Натаниъл Хоторн
Алената буква (24)

Глава XXII
Шествието

Хестър Прин не бе успяла да събере мислите си и да реши какво би могло да се направи при този нов, неочакван обрат на нещата, когато от съседната улица се разнесоха звуците на приближаващата се военна музика. Тя възвестяваше, че шествието на съдиите и гражданите бе тръгнало към молитвения дом, където — в съответствие с тъй бързо възникналата дълговечна традиция — преподобният мистър Димсдейл трябваше да произнесе проповед по случай деня на изборите.

И ето че иззад ъгъла се появиха челните редици на процесията и в бавен и тържествен марш се насочиха към другия край на площада. Пръв вървеше оркестърът. Той бе съставен от инструменти, чийто подбор положително не бе съобразен с общото им благозвучие, а и изпълнителите далеч не бяха някакви виртуози. И все пак в хармонията на барабаните и фанфарите се постигаше високата цел, заради която те търсеха съпричастността на масите, а именно — да се придаде нужната възвишеност и тържественост на събитието, развиващо се пред очите им. Малката Пърл отначало пляскаше с ръчички, но изведнъж притихна, успокоила се най-после, след като цяла сутрин бе кипяла от възбуда. Тя се взираше мълчаливо, сякаш понесена към висините като полюшваща се чайка от надигащите се и спадащи вълни на музиката. Ала скоро слънцето възвърна прежното й настроение, като засвятка по оръжията и лъскавите доспехи на военните редици, които идеха след оркестрантите и представляваха почетният ескорт на шествието. Този войнишки отряд, запазен и до днес като войскова единица и пренесъл с марша си през вековете своята древна и неопетнена слава, не се състоеше от наемници. Редовете му се попълваха от сърцати мъже, които — движени от войнствените си ламтежи, копнееха да създадат нещо като Армейска академия, където — по примера на ордена на тамплиерите^[51] — да се изучава теорията и доколкото позволяват мирновременните маневри, практиката на бойните действия. За високото уважение, с което се ползуваха военните в онези времена, свидетелствуваше гордата осанка на всеки един от маршируващите. Някои от тях бяха бивши участници в сраженията по бойните полета на Холандия и другаде и следователно бяха си завоювали честно правото да носят славното войнишко име и униформа. Още повече, че в техния боен ред доспехите от лъсната стомана и разветите пера над грейналите шлемове придаваха блясък, непостижим за днешните паради.

При все това държавниците, които вървяха зад военния ескорт, представляваха много по-интересна гледка за внимателния наблюдател. Дори самата им осанка се отличаваше с величие, пред което горделивият войнишки марш простееше едва ли не до границите на нелепостта. Така нареченият талант не се ценеше много-много в онези времена, тъй както се цени днес, и на преден план се поставяха такива солидни качества като уравновесеността и чувството за собствено достойнство. Хората тогава се раждаха с една наследствена потребност да величаят някого, която — ако изобщо се е предала в потомството — е до такава степен намалена, че не оказва почти никакво влияние при избора и оценката на обществениците в нашето съвремие. Тази промяна може да е за добро или за лошо, а може би отчасти и за двете. Старовремският английски заселник по тези диви брегове — дал гръб на кралски, благороднически, както и на всички други вдъхващи страхопочитание титли, — за да задоволява все още незакърнялата си способност и нужда да се прекланя, се обръщаше към белите коси и преклонните години, към проверената честност, трезвата, препатила мъдрост, т.е. към онези сурови и мастити достойнства, които се свързват с идеята за непреходност и носят общото название „порядъчност“. Така че държавници като Брадстрийт, Ендикот, Дъдли^[52], Белингам и останалите, които са сред първите, издигнати на власт по волята на народа, твърде рядко са блестели с някаква интелектуална мощ, но затова пък до един са се отличавали с непоколебимото си здравомислие. Смели и уверени в себе си, като верига от скали, в която се разбиват бурните вълни, са бранили те благото на страната в моменти на несгоди и заплахи. Тъкмо тези черти на характера бяха въплътени в ъгловатите лица и едрите фигури на новоизбраните съдии. Колкото до вътрешното им умение да внушават респект на околните, старата родина не би имала от какво да се срамува, ако попълнеше Палатата на лордовете или Тайния съвет при короната с тези видни избраници на истинската демокрация.

Зад съдиите следваше изтъкнатият млад богослов, от чиито устни мнозинството с нетърпение очакваше да се излее тазгодишната проповед в чест на изборите. Религиозното поприще във въпросния век даваше много по-голям простор за интелектуални изяви от политиката, защото — като оставим настрана по-възвишените подбуди — благоговейната почит на вярващия народ бе достатъчно силен стимул да привлече най-амбициозните умове в служба на кръста. А и политическата власт — както се убеждаваме от случая с Инкрийз Мейдър^[53] — съвсем не бе недосегаема за преуспяващия свещеник.

На онези, които видяха мистър Димсдейл в празничния ден, им направи впечатление, че откакто бе стъпил на новоанглийска земя, пасторът нивга не бе проявявал подобна енергичност и не бе държал тъй високо вдигната главата си, както сега, докато крачеше в колоната на шествието. Нямаше я предишната неувереност в походката му, снагата му бе изправена и ръката му не се притискаше злокобно към сърцето. Ала вгледаше ли се по-внимателно, човек веднага би разбрал, че тук не можеше да става въпрос за някакъв прилив на физически сили. Това по-скоро бе един духовен подем, вдъхнат от ангелите или от възраждащата настойка, която се извлича единствено в нажежените пещи на сериозния, обстоен размисъл. А може би тази метаморфоза се дължеше на живителното влияние, което пасторовата чувствителна натура изпитваше покрай пронизително гръмката музика, чиито звуци се вдигаха в небесата, носейки на вълните си преподобния отец. Свещеникът обаче изглеждаше тъй унесен, че човек би могъл да се усъмни дали изобщо чува музиката. Телом той присъствуваше, забързан напред с необичайна устременост. Но къде бе духът му? — В най-съкровените си дълбини, където със свръхестествена трескавост командуваше парада на великолепните мисли, които не след дълго предстоеше да се произнесат. Ето защо пасторът бе сляп, глух и непроницаем за всичко наоколо. Могъщият му дух бе грабнал слабото му тяло, бе го понесъл, без да обръща внимание на тежестта му, и го бе направил също тъй безплътно. Ако на хора с необикновено мощни умове се случи да изпаднат в дълбока депресия, те нерядко се отличават със способността да изразходват в един неудържим порив жизнените си сили за много дни напред, през които отново се отпускат в дълга летаргия.

Хестър Прин, която не сваляше очи от пастора, бе изведнъж обзета от потискащо предчувствие, без да можеше да намери друго обяснение за него, освен че свещеникът сега й се струваше безкрайно далечен и непостижим. Никой не можеше да я разубеди, че е заслужила макар едничък поглед на взаимност. Пред очите й изникна тъмната гора с малката самотна долчинка на любовта и мъката, където на обраслия с мъх дънер те се бяха държали за ръце, а тъжният ромон на потока бе пригласял на мъката и копнежа в думите им. Колко близки се бяха чувствували тогава! Нима това бе същият човек? Сега той бе неузнаваем! Движеше се с горда стъпка, сякаш потопен във величествената музика, в обкръжението на внушителните беловласи градски първенци и изглеждаше недостижим заради положението, което заемаше в обществото, и още повече заради диаметралната отдалеченост, в която го отпращаха разделящите го от нея мисли. Сърцето на Хестър се сви от ужас, че всичко между тях е било просто мираж и че колкото и ясно да го бе видяла, тя нямаше основание да храни илюзии за някаква реална връзка със свещеника. И дотолкова силна бе жената в нея, че тя не беше в състояние да му прости, задето именно сега, когато тежките стъпки на съдбата им се приближаваха все по-близо и по-близо, той можеше напълно да се изолира от общия им свят, докато тя го търсеше с измръзнали ръце опипом в мрака и не го намираше.

Майчиното вълнение явно се предаваше и на Пърл или пък детето само долавяше отчуждеността и неприкосновеността, които ограждаха пастора. Докато шествието преминаваше, тя едвам се удържаше на едно място и пърхаше нагоре-надолу като птичка, готвеща се да литне. Когато и последните отминаха, малката вдигна поглед към Хестър.

— Майко — попита тя, — това същият свещеник ли беше, дето ме целуна край поточето?

— Мълчи, миличката ми! — прошепна майката. — Невинаги за случилото се в гората може да се разкаже на площада.

— Не бях сигурна, че е той — продължи момиченцето, — така странно изглеждаше. Инак щях да изтичам при него и да го накарам да ме целуне пак, пред всички, както тогава под старите тъмни дървета. Какво щеше да ми отговори пасторът, майко? Щеше ли да се хване за сърцето, да ме изгледа смръщено и да ми каже да се махна?

— Какво би могъл да ти каже, Пърл — отвърна Хестър, — освен че не е нито време, нито място за целувки? Добре, че не го заговори, глупавичката ми!

Подобни чувства мистър Димсдейл бе пробудил и в една друга особа, чиито странности или по-право чието безумие я подтикна да направи нещо, на което малко хора биха се решили — публично да заговори белязаната с алената буква. Това бе мистрис Хибинс, която — облечена в разкошна плюшена рокля с троен рюш и бродиран корсаж и подпираща се важно на бастун със златна дръжка — бе дошла да види тържественото шествие. Тъй като престарялата дама имаше славата — впоследствие коствала й живота — на главно действуващо лице при често организираните заклинания на духове, хората се отдръпнаха от нея, видимо от страх да не би да се докоснат до дрехата й, сякаш бе чумава. И колкото и благосклонно да бяха започнали да се отнасят към Хестър Прин, когато старата Хибинс застана редом с нея, ужасът в душите на околните се удвои и ъгълчето на площада, където двете жени стояха, в миг опустя.

— Ах, кой би могъл да си помисли! — зашепна поверително старицата на Хестър. — Толкова благочестив човек! Хората го имат за светец сред смъртните и трябва да призная — на такъв прилича! И като го гледаш как минава с шествието, да не повярваш, че само преди ден-два се измъкна от кабинета си, където сигурно се бе налапал със Светото писание, хем на староеврейски, за да се поразвее из гората! А-ха! Ние знаем какво значи туй, Хестър Прин! Но истина ти казвам, умът ми не го побира, че това сега е същият човек. Много от богомолците, дето видях да вървят след музиката, са тропали с мен под звуците на знаеш чия цигулка, а на хорото сме се ловили и с индиански баячи, и с лапландски магьосници. Дребни работи са тия за жена като мен — вряла и кипяла! Ала свещеникът! Можеш ли със сигурност да кажеш, че е същият, с когото се срещнахте на горската пътека, Хестър?!

— Госпожо, не разбирам за какво говорите — отвърна Хестър Прин, която виждаше, че мистрис Хибинс не е с всичкия си и все пак бе потресена от спокойствието, с което старицата говореше за връзките на много хора, включително и на нея самата, с нечестивия. — Не е моя работа да злословя по адрес на един такъв учен и благочестив духовник като преподобния мистър Димсдейл!

— Хайде де! — извика старицата и поклати заканително пръст. — Затуй ли толкоз пъти ходя в гората, че да не мога да позная кой още шета тъдява? Ще го позная, макар в косата му да не е останал и листец от бръшлянения венец, с който се е кичил за самодивското хоро! Тебе също си те знам, защото знакът ти е на открито. Всеки може да го види и на слънце, и в мрака, когато гори с огнен пламък. Ти си го носиш, без да го криеш, та няма какво да приказваме. Ама свещеникът! Чакай да ти пришепна нещо на ухото! Ако Черния забележи, че някой от слугите му, подписал и скрепил с кръвта си договор с него, се срамува от господаря си, както се срамува преподобният мистър Димсдейл, той си има начини да направи тъй, че клеймото му само да се покаже посред бял ден, и то пред всички! Знаеш ли, Хестър Прин, какво има пасторът на сърцето си, та все го крие с ръка, а?

— Какво, мила мистрис Хибинс? — жадно възкликна малката Пърл. — Видяла ли си го?

— Все едно, миличко! — отвърна мистрис Хибинс и се поклони ниско на детето. — Ти сама ще си го видиш. Казват, че си чедо Луциферско. Ще полетиш ли с мен нощеска на татка си на гости? Там ще разбереш защо пасторът все се държи за сърцето!

Старицата се изкикоти пронизително, така че целият площад да екне, и си тръгна.

По това време в църквата завърши встъпителната молитва и се разнесоха първите думи от празничната проповед на преподобния мистър Димсдейл. Във властта на някакво непреодолимо притегляне (понеже не можеше да влезе в претъпкания божи храм), Хестър застана под позорната платформа — достатъчно наблизо, за да изслуша от край до край проповедта, която, макар и непонятна, долиташе върху напевните вълни на неповторимия пасторов глас.

Дори да не разбираше езика на проповедника, човек пак би бил завладян от вълнуващото разнообразие в интонацията на звучния му глас — сам по себе си една превъзходна дарба, — който като всяка друга музика бе наситен със страст и патос, и нежност, и възвишени копнежи, поднесени на непосредствения език на сърцето, близък и понятен за хората от всички земни краища. За Хестър, която слушаше с неутолима жажда и всеотдаен трепет, проповедта, макар и приглушена от църковните стени, носеше свой скрит смисъл, съвсем отделен от неразгадаемия текст. А може би ако се чуваха по-ясно, думите, като далеч по-грубо изразно средство, само щяха да попречат да се прояви вътрешната душевност на мисълта. Ето че сега гласът на мистър Димсдейл спадна до тихата въздишка, с която вятърът се спира да почине. Сетне, отначало нежно, но с нарастваща настойчивост, той понесе Хестър към онзи грандиозен връх на звученето, който я изпълни с неизразимо тържествено благоговение. Ала колкото и стихийно величав да бе понякога, нито за момент в него не заглъхваше най-характерното му качество — риданието. Дали снижен до шепот или възвисен, стенещ глухо или ревящ от болка, нямаше сърце, което този глас да не затрогне! Случваше се понякога дълбоко патетичната му подплата да остане оголена като едва доловимо издихание в безмълвната тишина. Но дори когато набираше сила неумолимо и властно като разразяваща се буря до най-мощните си акорди, които здравите църковни стени с мъка удържаха да не изригнат и зазвънтят навън, ако се заслушаше внимателно, човек пак можеше да долови неизменния болезнен вопъл. Какво бе това? Жалбата на една натежала от мъка или угризения душа, доверяваща скръбта или падението си на великодушния човешки род, умоляваща го непрестанно, с всеки звук, за състрадание или за прошка, каквито той е винаги готов да дава! На този постоянен скръбен съпровод пасторът най-вече дължеше огромното въздействие на ораторския си талант.

А Хестър все така стоеше, неподвижна като статуя, в подножието на позорната платформа. Дори да не бе я удържал там гласът на свещеника, тя пак би останала прикована към мястото, отдето бе започнало опозореното й съществуване. Някакво вътрешно чувство, неоформено като мисъл, но дълбоко залегнало в съзнанието, й подсказваше, че това бе центърът, около който се бе въртял — и преди, и след падението — целият неин живот.

Малката Пърл се бе отдалечила от майка си и си играеше самичка из площада. С изблиците светлина, които пръскаше спонтанно, тя разведряваше мрачната тълпа, както пъстроперата птичка озарява цялото дърво, мяркайки се измежду гъстия му сенчест листак. Ритъмът на плавната й грациозност често биваше нарушаван от резки, отривисти движения — израз на вечно неспокойния й дух, дваж по-неуморен днес в лекия си вихрен танц поради превъзбудата, с която малката се откликваше на майчината тревога. Щом само нещо — човек или предмет — грабнеше за миг винаги будното й, макар и непостоянно любопитство, Пърл тутакси се хвърляше натам, вкопчваше се в него, като да бе нейно, и не го оставяше, докато не й омръзнеше. Ала това съвсем не означаваше, че в отплата ще допусне и най-малкото подобно посегателство над личността си. Макар поведението й да се посрещаше с усмивка от пуританите, те все тъй твърдо вярваха, че малката е дяволско изчадие — такова неземно обаяние и красота се излъчваха от искрящата й, устремена фигурка. Съзреше ли индианец, Пърл се втурваше насреща и го зяпваше в лицето, така че дори туземецът започваше да усеща, че има работа с още по-дива и от собствената му природа. Оттам с вродената си дързост, но също и с типичното си недружелюбие, тя се шмугваше сред моряците — същите смугли варвари като онези от гората, само че вилнеещи по океана. И те я гледаха с почуда и възторг, сякаш бе изваяна от застинала морска пяна, а за душа й служеха искрите, които нощем багрят вълните зад кърмата.

Един от групата моряци — всъщност капитанът, който беше разговарял с Хестър Прин — бе до такава степен очарован от външността на Пърл, че се опита да я улови и да си открадне една целувка. Това обаче се оказа също толкова неизпълнима задача, както да хванеш литнало колибри. Тогава капитанът откачи златната верижка от шапката си и я подхвърли на детето. Пърл веднага я уви около вратлето и кръстчето си така майсторски, сякаш цял живот бе носила такава верижка, и мигом стана трудно да си я представиш повече без нея.

— Онази жена с алената буква майка ти ли е? — попита морякът. — Ще й предадеш ли нещо, дето ще ти кажа?

— Ако е хубаво, ще го предам — отвърна детето.

— Тогаз кажи й — продължи той, — че пак съм говорил с оня черномутрест, стар гърбушко — доктора, и той е обещал да доведе на кораба приятеля си, тя ще се сети кой. Та нека майка ти да се погрижи за двете ви, а за него да не се кахъри. Ще й речеш ли тъй, а, горско пиле?

— Мистрис Хибинс ми каза, че съм дъщеря на Луцифера! — викна Пърл с палавата си усмивка. — Ако ме обиждаш, ще му се оплача и татко ще изпрати бури подир кораба ти!

Обикаляйки на зигзаг, детето се завърна при майка си и й съобщи заръката на моряка. Колкото да бе твърд, спокоен и стоически издръжлив, духът на Хестър този път едва не се сломи пред мрачния, суров лик на неизбежната, ехидно усмихната съдба, изпречила се насред пътя им с пастора тъкмо когато двамата бяха успели да намерят изхода от лабиринта на страданията си.

Несретницата тъкмо се мъчеше да се оправи някак в ужасяващия хаос, настъпил в мислите й след новината на капитана, когато върху главата й се стовари още едно изпитание. Много от хората, дошли от околностите за празника, бяха чували най-различни работи за алената буква, превърната в страшилище от стотиците измислени или преувеличени слухове, но никога не я бяха виждали с очите си. Забавленията, които им се предлагаха, вече им бяха поомръзнали и с дебелашка наглост те наобиколиха Хестър Прин. Но и най-безочливите помежду им бяха принудени да спрат на почтено разстояние от грешницата. По-близо не ги допущаше отпъждащата сила на отвращението, внушавано от тайнствения знак. Привлечени от суматохата, бандата моряци също се научиха за позорната емблема, разблъскаха се и щръкнаха с бронзовите си разбойнически физиономии на преден план в кръга. Бледа искрица от любопитството на белите се запали чак у индианците, които се провряха безшумно през навалицата и впиха черните си змийски погледи в гърдите на Хестър — най-вероятно убедени, че с такава великолепна бродирана емблема жената трябва да е на голяма почит сред своите. И накрая старите познайници — съгражданите на белязаната, чийто интерес към овехтялата история лека-полека взе да се възобновява покрай заразата на хорското любопитство, също се присъединиха вяло към тълпата и хладните им, преситени погледи може би причиниха най-голяма мъка на Хестър. Сред морето от лица тя забеляза групата матрони, които преди седем години бяха чакали появата й пред вратата на затвора. Всички бяха тук освен най-младата и единствената сред тях, способна да изпитва състрадание; за нея Хестър неотдавна бе изработила погребална премяна. По някаква ирония на съдбата в последния час преди да я захвърли, алената буква внезапно бе привлякла повече от обикновеното внимание и нападки и бе опърлила гърдите на жертвата си с неочаквана жестокост, каквато не се помнеше от деня на закачането й.

Докато Хестър стоеше в омагьосания кръг на позора, сякаш навеки прикована от коварната, коравосърдечна присъда, от високия и свят амвон достойният за възхищение проповедник се взираше в слушателите си, покорени до дън душа от пленителното му слово. Светецът-проповедник в храма! Жената с алената буква на пазарния площад! Кое въображение би било така кощунствено да си представи, че тези двама са белязани със същото изгарящо клеймо?