Натаниъл Хоторн
Алената буква (25)

ГЛАВА XXIII
Часът на алената буква

Най-накрая вълшебно изразителният глас на свещеника, понесъл на вълните си душите на слушателите към небесните висини, секна. Възцари се гробна тишина, каквато би последвала вещанията на пророците. Сетне се дочу тих шепот и приглушена глъч; сякаш освободени от магията, пренесла ги в света на чужд дух, хората отново идеха на себе си, все още изпълнени с чувството на благоговейно удивление. След още миг тълпата се люшна към вратата на църквата и се изсипа на площада. Сега, когато проповедта бе свършила, всички се нуждаеха от глътка друг въздух — по-подходящ за грубия, земен живот, към който се завръщаха из нажежената от пламенните слова на проповедника и напоена с благоуханния аромат на мислите му атмосфера.

Като се намериха навън, хората масово побързаха да дадат израз на бурния си възторг. От всички краища на улицата и пазарния площад се разнесоха овации по адрес на свещеника. Хората не можеха да се успокоят, докато не споделяха помежду си онова, което вътрешно им бе пределно ясно, но с никакви думи не можеха да предадат. Според единодушното мнение никой друг досега не бе говорил тъй мъдро, възвишено и благочестиво, както мистър Димсдейл в този ден, нито пък някога тъй явно се бе изливало божественото вдъхновение от простосмъртни устни. Видно бе как то осенява пастора и го отнася надалеч от предварително написания текст на проповедта, как му внушава мисли, навярно еднакво удивителни и за него, и за слушателите му, във връзка с отношението на Господа към разните човешки общества и най-вече към новоанглийското, което с общи усилия всички те изграждаха сред пустошта сега. Към края проповедникът така се разпали, че пророчествата сами се посипаха от устата му, сякаш бе юдейски ясновидец, само дето не предвещаваше възмездие и гибел, а възвишено и славно бъдеще за новообразувания народ божи. Въпреки това и в този момент основният тон в проповедта си оставаше патетичната скръб, която не можеше да се обясни с друго освен с естествената печал, предизвикана у човека от предчувствието за близката му кончина. Да, пасторът, любимецът на всички, така безмерно влюбен в миряните си, че не можеше да се откъсне от тях и да се възнесе на небето без прощална въздишка, явно предусещаше смъртта си, която бързаше преждевременно да потопи в сълзи паството му! Съзнанието за преходността на земния му път поставяше последния щрих към образа на свещеника, изграден от хората, оприличаващи го на ангел, който в полета си към небесата бе помахал за миг с ярките си крила над главите им, бе скрил слънцето, но в същото време ги бе дарил със своето великолепие, разпръсквайки навред златоструйните зари на истината.

Така, неусетно за себе си, както това често се случва на хора с разни призвания, защото може да се оцени само в историческа перспектива, мистър Димсдейл навлезе в зенита на славата и триумфалния успех, чийто блясък надминаваше всичко, постигнато дотук и предстоящо му в бъдеще. До по-горда висота от тази, на която необикновеният интелект, огромните познания, обайващото красноречие и безупречната светост го издигаха сега, той не би могъл да стигне нито преди, нито впоследствие, тъй като в онези първи дни на Нова Англия духовническият сан и без това бе достатъчно висок пиедестал. Такъв бе пасторът в очите на съгражданите си, когато в края на празничната проповед сведе глава към облечения във възглавнички перваз на амвона. А Хестър Прин си стоеше до позорната платформа и алената буква пак пламтеше на гърдите й!

И отново откъм църковните врати гръмна музиката и се разнесе отмерената стъпка на военния ескорт. Шествието се отправяше към кметството, където празникът щеше да завърши с тържествена трапеза.

През широкия шпалир, който хората почтително отваряха, се занизаха величествените белобради градски първенци. Взрив от възторжени викове огласи площада, когато там се появиха губернаторът и съдиите, старците и мъдреците, светите отци и върволицата от знатни и известни люде. Този спонтанен изблик, макар и допълнително усилен от детската преданост, с която народът в онази епоха се отнасяше към управниците си, без съмнение бе плод и на неудържимия екстаз, запален в душите на мнозинството от златоустия поток и още незаглъхнал в ушите им. Едва усетил своя плам, човек започваше да гори и с огъня, обзел околните. В църквата те някак си го бяха усмирили, ала навън пожарът на всеобщия възторг се разгоря до небесата. И гърлата, и симфоничният заряд от пределно развихрени чувства бяха предостатъчни, за да избухнат в един невероятен възглас, по-внушителен дори от плътните органови хармонии на бурята, от гърма и рева на вълните. Това бе гороломният ансамбъл на масовото въодушевление, което слива в едно и гласовете, и сърцата. Земята на Нова Англия не помнеше подобен тътен! Не беше стъпвал върху нея друг, тъй тачен от народа, както нашият свещеник!

А как се чувствуваше самият той? Не беше ли се появил сияен ореол над главата му? Тъй безплътно извисен от душевния подем, тъй недостижим в апотеоза на обожествяващата го тълпа, дали наистина докосваше с крак прахта на грешната земя?

Военните и старейшините в шествието се изтеглиха и очите на всички се устремиха към мястото, откъдето се зададе пасторът. Щом го зърнеха, хората сподавяха ликуващите си викове и скоро на площада остана да се чува само шепот. Колко слаб и блед изглеждаше свещеникът в часа на тържеството си! Енергията или по-скоро вдъхновението, подкрепяло го с небесната си сила, за да изпълни с чест мисията си на божествен вестител, го бе напуснало сега. Жаравата, допреди миг обливала страните му с пурпур, бе угаснала тъй безвъзвратно, както изтлява последното огнено езиче сред изпепелените главни. Такава смъртна бледност още не бе покривала живо лице, а и едва ли някакъв живот бе останал в човека, който само по чудо не падаше бездиханен, а продължаваше да крета!

Един от братята му по черковен сан — преподобният Джон Уилсън — забеляза изнемогата, в която мистър Димсдейл бе изпаднал след отлива в интелектуалната и емоционална приповдигнатост, и побърза да му се притече на помощ. След слаб, но категоричен жест пасторът отблъсна протегнатата му ръка. Той продължаваше да върви напред, ако така можеха да се нарекат движенията му, които по-скоро приличаха на неуверените стъпки на прохождащо бебе, подканяно и окуражавано от протегнатите майчини ръце. И макар с всяка секунда все по-трудно да се забелязваше, че изобщо се придвижва, в последна сметка свещеникът се добра до паметната, почерняла от времето платформа, където преди толкова години на несрета Хестър Прин се бе изправила очи в очи със заклеймяващите погледи на обществото. Насреща му стоеше Хестър — хванала Пърл за ръката и с алената буква на гърди! Пасторът се спря пред нея, въпреки че музиката свиреше тържествения марш на шествието и го зовеше властно напред, напред към празненството. Ала той не се помръдваше.

От известно време насам и Белингам бе наблюдавал угрижено свещеника. Беше се отделил от шествието с намерението да помогне, защото от вида на мистър Димсдейл си личеше, че неминуемо ще падне. Ала нещо в израза на пастора възпря съдията, макар той да не бе от онези, които лесно се поддават на неуловими, подсъзнателни внушения. Тълпата посрещаше сцената с все същия благоговеен трепет. Физическата слабост на свещеника за хората бе само още една проява на небесната му сила и те почти очакваха да видят как този тъй свят човек се възнася там горе, дето очертанията му ще се загубят, ала сиянието му ще заблести ведно с небесните зари!

Мистър Димсдейл се обърна към платформата и протегна ръце.

— Хестър — рече той, — ела насам! Ела и ти, моя малка Пърл!

Той ги гледаше с вледеняващ поглед, но също и с нежност, примесена със странно тържество. Бърза като лекокрила птичка, малката се завтече към него и обгърна коленете му с ръце. Бавно, сякаш тласкана против волята си от неумолимата съдба, Хестър Прин също се приближи, но остана на крачка настрани. В този миг старият Роджър Чилингуърт се втурна през тълпата или с този мрачен, обезумял, зъл поглед по-скоро изникна изпод земята, за да отклони жертвата си от онова, което възнамеряваше да стори. Така или иначе старецът изтича и сграбчи пастора за ръката.

— Стой, безумецо! Какво си намислил? — изсъска той. — Отпъди жената! Изгони детето! Всичко ще се нареди! Не зачерняй славата си, не се позори преди смъртта! Още не е късно да те спася! Нима искаш да опетниш свещения си сан?

— Късно идеш, изкусителю! — отвърна свещеникът, като изгледа доктора решително, макар със страх в очите. — Свършено е с твойта власт над мен! С Божията помощ аз ще се избавя от нея!

Той пак протегна ръка към жената с алената буква.

— Хестър Прин — провикна се той със затрогваща искреност, — в името на Всеблагия и Всемогъщия, който продължава сетния ми час, за да извърша, каквото с цената на тежък грях и непоносими терзания се побоях да извърша преди седем години, ела да ми дадеш опора! Твоята опора, Хестър, но водена от Волята Господня, която мене направлява! С тази воля сега се мъчи да се пребори жалкият, клет старец, като напряга своите сили и силите на дявола! Хайде, Хестър, помогни ми да се изкача на платформата!

Тълпата бе обзета от смут. Управниците и знатните люде, застанали най-близо до свещеника, бяха така стъписани, че не бяха в състояние нито да приемат натрапващото се обяснение, нито да измислят друго и останаха в ролята на безмълвни и бездейни свидетели да наблюдават възмездието, подготвено от провидението. Те видяха как, облегнат на рамото на Хестър и подкрепен от ръката й през кръста, пасторът се приближи до стълбата и се изкачи на платформата, като през цялото време стискаше ръката на роденото в греха дете. А след тях вървеше старият Роджър Чилингуърт — едно от главните действуващи лица в тяхната драма на грехопадение и скръб, който имаше пълното право на участие в последната й сцена.

— Целият свят да бе пребродил — заговори старецът, загледан мрачно в свещеника, — не би намерил нийде — ни нависоко, ни надълбоко — друго място като таз платформа, където да се изтръгнеш от мен!

— Хвала на господа, че ме доведе тук! — отвърна мистър Димсдейл.

Въпреки че се усмихваше насила, пасторът се беше разтреперил и погледът, който отправи към Хестър, бе пълен със съмнение и тревога.

— Не е ли по-добре така, вместо каквото си мечтахме в гората? — прошепна той.

— Не знам! Не знам! — побърза да отвърне Хестър. — По-добре ли ще е да умрем и двамата и мъничката Пърл да си отиде с нас!

— Какво ще стане с теб и Пърл, ще каже Бог! — рече свещеникът. — Той е милостив! Нека сега изпълня волята му, която той откри пред мен. Моят час удари, Хестър, и трябва да побързам да поема позора си.

Подкрепян от Хестър Прин и хванал за ръка малката Пърл, преподобният мистър Димсдейл се обърна към величествените управници, към благочестивите си събратя-свещеници, към народа, чието голямо сърце, макар да бе изтръпнало от ужас, преливаше от трепетно състрадание в очакване на съдбовната тайна, очевидно дълбоко греховна, но също тъй дълбоко изстрадана и оплакана. Едва превалило пладне, слънцето ярко огряваше и открояваше над всичко свещеника, възправил се да изповяда вината си пред Небесния съд.

— Новоанглийски народе! — извика той и гласът му литна над тълпата — висок, тържествен и величествен, макар да издаваше и едно жалостиво вибрато, а понякога и стон, изтръгнал се от бездънните бездни на разкаянието и тъгата. — Ти, който ме обичаше и почиташе като светец, погледни сега и виж ме — от всички най-големия грешник! Ах, дойде накрай денят и аз да застана там, където трябваше да бъда преди цели седем години заедно с жената, чиято ръка, а не угасващата сила, едва довела ме дотука, ме удържа в тази страшна минута да не рухна на земята! Погледнете алената буква върху Хестър! Кой не е потръпвал от вида й! Където и да идеше грешницата, когато и да помислеше за поне миг покой от ужасното бреме, вредом я сочеше зловещият пръст на проклятието и непоносимото отвращение. Ала сред вас живееше човек, белязан с клеймото на позора, за което нямахте представа!

Тук свещеникът дотолкоз прималя, че май нямаше да може да доразкрие тайната си. Но той преодоля надвиващата го телесна и най-вече душевна слабост, стъпи здраво на краката си и устремно излезе на крачка пред жената и детето.

— Но туй клеймо бе врязано в него! — продължи пасторът трескаво, решен да стигне до края. — Господ-Бог не сваляше очи оттам! Ангелите непрекъснато го сочеха! Дяволът го знаеше и постоянно го разчопляше с огнения си показалец! Ала грешникът изкусно криеше дамгата си от хората и си придаваше вид на чиста и пречиста душа, опечалена от греховността на този свят и страдаща по себеподобните си в рая! И ето, в смъртния си час той стои пред вас и ви моли пак да се вгледате в алената буква на Хестър! Повярвайте му, тайнственият ужас на тази буква бледнее пред огнения печат на неговите гърди, а дори и тоз печат не е нищо повече от имитация на клеймото, изпепелило сърцето му! Има ли някой тук да се съмнява в Божието възмездие над грешника? Ето ви едно ужасно доказателство!

С конвулсивен жест мистър Димсдейл дръпна връзките под яката и откри гърдите си! Ние ще се въздържим обаче от кощунственото описание. Страховитото чудо, което се откри там, прикова погледите на покрусената тълпа, а лицето на пастора гореше победоносно с пламъка на човек, надвил над най-жестоките страдания. Миг след това той се олюля и падна! Хестър леко го привдигна и подпря главата му на гърдите си. Старият Роджър Чилингуърт коленичи до него с празен, сякаш безжизнен поглед.

— Ти ми избяга! Избяга ми! — повтаряше си той.

— Бог да ти прости! — рече пасторът. — И ти извърши тежък грях!

Той отвърна гаснещите си очи от стареца и се загледа в Хестър и детето.

— Моя малка Пърл — зашепна мистър Димсдейл и по лицето му грейна нежната и кротка усмивка на потъващата в мир душа; нещо повече, така огромно беше облекчението му, че той бе готов и да се позакачи с детето. — Миличката ми Пърл, ще ме целунеш ли сега? Тогава, в гората, не поиска! Ще пожелаеш ли сега?

Пърл го целуна по устните. С това магията, която тегнеше над момиченцето, беше развалена. Трагичната сцена, в която бе участвувало, бе покъртила до дъно неопитомената му природа и сълзите, капещи по бащиното му лице, бяха залог, че то ще израсне сред човешки радости и скърби като жена от този свят, а не като воюваща с него сила. Тук приключи и мисията на Пърл като майчин мъчител.

— Хестър — промълви свещеникът, — сбогом!

— Няма ли да се срещнем пак? — прошепна тя и склони глава над лицето му. — Няма ли да бъдем заедно в задгробния живот? Не може да не сме изкупили греха си с толкова страдания! Ти вече обръщаш светлия си поглед към вечността! Кажи, какво ни чака там?

— Мълчи, Хестър! — каза пасторът с прочувствена тържественост. — Престъпеният закон! Грехът, разтърсил тука всички! Само това да бъде в мислите ти! Сърцето ми се свива от страх, че когато забравихме за Бога и за безсмъртието на душите си, ние сами унищожихме надеждата, че можем да се срещнем отново във вечен и свещен съюз. Само Господ знае какво ни чака, но той е милостив! Какво по-добро доказателство за неговата милост от моите терзания. От раната, която той възпламени на моите гърди! От пъкления старец, комуто възложи да ме пече безспирно на ръжена! От тази смърт на победния позор, на която ме изпрати! Една от тези мъки да ми бе спестил, и щях да съм загубен навеки! Да бъде благословено името му! Да пребъде неговата воля! Сбогом!

С тази прощална дума свещеникът издъхна. Смълчаното до тоз момент множество издаде глух, неземен, напиращ издълбоко ропот, който единствен засега, загромолял след отлетялата душа, идеше да изрази безмерното страхопочитание и удивление, надигнало се в хорските сърца.