение, че стъпките, които долитаха до слуха му, носят възмездието и че само след броени секунди фенерът ще го огрее и ще разбули ревниво пазената му тайна. В това време осветеният кръг се приближи и в него той разпозна духовния си брат или по-точно наставник и високо ценен приятел — преподобния мистър Уилсън, който, съобрази тутакси младият свещеник, трябва да бе провождал с молитвите си някой умирающ. Така и беше — мистър Уилсън се завръщаше от смъртното ложе на губернатора Уинтроп, току-що отправил се към небето. Подобен на светец от стари времена с блестящия ореол, който го озаряваше в мрачната греховна нощ, сякаш бе наследник на славата на покойния губернатор — или пък царството небесно, накъдето беше вдигнал очите си, за да види победния възход на праведника, му бе дарило своето сияние — добрият стар отец се връщаше в дома си, като си светеше с фенер. Този светилник бе и причината за пресилените сравнения, минали през ума на мистър Димсдейл, който сега за малко не се изсмя с глас и се почуди дали не полудява.

Когато мистър Уилсън, придържащ с една ръка плътно загърнато черното си калвинистко наметало, а с другата протегнал фенера пред гърдите си, се изравни с позорния стълб, свещеникът отгоре едва се въздържа да не го заговори.

„Добър ви вечер, блажени отче. Не бихте ли се качили при мен да се поразвлечем някой час?“

Божичко, помилуй! Нима мистър Димсдейл наистина бе проговорил? Отначало той смяташе, че думите се бяха отронили от устните му. Ала всъщност ги бе казал само наум. Мистър Уилсън продължи да пристъпя полечка, внимателно оглеждайки разкаляния път напред, и ни веднъж не се обърна към пиедестала на позора. Огънчето на фенера се стопи напълно в далечината и по обзелата го слабост пасторът разбра колко много му бяха стрували последните минути, въпреки че неволно бе потърсил изход от прекомерното си напрежение в истерична шега с най-големия си ужас.

Не след дълго върволицата от тържествени образи, изпълващи мислите на младия духовник, бе отново прекъсната от режещото съзнание за цялата нелепост на неговото поведение. Той усещаше, че крайниците му се вкочаняват в необичайно мразовитата нощ, и започваше да се съмнява дали ще му стигнат силите да слезе от позорното място. Ще го завари там утрото. Ще се разбудят хората наоколо. Ще излезе някой на развиделяващия се площад и ще види смътно очертана фигура до позорния стълб. И разкъсван между страха и любопитството, ще затропа от врата на врата и ще завика хората да видят призрака — за какъвто неминуемо ще го вземе — на някой от умрелите престъпници. В дрезгавината на утрото ще настъпи оживление, което ще докосне всяка къща. Заедно с настъпването на деня ще се емнат насам и побелелите глави на семейства във фланелените си халати, а забързаните почтени матрони няма и да помислят да сменят нощните си одеяния. Благопристойните люде, на чиито гладко причесани глави не беше виждан досега дори и косъм да стърчи, до един ще се покажат на площада в потресаващо непристоен вид. Ще дойде мрачният, стар губернатор Белингам, с рюша си стил Джеймс I, закопчан накриво, и старата мистрис Хибинс, с горски клонки по полите, недоспала след нощните си похождения и още по-кисела от обикновено, и добрият отец Уилсън, прекарал половината нощ до смъртното ложе на губернатора Уинтроп, който никак няма да бъде доволен, че са го събудили така рано и са прекъснали съновиденията му за прославените светци. Ще дойдат също тъй старейшините, както и дяконите от енорията на мистър Димсдейл, и младите девици, непокрили в суматохата нежните си гърди, където лелееха като светиня образа на боготворения пастор. С една дума, всички жители ще се запрепъват в праговете си от бързане да дойдат тук и да вдигнат с изумление и ужас очи към привидението. И кого, мислите, ще видят да къпе челото си в утринните зари? Не някого другиго, а самия Артър Димсдейл, вкочанен до смърт, сломен от срам, застанал там, където бе стояла Хестър Прин!

Пасторът така се вживя в нелепостта на тази кошмарна сцена, че за свой безкраен ужас неочаквано избухна в невъздържан кикот. И веднага, сякаш да му отговори, до слуха му долетя безгрижен детски смях, в чиито трели сърцето му, замряло от сладка болка или от прекомерна радост, позна смеха на мъничката Пърл.

— Пърл! Момиченцето ми! — извика той след миг, а сетне с приглушен глас продължи: — Хестър! Хестър Прин? Ти ли си?

— Да, аз съм! — отговори Хестър учудено и свещеникът чу стъпките й да се приближават към него. — Аз и моята малка Пърл.

— Отде идеш, Хестър? Кой те праща тук?

— Ида от губернатора Уинтроп — отвърна тя. — Бдях до смъртното му ложе, взех мярка за дрехата, в която ще бъде погребан, и сега си отивам у дома.

— Качи се тука, Хестър, с мъничката Пърл — каза преподобният мистър Димсдейл. — Вие двете вече сте стояли на това място, но аз не бях до вас. Качете се още веднъж, за да постоим тримата заедно.

Хестър се изкачи мълчаливо по стълбата и застана на платформата, като държеше детето за ръка. Пасторът потърси другата му ръка и също я хвана. И веднага в него се разля бурната вълна на нечий друг нов живот, нахлул като порой в сърцето му и рукнал в жилите му, сякаш майката и детето предаваха вътрешната си топлина на вкочаненото му, полуживо тяло. Тримата се бяха споили като в електрическа верига.

— Отче! — прошепна малката.

— Какво, дете? — попита мистър Димсдейл.

— Ще постоиш ли с нас така утре по пладне? — заинтересува се Пърл.

— Не, мъничката ми — отвърна пасторът, у когото заедно с прилива на нови сили се бе върнал и старият страх от публично разобличение, и участието му в тази тройка, макар да го изпълваше с някаква странна радост, вече го караше и да трепери.

— Утре няма да го сторя, детето ми. Но ще дойде ден и аз да се изправя до теб и майка ти!

Пърл се разсмя и се опита да издърпа ръката си, но пасторът я стискаше здраво.

— Още минутка, дете мое! — рече той.

— Само ако обещаеш и мен, и майка да подържиш за ръка утре по пладне.

— Утре не, Пърл, но някой други път!

— Кога? — настоя детето.

— Когато дойде време за Страшния съд — прошепна свещеникът отговора, който, колкото и да е странно, професионалният му дълг да проповядва истината го накара да избере. — Тогава с майка ти и с теб заедно ще трябва да се изправим пред престола на Великия съдник. Но на този свят денят не ще огрее нашата среща!

Пърл отново се засмя.

Мистър Димсдейл още не беше се доизказал, когато заоблаченото небе се обля в ярка светлина. Тя несъмнено идеше от някой метеорит, каквито често може да се видят нощем как се изпепеляват в горните слоеве на атмосферата. Тъй мощно бе неговото излъчване, че гъстата сива пелена над земята се озари от край до край. Величественият свод засия като огромна лампа. Познатата улица се открои като сред бял ден, ала както става с обикновените предмети при необичайно осветление, изглеждаше някак зловещо. Дървените къщи с издадените горни катове и високите фронтони; праговете и стъпалата, обрасли с млада тревица; прясно прекопаните градинки с черните буци пръст; коларският път, не много вдълбан от рядко минаващите каруци и дори обрасъл с треволяци от двете си страни край пазарния площад — всичко това се виждаше ясно, ала изглеждаше някак особено, сякаш обикновените предмети бяха придобили съвсем друг вътрешен смисъл от преди. А на платформата стояха свещеникът с ръка на сърцето, Хестър Прин с избродираната буква, пламнала на гърдите й, и малката Пърл, символ и обединяващо звено между двамата. Стояха под тази необикновено тържествена небесна илюминация с чувството, че ги огряват лъчите на просветлението, които ще извадят наяве всички тайни в зората на деня, когато ще бъдат съединени душите, създадени една за друга.

В очите на малката Пърл затрепкаха дяволски пламъчета и по лицето й, вдигнато към пастора, се разля онази палава усмивка, която тъй често я превръщаше в самодивка. Тя освободи ръката си от мистър Димсдейл и посочи към отсрещната страна на улицата. Ала той сключи ръце върху гърдите си и вдигна поглед към небето.

В онези дни нямаше нищо по-обикновено от това да се тълкуват атмосферните и други природни явления — стига да се наблюдават малко по-рядко от изгревите и залезите на слънцето и луната — като знамения, пратени от свръхестествена сила. Така например огнено копие или меч, лък или колчан стрели, появили се в среднощното небе, са се възприемали като предзнаменования за война с индианците. Ален дъжд от падащи искри е бил считан за поличба, вещаеща чума. Едва ли има голямо събитие, било за добро или за лошо, станало в. Нова Англия от заселването й до Революцията, за което жителите да не са били предупредени със знак от подобен род. Нерядко той е бил наблюдаван от мнозина. Но много по-често достоверността му е лежала на съвестта на един-единствен очевидец, съзерцавал чудото през изопачаващото размерите, формата и цветовете стъкло на въображението си и възстановявал го после по памет. Каква великолепна идея наистина да можеше съдбата на народите да се прочита в страховитите йероглифи по небосвода. Дори и провидението не би счело за разточителство използуването на толкова обширен папирус, за да изпише съдбините на народите. Нашите праотци охотно вярвали, че това е именно така, и го приемали като знак на височайша загриженост за благоденствието на младата колония. Но какво да кажем за човека, който се опитва да чете в същата небесна книга послания, адресирани лично до него? Само силното душевно разстройство би могло да предизвика болезнената самовглъбеност в резултат на продължително, остро и скрито страдание, при която човек разпростира собствената си значимост върху цялата природа, че и върху самия небосвод, който започва да му се струва просто подходяща страница да се изпишат историята и терзанията на неговата душа.

Ето защо ние смятаме, че единствено болестта, поразила очите и сърцето на свещеника, го накара, когато вдигна поглед нагоре, да види точно над главата си огромна буква — буквата „П“, — очертана от мътночервени, светещи линии. Навярно на това място се бе показал метеорът, едва просветвайки през облачното покривало; но той не би могъл да има формата, която му приписваше гузното въображение на пастора; или най-малкото ще да се е разливал в такова неоформено петно, че всеки грешник е можел да види свой символ в него.

Имаше още едно особено обстоятелство, което допълнително утежняваше състоянието на мистър Димсдейл. През цялото време, докато гледаше нагоре, той знаеше прекрасно, че малката Пърл сочи с пръстче стария Роджър Чилингуърт, застанал наблизо до платформата за наказания. Свещеникът го бе забелязал, докато вдигаше очи към чудната буква на небето. Под огъня на метеора чертите на стареца, както и всичко останало, приемаха нов израз; а може би в този миг лекарят не прикриваше както обикновено стаената злоба към жертвата си. Метеорът, запалил небето и окъпал земята в ужасна светлина, бе напомнил на Хестър Прин и на пастора за деня на Страшния съд и съвсем естествено бе Роджър Чилингуърт да им заприлича на злобния и лукав сатана, дошъл за плячката си. Дали защото изразът му беше толкова красноречив, или защото съзнанието на свещеника бе разтърсено до основи от този образ, той сякаш се отпечата върху мрака, погълнал в миг след изчезването на метеора и улицата, и всичко наоколо.

— Кой е този човек, Хестър? — едвам издума сломеният от ужас мистър Димсдейл. — Тръпки ме побиват, като го видя. Ти знаеш ли кой е? О, Хестър, аз го ненавиждам!

Хестър помнеше клетвата си и не проговори.

— Повярвай ми, сърцето ми се свива, когато го съзра — отново промълви пасторът. — Кой? Кой е той? Не би ли могла да ми помогнеш? Той ме изпълва с неописуем ужас!

— Отче — проговори малката Пърл, — аз ще ти кажа кой е.

— Кажи, детето ми! — замоли се свещеникът и наведе глава към нея. — Кажи веднага, но ми го прошепни на ухото.

Пърл му прошепна нещо, което звучеше като човешка реч, но всъщност беше само поток от безсмислици, с каквито децата понякога се забавляват с часове. Във всеки случай, дори да беше съобщила някакви сведения за стария Роджър Чилингуърт, Пърл си бе послужила с неведом за начетения духовник език, с което само още повече го смути. Накрая палавницата се изсмя с глас.

— Ти подиграваш ли ми се? — попита пасторът.

— Ти се изплаши! Изплаши се от истината! — отвърна детето. — Не пожела да обещаеш да ни хванеш с майка за ръка утре на обяд!

— Достопочтени сър — проговори лекарят, който бе дошъл до подножието на платформата. — Благочестиви мистър Димсдейл! Нима това сте вие? Хубава работа! Ние, учените, гдето мислим само за нашите книги, се нуждаем от строга опека, че сънуваме наяве и се разхождаме насън. Хайде, добри ми господине и скъпи мой приятелю, разрешете ми да ви отведа у дома!

— Как разбрахте, че съм тук? — възкликна изплашеният свещеник.

— Ей богу, нищичко не знаех — отвърна Роджър Чилингуърт. — Почти цяла нощ прекарах до леглото на почтения губернатор Уинтроп и според скромните си възможности се постарах всячески да облекча последния му час. И когато той се пренесе в по-добрия свят, аз се отправих към къщи, а по пътя ми изгря тази странна светлина. Моля ви, тръгнете си с мен, почтени сър, че инак утре надали ще можете да изнесете неделната си проповед. Ах, тези книги, тези книги — виждате ли как се отразяват на главата! Не трябва толкоз да четете, скъпи сър, а си почивайте по малко, че тези нощни бесове могат да почнат да ви мъчат постоянно!

— Да си вървим! — продума мистър Димсдейл.

Обхванат от смразяващото униние като човек, който се събужда изтръпнал след кошмарен сън, той се остави на лечителя да го отведе у дома.

Ала на следния ден — неделя — свещеникът произнесе проповед, с която, тъй решиха всички, надмина себе си по красноречие, действена сила и небесно вдъхновение. Нейното проникновение доведе не една и две заблудени души пред олтара на правата вяра и те всичките горещо се заклеха вовеки да въздават дан за своето спасение на мистър Димсдейл. Но когато той слизаше от амвона, към него се приближи белобрадият клисар и му подаде някаква черна ръкавица. Свещеникът веднага я позна — беше неговата.

— Намерили я тази сутрин на мястото, гдето изправят на показ престъпници — каза клисарят. — Трябва сатаната да я е хвърлил там, за да изиграе на ваше преподобие непристойна шега. Сляп и глупав си е бил той и такъв ще си остане — на праведната ръка не й трябва да се крие в ръкавица!

— Благодаря, приятелю — каза свещеникът с достойнство, макар да подскочи като ужилен в душата си: тъй объркани бяха спомените му от миналата нощ, че той почти си бе повярвал, че са само сън. — Да, това май наистина е моята ръкавица.

— Щом нечестивият е решил да ви я краде, ще трябва да престанете да го пипате с ръкавици и да го поставите на мястото му — отбеляза старият клисар с мрачна усмивка. — А чухте ли, ваше преподобие, за знамението, което, казват, се появило нощес — голяма червена буква „П“, която ще да означава „праведник“. Нали тази нощ душата на добрия ни губернатор Уинтроп се възнесе в рая, та небето ни дава знак за това.

— Не — отвърна свещеникът. — Не съм чул.