Натаниъл Хоторн
Алената буква (19)

Глава XVII
Пасторът и енориашката

Макар да вървеше бавно, свещеникът вече отминаваше, а Хестър не можеше да намери глас да го повика. Най-сетне успя да прошепне името му:

— Артър Димсдейл! — Сетне го повтори по-силно, но дрезгаво: — Артър Димсдейл!

— Кой ме вика?

Пасторът в миг се овладя и изправи снага като човек, заварен в момент на слабост, която би искал да прикрие. Хвърлил разтревожен поглед по посока на гласа, той съзря нечий силует между дърветата, който с тъмното си облекло до такава степен се сливаше с околния сумрак на заоблаченото небе и гъстата шума, че не бе ясно жена ли е или сянка. А може да беше и призрак, избягал от мислите на пастора, за да го преследва в земния му път?

Той пристъпи още крачка и видя алената буква.

— Хестър! Хестър Прин! Ти ли си? Жива ли си още?

— Да, аз съм! — отвърна тя. — Жива съм, доколкото въобще съм била жива тия седем години! А ти, Артър Димсдейл, ти жив ли си?

Нямаше нищо чудно в това, че двамата поставяха под съмнение земното съществуване на другия, тъй като се съмняваха и в собствената си реалност. Странната им среща в тъмната гора по-скоро приличаше на първа среща в задгробния свят на две души, които — тясно свързани в предишния живот, ала още непривикнали с новото си състояние и с обществото на безплътни — се гледаха сега с взаимен ужас. Макар и сам превърнат в призрак, всеки един от тях бе съкрушен при вида на другия. Ужасяваха се и от себе си, защото в минути на сътресение като тези човек е принуден както никога да се замисли и да осъзнае всичко, което е преживял. Те видяха душите си, отразени с всичките подробности в огледалото на отминаващия миг. Обзет от страх и трепет, бавно и сякаш по принуда, Артър Димсдейл протегна вкочанената си ръка и докосна ледените пръсти на Хестър Прин. Ала колкото и да бе студено, ръкостискането ги избави от най-тягостното в срещата им. Те почувствуваха, че са си същите или най-малкото са от един свят.

Безмълвно, защото на тях не им трябваха думи, за да се разбират, двамата се отправиха едновременно към гъсталака, откъдето се бе появила Хестър, и се отпуснаха върху купчината мъх, на която тя бе седяла с Пърл. Когато отново бяха в състояние да разговарят, те започнаха да си разменят баналности — като най-обикновени познати — за мрачното небе, за приближаващата буря и за здравето си. Така лека-полека стигнаха до темите, тегнещи дълбоко в сърцата им. Тъй дълга бе разлъката, отредена им от случая и от съдбата, че им бе необходимо с нещо леко и неангажиращо да открехнат вратите на сериозния разговор и да преведат през прага му истинските си мисли.

След някое време свещеникът погледна Хестър Прин в очите.

— Хестър — попита я той, — ти намери ли покой?

Печално усмихната, тя сведе поглед към гърдите си.

— А ти?

— Не! За мене няма нищо освен отчаяние! — отвърна пасторът. — А и мога ли да очаквам друго, като се знам какво представлявам и докато живея по този начин? Да бях безбожник, човек без съвест, негодник, отдаден на най-долните си скотски страсти, отдавна мир да съм намерил. Пък можех и въобще да не го губя! Ала с душа като моята това е невъзможно, че всичките ми добродетели, най-ценните ми качества, с които Господ ме е надарил, са се превърнали в мои мъчители. Няма по-злочест от мене, Хестър!

— Хората те почитат — възрази Хестър. — И неслучайно — та ти им правиш толкоз добрини! Нима това не ти носи никаква утеха?

— Само още по-нещастен ставам, Хестър! По-нещастен! — отвърна свещеникът с горчива усмивка. — А колкото до добрините, които уж извършвам, за мене те не са нищо повече от самозаблуда. Как би могла една изгубена душа да спасява другите? Как тя, осквернената, ще ги пречиства? А уважението на хората… Как бих искал то да се превърне в презрение и ненавист! Що за утеха ми е, Хестър, като се изправя пред амвона, да срещам толкова очи, обърнати към мен, все едно, че лицето ми излъчва небесна светлина? Да виждам жаждата за Божията правда в моите миряни, които ме слушат, сякаш им говоря с огнения език на апостол? И после да се вглеждам в себе си, в мерзката душа, която те обожествяват? Как горчиво и през сълзи съм се смял, когато съм сравнявал как изглеждам и какво съм всъщност. А с мен се смееше и сатаната!

— Несправедливо съдиш — укори го меко Хестър. — Ти си се разкаял дълбоко и от сърце за греха си и той е останал далеч зад тебе в миналото. Животът ти сега е не по-малко свят, отколкото изглежда в очите на хората. Защо такова разкаяние, което е скрепено с печата на добри дела, да не е истинско и да не утешава?

— О, не, Хестър! — възкликна свещеникът. — То е абсолютно кухо! Студеният му труп не може с нищичко да ми помогне. Аз се каях, каях, но не можах да се разкая. Инак отдавна да съм хвърлил маската си на лъжовна светост и хората да са ме видели такъв, какъвто ще се изправя пред Страшния съд. Щастлива си, Хестър, че носиш алената буква открито на гърдите си! А мойта ме изгаря отвътре. Не можеш да си представиш какво облекчение е за мен след кошмара на седемгодишно притворство да срещна поглед, който не се заблуждава. Да имах поне едничък приятел или най-лют враг, към когото да се обръщам ежедневно, когато се почувствувам зле от хорските похвали, и той да ме има за най-долния от всички грешни люде, то би могла тогаз душата ми да оживее. Дори такава мъничка частица от истината би могла да ме спаси! А то сега съм изпълнен само с лъжа и пустота, и смърт!

Хестър го погледна в очите, но се побоя да заговори. Ала като изля тъй бурно чувствата си, които бе потискал толкова години, пасторът неволно доведе разговора тъкмо до онова, за което тя бе дошла. Хестър превъзмогна страха си и започна.

— Такъв приятел, какъвто току-що си пожела, с когото да оплакваш греха си, съм ти аз, твоята съучастница. — Тя отново се поколеба, но направи усилие над себе си и продължи: — Имаш си и враг, с когото отдавна живееш под един покрив!

Свещеникът ахна, скочи на крака и се стисна за сърцето, сякаш искаше да го изтръгне от гърдите си.

— Какво каза? — извика той. — Враг? И то под моя покрив! Какво значи това?

Хестър вече съзнаваше какво огромно зло бе причинила на тоз нещастен мъж, като го бе оставила да лъже с години, когато и миг дори би бил пагубен за него, защото го предаваше в ръцете на злодея. Самото присъствие на врага, както и да се прикриваше, бе достатъчно, за да разстрои душевното равновесие на един толкова чувствителен човек като Артър Димсдейл. На времето Хестър не го отчиташе или навярно ожесточена от собственото си нещастие, бе оставила свещеника да тегли теглото си, което тогава не й се струваше чак толкова непоносимо. Ала напоследък, след нощното му бдение, тя се бе трогнала и разнежила. За пръв път разбра какво бе на сърцето му. Нямаше съмнение, че постоянната близост на Роджър Чилингуърт, тайната отрова на злонамереността му, която поразяваше всичко наоколо, и узаконеното му вмешателство като лекар във физическите и духовните страдания на свещеника бяха максимално използувани против жертвата. С помощта на тези обстоятелства съвестта на мистър Димсдейл бе подлагана на постоянен тормоз не за да му се причинява благотворна, лековита болка, а за да се смущава и разстройва душата му. Всичко това не можеше да не доведе до лудост на земята и до вечно отчуждение от Бога и от истината след смъртта, което навярно е като безумието приживе.

Ето до какво падение бе довела Хестър човека, когото някога бе обичала и защо да не си го кажем — продължаваше да обича тъй страстно! Тя бе проумяла — както бе казала и на Роджър Чилингуърт, — че несравнимо по-добре би било да се жертвува доброто име на свещеника, та дори и животът му, пред участта, която му бе избрала. И сега с радост би се хвърлила в краката на Артър Димсдейл и би умряла върху ложето от горска шума, само да не трябваше да му се признава в такъв ужасен грях.

— О, Артър — извика тя, — прости! Във всяко друго отношение съм се старала да живея честно. Искреността бе единствената добродетел, която ми оставаше, и аз успях да я запазя и пред най-тежките изпитания. Ала когато твоето добро, животът ти, честта ти бяха сложени на карта, аз взех страната на измамата. Но дори в името на живота лъжата не води до нищо добро. Не се ли досещаш какво ще ти кажа? Старият доктор, който се представя под името Роджър Чилингуърт, е моят мъж!

Буреносният поглед на свещеника напомни за онзи дяволски примес към инак възвишената му, чиста и въздържана натура, чрез който сатаната се надяваше да завладее докрай душата му. Никой досега не бе гледал Хестър тъй смръщено и свирепо. Макар да трая само миг, яростта преобрази пастора до неузнаваемост. Ала в страданието си той бе изгубил и по-първичните си сили, та не бе способен на повече от мимолетен изблик. Свещеникът се свлече на земята и зарови лице в шепите си.

— Трябваше да се досетя! — промълви той. — Та аз го усещах! Нима естественото отвращение, което се надигна в сърцето ми, когато го видях за първи път, и което продължавах да изпитвам при всяка наша следваща среща, не бе достатъчно да ми открие тайната? Защо не си го обясних? О, Хестър, ти нямаш никаква представа за ужаса на моето положение! За срамното, недостойно и отвратително разголване на болното и грешно сърце пред очите на оногова, който се изпълва от злорадство! Нещастнице, ти си отговорна за това! Не мога да ти го простя!

— Ще ми простиш! — извика Хестър и падна върху мъртвите листа до него. — Бог ще ме накаже, но ти прости!

Неочаквано, в порив на отчаяна нежност, тя го прегърна и притисна главата му до гърдите си, без да се смущава, че страната му се опира в алената буква. Напразни бяха опитите му да се освободи. Хестър го държеше здраво в обятията си, за да не му даде възможност да я гледа осъдително. Седем дълги години тази самотна жена бе търпяла свъсените погледи на всички наоколо и ни веднъж не беше свела изпълнените си с тъга и решителност очи. Нито пък небето я бе убило с гнева си. Но неодобрителната гримаса на този блед, изнемощял и дълбоко покрусен грешник беше смърт за нея!

— Ще ми простиш ли? — повтаряше тя непрестанно. — Недей ме гледа тъй сурово! Ще ми простиш ли?

— Прощавам ти! — отвърна най-сетне пасторът някъде дълбоко от бездната на скръбта си, но вече без раздразнение. — Прощавам ти от все сърце и нека Господ да прости и двама ни! Не сме ний с тебе, Хестър, най-грешните на този свят. Има един, който е паднал по-ниско и от окаляния пастор! Мъстта на стареца е по-черна от моя грях. Защото той е потъпквал най-невъзмутимо неприкосновеността на човешкото сърце. А ние с теб не можем да бъдем обвинени в такова тежко престъпление.

— О, не! — прошепна тя. — Това, което извършихме ние, имаше свое свято оправдание. Така поне на нас ни се струваше и си го казвахме един на друг. Не помниш ли?

— Мълчи, Хестър! — каза Артър Димсдейл и стана. — Разбира се, че помня!

Те отново седнаха един до друг, със стиснати ръце, върху обраслия с мъх дънер на падналото дърво. Това бе най-мрачният час в живота им, към който тъй дълго бяха вървели в сгъстяващата се тъмнина. Но в него се таеше и някакво очарование, което ги караше да стоят и да го продължават с още миг и после с още един и още един… В непрогледната гора, която ги заобикаляше, дърветата скрипяха от поривите на вятъра. Тежките клони се огъваха над главите им, а величествените борове сякаш си разказваха със скръбни стонове тъжната история на двойката под тях или й вещаеха нещастие.

А те стояха и стояха. Каква потискаща печал навяваше горската пътечка, която трябваше да ги отведе обратно в града, за да поеме Хестър пак позора си, а пасторът — жестоката подигравка на празната си слава! И те останаха още миг в мрака на таз гора — несравнимо по-ценен от слънчевата позлата. Тук, където само пасторът я виждаше, алената буква повече не пареше върху гърдите на грешницата! Тук, където ничии освен нейните очи не го следяха, Артър Димсдейл, измамникът пред Бога и пред света, можеше за малко пак да бъде честен!

Внезапно той потръпна, сепнат от някаква мисъл.

— Хестър! Какъв ужас! Роджър Чилингуърт знае за намерението ти да ми откриеш кой е. Ще продължи ли тогава да пази тайната ни? Какво ли ново отмъщение ще измисли?

— Той по природа е някак си потаен — отвърна Хестър замислено — и това особено се засили у него, откакто се зае с тайното си отмъщение. Струва ми се, че няма да ни издаде, а ще потърси други средства да засити мъстта си.

— Ами аз? Как ще живея аз и ще дишам един въздух с този смъртен враг? — възкликна Артър Димсдейл, като се сгърчи и по навик се хвана с разтреперана ръка за сърцето. — Кажи какво да правя, Хестър! Ти си силна, ти решавай!

— Не бива повече да живееш с него — натърти Хестър. — Не бива да го оставяш да урочасва сърцето ти с лошия си поглед!

— Това би било много по-ужасно и от самата смърт! — отвърна свещеникът. — Но как да го избягна? Какво ми остава да направя? Да взема отново да се хвърля връз сухата шума, както когато ми каза кой е? Да падна и тозчас да умра?

— Уви, дотам ли чак си стигнал — каза Хестър и очите й плувнаха в сълзи, — че да умреш от слабост? Защото нямаш друга причина!

— Гневът Божи тегне върху ми — отвърна каещият се свещеник. — Твърде е лют, за да се боря с него.

— Бог би се смилил — възрази Хестър, — ако намериш сили да се възползуваш от милостта му.

— Ти си силна и за двама ни — рече той. — Научи ме какво да правя.

— Толкова ли е малък светът? — удиви се Хестър и впи поглед в очите му, с който неусетно му преливаше нови сили и повдигаше съкрушения му дух. — Да не би светът да свършва с градеца, дето довчера беше безлюден горски пущинак като този около нас сега? Къде отива нашата пътечка? Обратно към градчето, казваш? Вярно, но също тъй и напред. Все по-дълбоко и по-дълбоко изчезва в гъсталака и след някакви си две-три мили по жълтата шума няма да е стъпвал кракът на бял. Там можеш да бъдеш свободен. Това кратко пътешествие ще те изведе от изпълнения ти с терзания живот, за да намериш един нов свят, където може и да те очаква щастие! Нима не ще ти стигне сянката в безкрайната гора, за да скриеш сърцето си от погледа на Роджър Чилингуърт?

— Да, Хестър, ще го скрия, ала под нападалата шума! — отвърна пасторът с тъжна усмивка.

— Ами морската шир? — продължи Хестър. — Ти дойде по нея. Само да решиш, и можеш пак по нея да се върнеш. Да избягаш от него било в родината — в някое затънтено селце или в многолюдния Лондон, — било в Германия, във Франция, в благословена Италия! А и какво те свързва толкоз с тези сурови мъже и с идеите им? И без това прекалено дълго се задържа при тях и им отдаде най-доброто от себе си!

— Това е невъзможно! — отвърна свещеникът, който я слушаше прехласнат, сякаш Хестър го призоваваше да осъществи мечтата си. — Не е по силите ми да си тръгна. Колкото и да съм грешен и отчаян, не съм дори помислял да избягам от мястото, където Господ ми е отредил да влача земните си дни. Душата си погубих, но няма да престана да се боря както мога за спасението на другите! Неверен страж съм и все пак не смея да напусна поста си, макар и да ме чакат само позор и смърт, когато дойде краят!

— Седем години мъки са те съсипали — възпротиви се Хестър, твърдо решена да му вдъхне от своята жизненост. — Но ти ще ги оставиш зад гърба си! Не ще те спъва бремето им по горската пътека, нито ще тегне в кораба ти, ако решиш да прекосиш океана. Остави позорното крушение тук, където те застигна! Забрави го и почни живота си наново! Нима ще сметнеш всичко за загубено още от първия провал? Та бъдещето ти предлага толкова възможности да си опиташ пак късмета и да сполучиш. Да намериш щастие! Да извършиш добрини! Скъсай с лъжата и заживей отново честно. Стани, ако към това те тегли, учител и вожд на червенокожите. Или — което е повече в природата ти — един от най-прославените учени мъдреци на цивилизования свят. Хвани се с проповядване! С писане! С добри дела! Прави каквото ще да бъде, само не се оставяй да умреш! Прости се с името си Артър Димсдейл и назови се с ново име, което да можеш да носиш с открито чело, без страх и позор. Защо ти трябва да продължаваш ако ще и с ден мъките, разяли живота ти дотолкоз, че волята ти е прекършена и не намираш сили дори да се разкаеш! Вдигни се и върви!

— О, Хестър! — възкликна Артър Димсдейл и в очите му за миг проблесна искрица от нейния ентусиазъм. — Защо говориш за надбягване, когато човек едва го държат краката? Писано ми е тук да си умра! Ни силата, ни мъжеството имам да се изправя сам срещу неизвестностите и неприятностите по широкия свят!

Така неизразимо бе сломен духът на пастора, че той не можеше дори да протегне ръка за щастието, което му се предлагаше.

— Сам, Хестър! — повтори свещеникът.

— Не, няма да си идеш сам! — прошепна глухо тя. Сега вече всичко бе казано!