Натаниъл Хоторн
Алената буква (12)

Глава X
Лечителят и болният

Старият Роджър Чилингуърт, човек уравновесен и благ, макар и не особено любвеобилен, цял живот неизменно бе проявявал неподкупна чистота и почтеност в отношенията си с хората. Ето защо той смяташе, че ще проведе разследването със строгата, безпристрастна справедливост на съдия, който се стреми да открие истината по същия начин, както би подходил към абстрактните линии и фигури на геометрична задача, а не към живите човешки страсти и конкретни лични обиди, нанесени му незаслужено. Но веднъж започнал, той се превърна в роб, неспособен да се изтръгне от ноктите на някаква ужасна, подмолна и дива страст, която го тласкаше неумолимо да доведе работата докрай. Сега той копаеше в сърцето на бедния свещеник като златотърсач или по-скоро като гробар, който изравя мъртвец, за да му вземе скъпоценностите, ала там едва ли го очаква друго освен тленност и разложение. Горко му, ако това е търсел!

Понякога в очите на лекаря лумваха синкави, зловещи пламъци, подобно на огъня в пещта или на призрачните езици, които бълват от адските врати в склона на хълма и хвърлят трепетни отражения по лицето на приближилия се богомолец на Бъниан^[48]. Това бе сигурен признак, че в пробите, взети от този мрачен рудотърсач, е имало нещо обещаващо.

„Може да го смятат за абсолютно непорочен и да изглежда много възвишен — промърмори си в един такъв момент търсачът, — ала този мъж е наследил от майка си или от баща си могъщи животински инстинкти. Я да се опитаме да разработим тази жила!“

Сетне, след дълги лутания из тъмните лабиринти на свещеническата душа, където се бе натъкнал на такива скъпоценни материали като възвишени стремежи за благото на народа, гореща любов към ближния, чисти чувства, вродена набожност, развита чрез постоянен размисъл и четене и озарена от постигнатите откровения — едно огромно, безценно богатство, което за копача навярно бе ненужен баласт, — обезсърченият Роджър Чилингуърт се завръщаше, за да започне разкопките в друга посока. Движеше се напред пипнешком, с тихите стъпки и дебнещия взор на крадец, вмъкнал се в спалнята на едва задрямал или дори още буден човек, за да му вземе най-скъпото, което той пази като зениците на очите си. Колкото и да се старае грабителят да не го усетят, я подът нейде ще проскърца, я дрехите му ще прошумолят или пък сянката му ще падне върху жертвата и ще го издаде. С други думи, мистър Димсдейл, който с изострената си чувствителност често правеше впечатление на интуитивно прозорлив, понякога започваше смътно да съзнава, че някаква обезпокояваща сила се бе натрапила в живота му. Ала и старият Роджър Чилингуърт обладаваше подобна способност да долавя нещата, граничеща с интуицията, така че, когато и да хвърлеше към него тревожния си поглед, духовникът виждаше насреща си просто доктора, своя добросърдечен, зорък, съчувствуващ, но не и натрапчив приятел.

Мистър Димсдейл навярно би успял да види истинското лице на лекаря, ако да не бе мнителността, присъща на всички люде с мъка на сърцето, която го караше да се отнася с подозрение към целия човешки род. Той не можеше да се довери на никого като на приятел, а това му пречеше да познае и врага си. И така, пасторът продължи да поддържа близки контакти със стария лечител, като ежедневно го приемаше в кабинета си или сам го навестяваше в лабораторията му, за да си отдъхне, докато погледа как билките се превръщат в лекарства.

Един ден, като се облакъти върху перваза на отворения срещу гробището прозорец и подпря чело на ръката си, мистър Димсдейл подхвана разговор с Роджър Чилингуърт, който разглеждаше снопче отблъскващи буренаци.

— Къде — попита пасторът, като ги погледна с ъгълчето на очите си, защото напоследък бе развил навик никого и нищо да не гледа направо, — къде, добри ми докторе, сте намерили туй биле с такива тъмни, клюмнали листа?

— Ами отсреща, в гробището — отвърна докторът, без да прекъсва работата си. — За първи път го виждам. Растеше върху един гроб без плоча и без надпис в памет на починалия, когото единствен този грозен плевел се наема да поменава. Навярно буренът ще да е избуял направо от сърцето на мъртвеца, за да въплъти някаква ужасна тайна, погребана ведно с него, наместо, както е благоразумно, да бъде изповядана приживе.

— А може той искрено да е желал — отвърна мистър Димсдейл, — но да не е могъл да я открие.

— Защо пък да не е могъл? — възрази лекарят. — Какво го е възпряло, щом самата природа тъй властно го е призовала да се покае за греха си, че чак този черен бурен се е родил от мъртвото сърце да изложи на показ потуленото престъпно деяние, отнесено в земята?

— Това, любезни господине, е само плод на вашата фантазия — отговори пасторът. — Ако не се заблуждавам, не може да има друга сила освен Божията воля, която да е в състояние да разкрие — било то с думи, или с някаква поличба — каквото е заровено в мъртвото сърце. Веднъж сгрешило да заключи такава тайна, сърцето е длъжно да я удържа в себе си, додето не дойде денят всичко прикрито да излезе наяве. А никъде в Светото писание не съм чел нещо, от което да се подразбира, че хората ще бъдат изобличени за тайните си деяния и помисли като част от Божието възмездие. Би било повърхностно тъй да се мисли! Освен ако дълбоко не се лъжа, ползата от тези открития ще бъде да не останат в неведение мислещите същества, които в този ден ще чакат да прозрат най-после безрадостната същност на земния живот. А за да може тя да бъде проумяна, необходимо ще е да се опознае напълно човешкото сърце. И склонен съм да се надявам, че тези, които съхраняват злополучни тайни, каквито вие споменахте, ще сетят несравнима радост, а не мъка, когато в този последен ден се отпуснат всичко да си кажат.

— Тогава защо да не го споделят още приживе? — попита Роджър Чилингуърт, като погледна крадешком духовника. — Защо виновните не се възползуват веднага от това неизразимо утешение?

— В голямата си част те именно така постъпват — каза свещеникът, като се хвана за сърцето, сякаш обзет от внезапна остра болка. — Не един страдалец се е изповядал пред мен, и то не само в смъртния си час, ами когато се е радвал на крепко здраве и неопетнена чест. След такова излияние съм виждал с какво огромно облекчение си отдъхват тези съгрешили братя, сякаш най-сетне си поемат глътка свеж въздух, след като са били почти задушени в собствения си зловонен дъх. А и как би могло да бъде другояче? Нима окаяникът, който, да кажем, е убил, ще рачи да зарови трупа в сърцето си, наместо да го изхвърли вън, та другите да се оправят с него!

— И все пак някои тъкмо тъй погребват своите тайни — отбеляза спокойно лекарят.

— Вярно, има и такива люде — съгласи се мистър Димсдейл. — Но като оставим настрана по-очевидните причини, възможно е мълчанието им да се диктува от самата им природа. Нито пък е чак толкова недопустимо, че макар и грешни, тези хора са запазили предишната си пламенна отдаденост в името на Славата Господня и благото човешко и не смеят да се покажат очернени и осквернени пред ближните, че тъй нито добро повече ще им се удаде да направят, нито стореното зло — да се опитат да изкупят. Затуй, с цената на неизразими себетерзания, пред околните те продължават да си дават вид, сякаш са чисти като току-що падналия сняг, а сърцата им затъват в калта на безчестието, от което за тях спасение няма.

— Тези люде се самозаблуждават — заговори Роджър Чилингуърт малко по-натъртено от обикновено и дори леко заканително поклати пръст. — Всъщност те се страхуват да си поемат срама, който по право им се пада. И тяхната свещена обич към ближния, и ревностното желание да славят Бога, ако изобщо съществуват в сърцата им, са принудени да се борят с нечестивите сили, за които грехът е отворил пътя там да крепнат и да умножават пъкленото си котило. Такива хора не са достойни да вдигат нечистите си ръце за възхвала към небето! А ако толкова настояват да бъдат полезни за другите, нека тогава да покажат на какво е способен човекът, когато в него проговори съвестта — да се разкаят и да се обрекат сами на униженията на позора! Нима ти искаш да повярвам, о мъдри, благочестиви друже, че за прославата на Господа и за доброто на човека лицемерието би могло да служи по-добре и от самата Божия правда? Тези мъже, уверен съм, се мамят!

— Така да бъде — промълви младият свещеник равнодушно сякаш за да тури край на разговор, който му се вижда неуместен или ненавременен. Той имаше умението бързо да се измъква от всяка тема, която възбуждаше и без това прекалено чувствителната му, нервна натура. — Ала сега бих искал да узная от изкусния си доктор дали той намира наистина, че здравето ми се е подобрило под усърдните му грижи.

Преди Роджър Чилингуърт да може да отговори, откъм гробището отсреща долетя звънкият, невъздържан смях на дете. Пасторът погледна неволно през прозореца — беше лято и той бе отворен — и видя Хестър Прин и малката Пърл. Те вървяха по пътеката, която пресичаше оградения двор. Прелестна като зората, Пърл обаче се намираше в едно от своите настроения на своенравно веселие, когато не искаше и да знае за другите. И ето че тя скачаше най-невъзмутимо от гроб на гроб, докато стигна до една широка надгробна плоча с благороднически герб — може да бе и на самия Айзък Джонсън, — покатери се отгоре й и се разтанцува. В отговор на командите и молбите на майка си да се държи по-прилично тя се спря и започна да къса бодилите от един висок репей до плочата. Когато напълни шепата си, малката се зае да реди бодилите по контурите на алената буква, красяща майчината гръд, където те здраво прилепнаха, а Хестър не направи и опит да ги махне.

Роджър Чилингуърт, който междувременно се бе приближил до прозореца, наблюдаваше сцената с мрачна усмивка.

— За това дете не съществува нито закон, нито авторитет, пред който би могло да се прекланя, и то е неспособно да изпитва дори и сянка от страхопочитание пред обичаите и мненията на хората, били те прави или грешни — отбеляза той навярно по-скоро за себе си, отколкото за събеседника си. — Преди известно време я видях как изпръска самия губернатор с вода от поилото на Спринг Лейн. Що за същество е това, за Бога?! Да не е пък зла веда? Способна ли е да обича въобще? И може ли да се открие някакво начало, на което да е подчинено нейното съществуване?

— Не, освен ако не се счита свободата на престъпения закон — промълви мистър Димсдейл сякаш в отзвук на мислите си. — Дали в нея е заложено добро, е неизвестно.

Детето, което, изглежда, ги чу, ги стрелна с разбиращ поглед, усмихна се палаво и запокити един от острите бодили по преподобния мистър Димсдейл. Този лек снаряд предизвика тръпка на ужас в нервозния пастор, който се сви, за да го избегне. Разбрала какво му причинява, Пърл запляска с ръчички в изблик на неудържим възторг. Хестър Прин също не бе могла да остане безучастна и така четиримата, млади и стари, се гледаха мълчаливо, додето малката не се разсмя и не завика:

— Да си вървим, майко! Да си вървим, че онзи черният човек ще вземе да те хване! Ето на, свещеника е хванал. Върви, че да не улови и тебе. Само мене няма никога да хване!

Пърл издърпа майка си, сетне лудешки заприпка, затанцува и закръжи сред гробовете, сякаш ни произход, нито нещо друго я свързваше с отминалото поколение, заровено в земята, ами тя бе съвършено ново същество, направено от друга материя, което, щем не щем, ще трябва да оставим да си живее, както то си знае, без да му държим сметка за неговите странности.

— Ето една жена — прекъсна след известно време настъпилото мълчание Роджър Чилингуърт, — която може да е всякаква, ала поне на съвестта й не тежи най-непосилното според вас бреме на непризнатия грях. Дали алената буква на гърдите на Хестър Прин й носи облекчение?

— Иска ми се да го вярвам — отвърна свещеникът, — макар че тя самата най-добре си знае. В лицето й прочетох болка, която по-добре да не бях видял. И все пак не мога да допусна, че на страдалеца не му олеква, когато е свободен да показва мъката си, както таз нещастница, вместо да трябва да я таи в сърцето си.

Отново последва мълчание и докторът се върна към изучаването и подреждането на набраните от него растения.

— Преди малко ме попитахте — заговори той най-накрая — какво е мнението ми за вашето здраве.

— Да, да — отвърна свещеникът, — много бих желал да го чуя. И моля да ми кажете направо, ако ще и смърт да ме очаква.

— Тогава трябва да призная — каза лекарят, който все още механично ровеше билките, ала изцяло бе отдал вниманието си на мистър Димсдейл, — че доста съм озадачен от вашата болест — не от самата нея или от външните й прояви, поне доколкото са ми известни. Но като гледам как от ден на ден, вече месеци наред, видът ви се влошава, принуден съм да смятам, че сте тежко болен, но не чак толкоз болен, че вещият грижовен лекар да не може да ви излекува. Трудно ми е да го обясня — болестта ви някак ми напомня за нещо добре познато, макар да не зная точно за какво.

— Говорите ми с недомлъвки — укори го бледният свещеник, който, за да не срещне погледа му, извърна очи към прозореца.

— Тогава с думи прости — продължи докторът, — и моля да ме извините, ако ви се стори обидно, че ви питам тъй направо! Кажете ми като на ваш приятел, като на човек, когото провидението е пратило да бди над вашето здраве и живот, дали не е пропуснато да ми се съобщи за нещо при описанието на тази болест?

— Как можете да се съмнявате в това! — възкликна пасторът. — Би било действително детинщина да повикаш лекар и да не му покажеш болното си място!

— Значи, вие твърдите, че знам всичко, каквото има да се знае? — с преднамерено забавяне попита Роджър Чилингуърт, а изпитателните му очи се впиха като две мълнии в лицето на свещеника. — Така да бъде! Въпреки че когато се споделя само повърхностното зло, гнетящо единствено плътта, то често злото, което трябва да бъде изцерено, остава наполовина скрито. Защото болестта на тялото, смятана от нас за нещо цялостно и завършено само по себе си, в дадени случаи е просто проява на някакъв недъг в душата. И пак ще ви помоля да ме простите, ако моите думи ви причиняват дори най-малката обида. Ала от всички люде, които познавам, вашето тяло, сър, е най-тясно свързано, сродено, да не кажа — отъждествено с духа, на който служи.

— Тогава става безпредметно да задавам повече въпроси! — отсече пасторът и някак припряно стана от стола. — Доколкото ми е известно, вашата компетентност не се простира върху лечението на душите!

— Така че ако болест — продължи Роджър Чилингуърт невъзмутимо, все едно, че не е бил прекъсван, макар също да се изправи и да изпречи ниската си, тъмна и разкривена фигура пред изтънелия, бледолик духовник, — болест, или да я наречем язва, разяжда душата ви, няма начин това да не намери съответно отражение и върху вашето тяло. Та ако искате от лекаря да ви избави от физическата болка, ще трябва най-напред да му откриете раната в душата си.

— Не!… Пред тебе не!… Не пред земен лекар! — викна вън от себе си мистър Димсдейл и погледна разярено стария Роджър Чилингуърт, този път право в очите. — Пред тебе не! Но ако действително болестта е засегнала духа ми, аз ще се оставя в ръцете на единствения спасител на душите. Ако това е волята му — той ще излекува, ако ли не — може и да убие! Да бъде, както той, със свойта справедлива мъдрост, намери за добре! Но кой си ти, та се бъркаш в тези неща и имаш смелостта да се изправиш между несретника и неговия Бог?!

И като размаха неистово ръце, той побягна от стаята.

— Мъдър ход бе това! — каза си Роджър Чилингуърт, като изпроводи свещеника с мрачна усмивка. — Нищо не губя — само полза имам от него. Скоро ще си върнем приятелството. Но виж как лесно този мъж се пали и губи контрол над себе си! Веднъж за едно, други път за друго! Това горещо сърце не може да не е довело досега благочестивия мистър Димсдейл до някое безумство!

Не се оказа никак трудно да се възстанови близостта между двамата мъже на същата основа и в същата степен. Като прекара няколко часа в уединение, младият свещеник разбра, че разклатените му нерви го бяха накарали да избухне в неуместен гняв, с нищо незаслужен от лекаря. Той се удивяваше на яростта, с която бе отблъснал съвета на добрия старец. Докторът бе изпълнявал само своя дълг и изричната молба на самия пастор. Тези угризения на съвестта накараха мистър Димсдейл бързо и обстойно да се извини и да помоли приятеля си да продължи лечението, което, макар че не бе му върнало здравето, най-малкото бе удължило гаснещия му живот до този миг. Роджър Чилингуърт се съгласи охотно и продължи медицинския си надзор над духовника, като действително се стараеше най-добросъвестно да направи всичко възможно за него, ала винаги когато си излизаше след преглед, по устните му играеше загадъчна и недоумяваща усмивка. В присъствието на свещеника от нея нямаше и следа, но щом докторът прекрачеше прага, веднага се появяваше и усмивката.

— Рядък случай! — мърмореше си той. — Ще трябва до дъното му да проникна. Каква необикновено здрава връзка между дух и тяло! Било то в полза само на медицинската наука, пак би си заслужавало да се изучи докрая!

Веднъж точно по обяд, скоро след гореописаната сцена, мистър Димсдейл най-неочаквано се унесе в дълбок сън, както си седеше пред грамадна книга с готически шрифт, отворена на масата. Това четиво ще трябва да е било някой изключително талантлив труд от съкровищницата на сънотворната литература, особено като се има предвид, че за пастора, който обикновено спеше много леко и на пресекулки и сънят му можеше да бъде прогонен също тъй лесно, както и птиченце от клонче, бе нещо изключително да изпадне в такава пълна забрава. И все пак духът му този път бе потънал в най-дълбок покой и той дори не помръдна на стола, когато Роджър Чилингуърт без особени церемонии влезе в стаята. Докторът се насочи право към болния, вдигна ръка и откри дрехата на гърдите му, под която нито той, нито някой друг беше поглеждал.

Чак сега мистър Димсдейл потрепери и се размърда.

Миг след това старецът си тръгна.

Ала какво безумно удивление, каква ликуваща радост и безкраен ужас се бяха изписали на лицето му! Какъв зловещ възторг се излъчваше не само от очите и чертите му, а и от всяка клетка на грозното му тяло! Как неистово мяташе той ръце нагоре и тропаше с крака по пода! Ако някой беше видял стария Роджър Чилингуърт в този момент на див екстаз, щеше да разбере какво прави сатаната, когато успее да отбие от небесата някоя безценна човешка душа за своето царство.

Но за разлика от дявола в тържеството на лекаря имаше и признак на удивление!