Натаниъл Хоторн
Алената буква (18)

Глава XVI
Разходка в гората

Хестър Прин остана твърда в решението си да открие пред мистър Димсдейл истинския лик на човека, проникнал в съкровения му свят, каквито и допълнителни страдания или неприятни последствия да навлечеше това. Ала няколко дни тя напразно търси среща с него по време на обичайните му разходки за размисъл покрай морето или по гористите хълмове около селището. Не би имало нищо нередно, разбира се, и белоснежната репутация на свещеника не би пострадала, ако Хестър го посетеше в кабинета му, където множество покаяли се души бяха изповядвали грехове, възможно също тъй черни като този, белязан с алената буква. Но било поради страха си от тайната или явна намеса на Роджър Чилингуърт, било поради подозренията, които гузното й сърце приписваше там, където никой друг не би могъл да ги изпита, а също и поради това, че и на двамата ще им е нужен необятният простор на целия свят, за да могат да дишат, докато разговарят, на Хестър дори не й мина през ума мисълта за друго, по-ограничено място за среща освен под открито небе.

Най-сетне, докато се грижеше за един болен, при когото бяха викали мистър Димсдейл да му чете молитва, тя научи, че предния ден пасторът бе отишъл при апостол Елиът^[50] и покръстените от него индианци; както и до кое време се очаква да се завърне на другия ден подир пладне. И така в съответния час Хестър взе малката Пърл, която по принуда я придружаваше във всичките й обиколки, колкото и неудобства да й създаваше това, и тръгна на път.

Двете страннички напуснаха полуострова и навлязоха в материка, а пътят се превърна в малка пътечка, която се губеше в плътната прегръдка на тайнствената девствена гора. През непрогледната черна завеса на дърветата едвам-едвам просветваше небето и в този вид гората напомняше на Хестър за духовните дебри, в които тя се бе лутала тъй дълго. Денят бе студен и мрачен. Небето бе забулено с облаци, ала един лек ветрец току ги поместваше и тук-таме по някой самотен слънчев лъч палаво се прокрадваше на пътя. Тази мимолетна жизнерадост обаче се появяваше непременно в най-отдалечената точка на гората, до която погледът достигаше. Веселият лъч, чиято игривост бе приглушена от преобладаващия тъжен тон, тутакси изчезваше, щом се приближеха до него, и изоставените му танцови площадки изглеждаха още по-унили без обещания си блясък.

— Майко — заговори малката Пърл, — слънчевите лъчи не те обичат. Виж как бягат от теб и се крият. Страхуват се от нещо на гърдите ти. Ето ги на̀, играят си там, в далечината. Постой тук, а аз ще изтичам да ги хвана. Аз съм малка и те няма да избягат от мен, защото още нямам нищо на гърдите си!

— И да не дава Господ да имаш, детето ми — каза Хестър.

— Защо, майко? — попита Пърл, която, едвам захванала да тича, се закова на мястото си. — Няма ли да дойде то от само себе си, когато порасна?

— Тичай, детето ми, да хванеш лъчите, че скоро ще изчезнат — отвърна майката.

Пърл се втурна стремглаво и Хестър с усмивка забеляза, че слънчевата светлина не й убягна. Окъпана във великолепния й блясък и грейнала сама от оживлението, което устремният бяг възбужда, тя стоеше и се смееше. Сякаш намерило желано другарче за игра, слънцето не искаше да се откъсне от детето и майката успя да се приближи само на крачка от вълшебния кръг.

— Сега ще си отиде — заклати глава Пърл.

— Виж! — отвърна с усмивка Хестър. — Ако се протегна, и аз ще си хвана.

Ала когато се опита да го стори, сиянието се скри или ако съдеше по лъчезарното изражение, затанцувало по лицето на Пърл, майката би могла да заключи, че детето го е погълнало и навлязат ли на по-закътано и сенчесто в гората, ще започне да го излъчва. Нищо друго не поразяваше тъй Хестър, както неизчерпаемата жизнерадост на малката, която говореше за някаква нова, ненаследена сила в природата й. Тя не страдаше от тъгата, вродена като скрофулозата в почти всички деца напоследък заради бедите на прародителите им. Може и нейното да бе един вид болест, последствие от яростната енергия, с която Хестър се бе борила с мъките си до раждането на Пърл. Във всеки случай с твърдостта и металическия блясък, които придаваше на характера й, това качество никак не я правеше по-чаровна. На малката й липсваше онова, което на някои липсва цял живот — скръб, която дълбоко да я покруси и така да събуди човещината и съчувствието в нея. Но Пърл имаше още много време!

— Ела, детето ми! — каза Хестър, като се оглеждаше от мястото, където Пърл бе стояла неподвижно в слънчевата заря. — Ела да влезем между дърветата да поседнем.

— Аз не съм уморена, майко — отвърна момиченцето, — но ти можеш да поседиш, ако ми разкажеш една приказка.

— Приказка, детето ми? А за какво?

— Ами за Черния човек — отвърна Пърл, като хвана майка си за роклята и я погледна полусериозно, полудяването. — Разкажи ми как той броди из гората и носи книга — голяма, тежка книга с железни закопчалки. И как този страшен Черен човек дава на всеки срещнат в гората книгата и едно желязно перо, за да се подпише в нея с кръвта си. А после го бележи по гърдите е клеймото си! Ти, майко, срещала ли си го?

— Кой ти разправя всичко това, Пърл? — попита майката, познала в думите й едно от суеверните предания, разпространявани по онова време.

— Бабата до камината ми го разказа снощи, докато ти се грижеше за болния — отвърна детето. — Само че тя мислеше, че спя и не чувам. Каза, че много, много народ го е срещал тук, подписвал се е в книгата му и е бил белязан. Виждала го е и злата стара мистрис Хибинс. И още бабата рече, майко, че твойта алена буква е от Черния човек и че тя гори с червен пламък, когато посред нощ се срещаш с него в тъмната гора. Вярно ли е това, майко? Срещаш ли се с него нощем?

— Било ли е да се събудиш и да не ме видиш? — попита Хестър.

— Не, не е било — отговори детето. — Но ако се страхуваш да ме оставяш сама, вземи ме с теб в гората. Много ми се иска да дойда. Само кажи ми, майко, има ли наистина такъв човек? Срещала ли си го някога? И това неговият знак ли е?

— Ще ме оставиш ли веднъж завинаги на мира, ако ти кажа? — попита майката.

— Да, само ми кажи.

— Вярно е, срещала съм го веднъж. Алената буква е неговият знак!

Докато разговаряха така, те се отдалечиха достатъчно навътре в гората, за да не бъдат забелязани от случайни минувачи по пътеката. Стигнаха до една разкошна могилка от мъх, която век назад бе представлявала гигантски бор, с корени и ствол, потопени в мрачната сянка, и чело извисено към небето, и седнаха. Намираха се в малка долчинка, с полегати, осеяни с изсъхнали листа склонове. По средата й минаваше поточе, рукнало по корито от окапали удавени листа. Дърветата, надвиснали над него, с огромните си клони понякога преграждаха течението и ставаха причина да се образуват водовъртежи и тъмни вирове, а там, където водата бягаше по-стремглаво, на дъното се виждаше кафяв, искрящ пясък и по него камъчета. Плъзнеха ли поглед по течението на бързея, някое време те все още виждаха отблясъци от водата, които обаче скоро изчезваха безследно сред гъсталака от стволове и храсти и разхвърляните канари, обрасли със сив лишей. Гигантските дървета и гранитните блокове като че нарочно се мъчеха да прикрият пътя на ручея, уплашени да не би с бъбривостта си той да издаде какво е скрито в сърцето на старата гора, откъдето извираше, или да изпише съкровените й тайни на гладката повърхност на някой вир. И действително, като се прокрадваше напред, поточето непрекъснато си ромолеше нещо мило, тихо и успокояващо, но същевременно и тъжно, с гласа на невидяло радост дете, на което не му е до веселие в обкръжението на тъжни хора и мрачни събития.

— Ох, поточе! Глупаво и скучно поточе! — възкликва Пърл, като послуша хленча му. — Защо си така тъжно? Я да се развеселиш и да не пъшкаш и мърмориш постоянно!

Но за краткия си живот в гората бързеят бе преживял нещо тъй сериозно и важно, че не можеше да се удържи да не говори за него и само за него. Пърл си приличаше с потока по това, че и нейният живот бликаше от също толкова тайнствен извор и преминаваше през също такива мрачни дебри. Но за разлика от него тя танцуваше, искреше и бъбреше безгрижно по пътя си.

— За какво разказва това печално поточе, майко? — попита детето.

— Ако ти си имаше своя мъка — отвърна майката, — то би ти говорило за нея, както сега на мен ми говори за моята. Но аз чувам стъпки по пътеката и шум от отместване на клони. Иди си поиграй, а аз ще поговоря с човека, който идва.

— С Черния ли, майко?

— Върви играй, дете — повтори майката. — Но да не ходиш много надалеч и да се върнеш мигом, щом те повикам.

— Добре, майко. Но ако това е Черния човек, ще ми разрешиш ли да остана за малко да го видя с голямата книга под мишница?

— Върви, глупаче! — каза майката нетърпеливо. — Какъв ти Черен човек! Ей го, вижда се вече през дърветата — това е пасторът.

— Вярно, майко — каза детето. — И виж, държи се за сърцето. Да не би когато се е подписвал в книгата на Черния, той да го е белязал на това място? А защо не носи знака си отгоре, като тебе, майко?

— Бягай, дете, стига си ме ядосвала! — извика Хестър Прин. — Но далече не ходи. Гледай винаги да чуваш ромона на ручея.

Детето тръгна успоредно на потока и запя, търсейки по-весели вариации върху тъжната му тема. Ала той не се утешаваше и продължаваше да разказва непонятната си история за нещо тайнствено и печално, което се бе случило или щеше да се случи в мрачната гора. Тогава Пърл, която за краткия си живот се бе нагледала на мрачност и униние, реши да сложи край на всякакво вземане-даване с плачливия ручей и се захвана да бере теменужки, съсънки и алени кандилки, израсли в пукнатините на една висока скала.

Когато малката палавница изчезна, Хестър се приближи към пътеката, но тъй че да остане скрита в черната сянка на дърветата. Тя съзря пастора да идва съвсем сам и да се подпира на тояга, отрязана нейде по пътя. Той изглеждаше изнемощял и слаб и на лицето му се бе изписало такова малодушие и отчаяние, каквото нивга не беше се показвало по улиците на градчето или на друго място, дето биха могли да го забележат. Тук, в пълното усамотение на гората, което само по себе си би било тежко изпитание за духа, унинието на пастора бе повече от явно. В походката му личеше някакво равнодушие, сякаш той не виждаше защо трябва да направи и крачка още, а би се радвал — ако въобще нещо можеше да го зарадва — да се строполи под най-близкото дърво и да не мръдне повече оттам. Листата на дърветата можеха да го засипят и земята да се издигне и да го покрие, все едно дали е жив или мъртъв. Смъртта бе нещо прекалено определено, за да я желае или избягва.

В страданието на преподобния мистър Димсдейл Хестър не видя друга конкретна, жива проява, освен, както бе отбелязала малката Пърл, че се държи за сърцето.