Натаниъл Хоторн
Алената буква (5)

Глава III
Появлението

Жената с алената букза най-после бе изтръгната от заслепяващото съзнание за мъчителните, осъдителни погледи, идещи отвред, забелязвайки на края на тълпата една фигура, която непреодолимо завладя мислите й. Там стоеше индианец в традиционното си одеяние, но появата на червенокожи в английските поселения далеч не бе такава рядкост, че да привлече вниманието на Хестър Прин в подобен момент, а още по-малко — да измести всичко друго от съзнанието й. До индианеца стоеше бял човек, с когото явно бяха стари познати и който носеше някаква странна смесица от цивилизовано и дивашко облекло.

Той бе дребен на ръст, с набраздено лице, което обаче все още не можеше да се нарече старо. Удивителната одухотвореност на чертите му свидетелствуваше за това, че пределно усъвършенствуваният интелект бе взел връх над физиката, налагайки своя формиращ отпечатък. Макар че с видимо небрежния подбор на разнородното си облекло странникът се бе помъчил да прикрие недъга си, Хестър Прин веднага забеляза, че едното му рамо е по-високо от другото. Едва зърнала изпитото лице и леко разкривената фигура под него, тя пак притисна бедното бебе плътно до гърдите си и то нададе нов писък на болка. Но майката не го чу.

Чужденецът се бе появил на пазарния площад и вдигнал очи към платформата известно време преди Хестър Прин да го съзре. Изпървом това бе разсеяният поглед на човек, свикнал да се вглежда най-вече в скритата същност на нещата и да не придава значение на външността, освен ако не е свързана с нещо в мислите му. Много скоро обаче този поглед стана пронизващо проницателен. Лицето на странника се сгърчи в ужас, който като змия се плъзна по чертите му и за момент замря, за да покаже многобройните пръстени на навитото си тяло. Помръкнал под напора на някакво силно изживяване, човекът напрегна волята си и успя в миг да се овладее така, че отново да придобие спокойно изражение. И последните следи от вълнението му се стопиха и изчезнаха дълбоко в него. Когато срещна прикованите върху си очи на Хестър Прин и разбра, че го е познала, странникът с бавен и плавен жест й даде знак да мълчи.

Сетне той докосна по рамото един от жителите на града, застанал до него, и го заговори с официален, учтив тон:

— Моля ви, любезни господине, кажете ми, коя е тази жена? И какъв грях е сторила, та са я изправили тук за порицание пред всички?

— Ще трябва да сте чужденец, приятелю — отвърна местният жител, като заоглежда с любопитство непознатия и дивака до него, — щом не сте чували за мистрис Хестър Прин и нейното падение. Тя предизвика страшен смут, кълна ви се, сред паството на светия отец Димсдейл.

— Самата истина познахте — потвърди странникът, — чужденец съм и бях принуден дълго да се скитам бездомен. След ужасни премеждия и по море, и на суша прекарах продължителен плен при диваците на юг. Този индианец сега ме води тук, за да се откупя от неволя. Та ще бъдете ли така добър да ми разкажете в какво се е провинила тази Хестър Прин — не бъркам името, нали? — и как е стигнала до туй позорно място?

— Разбира се, приятелю — каза местният жител, — и вярвам, че след бедите и неволите при диваците за сърцето ви ще е утеха да се намерите най-подир в нашата угодна Богу Нова Англия, страна, където грехът се изважда наяве и се наказва пред очите на хора и управници. Трябва да знаете, господине, че тази жена е била съпруга на някакъв учен човек, англичанин по рождение, но дълги години живял в Амстердам, откъдето преди доста време наумил да прекоси океана и да си опита късмета при нас, жителите на Масачузетс. За тази цел той изпратил жена си напред, а сам останал да довършва някакви дела. И ето, добри ми господине, вече две години, откак тази жена живее тук в Бостън, а от учения мъж, мистър Прин, няма ни вест, ни кост. Та видите ли, младата му жена, останала сама със своята неопитност…

— Аха, разбирам! — горчиво се усмихна странникът. — Един толкова учен човек, какъвто го описвате, би трябвало да е чел за това в книгите си. А кой, по ваше мнение, господине, ще да е бащата на три-четири месечното кърмаче, което мистрис Прин държи?

— Правичката да си кажа, приятелю, това си остана загадка и все още чакаме да дойде някой като пророк Даниил да я разгадае — отвърна местният човек. — Грешницата категорично отказва да говори и съдиите напразно си блъскат главите. Не е изключено виновникът, неведом за хората и забравил, че Бог вижда всичко, да си стои сред нас и да наблюдава тази тъжна сцена.

— Ученият мъж — забеляза странникът, като се усмихна отново — би трябвало да дойде и сам да разбули тази мистерия.

— Това е негов дълг, стига да е още жив — потвърди местният жител. — И така, добри ми господине, нашият масачузетски съд, като разсъди, че тази жена е млада и хубава, че изкушението, довело я до нейното падение, е било без съмнение голямо и че мъжът й най-вероятно е на дъното на морето, не й наложи максималното наказание според нашия справедлив закон. А за такива случаи той предвижда смъртна присъда. Но спрямо мистрис Прин бе проявена голяма милост и мекосърдечност и тя бе осъдена да стои само три часа на позорната платформа, след което до края на земните си дни да продължи да носи на гърдите си знак за срамния си грях.

— Мъдра присъда! — рече странникът и мрачно кимна с глава. — Така тя ще бъде жив урок против греховността, додето знакът на позора не бъде изсечен върху надгробния й камък. И все пак колко неприятно, че съучастникът й в туй безчестие не е поне сега до нея на платформата. Ала ще дойде ден да го разкрият! Ще го разкрият!

Странникът се поклони учтиво на общителния гражданин и след като прошушна нещо на червенокожия си спътник, двамата започнаха да си пробиват път в тълпата.

В това време Хестър Прин продължаваше да стои до позорната дъска, все така вперила очи в чужденеца. При това от време на време тя се вглъбяваше до такава степен в мислите си, че целият останал видим свят сякаш се стопяваше и оставаха само двамата. Една такава среща с него на четири очи обаче навярно би била по-ужасна и от сегашната, когато страните й горяха в срам под знойното пладнешко слънце, когато на гърдите си носеше аления знак на безчестието, а в ръцете си — роденото в греха дете, когато хората наоколо протягаха шии като на панаир да оглеждат нейното лице, чието място съвсем не е тук, а под щастливата домашна стряха, грейнало в отблясъците на огъня в камината, или в църквата, прикрито зад строг воал. Та колкото и да я измъчваше, присъствието на хилядите зрители за нея бе и закрила. Така, зад защитната преграда на мнозинството помежду им, бе по-леко да се стои, пред мисълта, че може да остане лице в лице насаме с него. Стигна се дотам, че общественото порицание за нея се превърна в убежище и със свито сърце Хестър чакаше момента, когато ще го загуби. Унесена в такива разсъждения, тя смътно долови някакъв глас зад гърба си чак след като многократно я бе зовал по име строго и високо, така че всички на площада да чуят.

— Послушай, Хестър Прин! — гласът й рече.

Както вече отбелязахме, точно над платформата, където бе изправена Хестър Прин, имаше нещо като балкон, издаден навън от молитвения дом. От това място обикновено се произнасяха важни речи в присъствието на съдиите и при строго спазване на пълния церемониал, предвиждан в онези времена за подобни случаи. Там сега седеше сам губернаторът Белингам, ограден с почетна стража от четирима сержанти с алебарди, и наблюдаваше сцената, която описваме. В шапката на губернатора бе втъкнато тъмно перо, наметалото му бе обшито с дантела, а под него се виждаше черна кадифена туника. Той бе човек в напреднала възраст и по набръчканото му лице личеше, че много е живял и патил. Такъв човек бе напълно подходящ представител и глава на една община, възникнала и достигнала до днешния си разцвет не благодарение на младежки пориви, а на строгата и уравновесена дееспособност на мъжката зрелост и на безрадостната мъдрост на старостта; а на тази възраст хората не си правят илюзии и не хранят кой знае какви надежди и затова много постигат. Гордата осанка на останалите изтъкнати личности, заобиколили върховния управляващ, бе плод на времената, когато се е смятало, че разните форми на властта са дадени от Бога и, значи, са свещени. Това бяха без съмнение добри, умни и справедливи люде. Ала от целия човешки род трудно биха се подбрали същият брой проницателни и добродетелни мъже, по-неспособни да съдят съгрешилото женско сърце и да отделят доброто от злото в него, от мъдреците с непреклонен израз, към които Хестър Прин сега вдигна глава. Тя очевидно съзнаваше, че доколкото въобще може да се надява на някакво съчувствие, то би дошло от по-широкото и топло сърце на тълпата, защото, щом погледна към балкона, нещастната жена пребледня и се разтрепери.

Гласът, който призова вниманието й, принадлежеше на преподобния Джон Уилсън, доайенът на бостънските духовници. Типично за времето и съсловието си, той бе високообразован човек, а по природа притежаваше добро сърце и благ нрав. Последното си качество обаче не се стараеше да развива като интелектуалните си дарби и по-скоро се срамуваше от него, вместо да изпитва задоволство, че го притежава. Преподобният Джон Уилсън стоеше прав; изпод малката шапчица на темето му стърчеше венец от пепеляви кичури, а сивите му очи, привикнали към сумрака на кабинета му, примижаваха под ярката слънчева светлина досущ като очичките на бебето в ръцете на Хестър Прин. Той приличаше на мрачните портрети, гравирани върху кориците на старите нравоучителни книги, и имаше точно толкова право, колкото и те, да се бърка във въпросите на човешките грехове, страсти и страдания.

— Хестър Прин — започна свещеникът, — възникна спор между мен и младия ми брат во Христе, чиито проповеди ти си имала щастието да слушаш.

На това място мистър Уилсън сложи ръка върху рамото на млад мъж до себе си.

— Напразно се трудих, повтарям, да убедя тоз божи младеж, че негов дълг е да се заеме тук, пред лицето на всевишния, пред нашите мъдри и праведни управници, а така също и на всеуслишание пред всички люде, с твоя низък, черен грях. Той по-добре от мен познава нрава ти и по-добре ще може да отсъди дали с благост или със заплахи да надвие твърдостта и ината ти, тъй че да не криеш повече името на оногова, дето те подмами да съгрешиш. Ала макар и твърде мъдър за годините си, той ми възрази с присъщата на младостта прекалена мекушавост, че щяла да се накърни самата природа на жената, ако я принудиш да разкрие сърдечната си тайна посред бял ден и пред такъв голям народ. Но всъщност, както се опитвах да го убедя, срамът иде от извършването на грехопадението, а не от това, че то ще се разчуе. И тъй, брате Димсдейл, кажи сега как мислиш — кой от двама ни ще трябва да се заеме с тази бедна, грешна душа?

Сред сановниците и духовниците на балкона се разнесе шепот и губернаторът Белингам се обърна към младия свещеник, за да изрази общото мнение с авторитетен, макар и изпълнен с уважение тон.

— Отче Димсдейл — каза той, — отговорността за душата на тази жена лежи до голяма степен върху теб. Това те задължава да я накараш да се разкае, което ще намери израз и доказателство в признанието й.

Прямотата на този призив привлече погледите на цялата тълпа върху преподобния мистър Димсдейл, млад свещеник, дошъл от един от големите английски университети и донесъл всичките знания на времето си в нашите диви пущинаци. Красноречието и пламенната му набожност бяха сигурна гаранция за неговия възход към върховете на кариерата. Той бе човек с поразителна външност — с бяло, високо, изпъкнало чело, с големи, кафяви, тъжни очи и устни, които трябваше да стиска здраво, за да не потрепват — израз както на болезнената му чувствителност, така и на удивителната способност да се владее. Въпреки че бе талантлив по природа и високообразован, този млад божи служител изглеждаше някак неспокоен, някак подплашен, подобно на създание, което се чувствува изолирано и чуждо сред общия човешки поток и е в състояние да се отпусне единствено в уединението на някакво свое кътче. Тъй че, доколкото позволяваха задълженията му, той се държеше настрани, в сянка и по такъв начин се запазваше по детски непосредствен, за да се яви, когато случаят изискваше, със свежестта, благоуханието и кристалната чистота на мисълта в словото си, което според свидетелствата на мнозина сякаш идваше направо от устата на ангел.

Такъв бе младежът, към когото преподобният отец Уилсън и губернаторът привлякоха вниманието на обществото, като го призоваха да говори пред всички на тази загадъчна женска душа, тъй свята, макар и опетнена. С това той бе поставен в дотолкова мъчително положение, че кръвта се дръпна от страните му и устните му затрепериха.

— Говори на тази жена, братко — каза мистър Уилсън. — Това е важно за нейната душа, а следователно, както каза негова светлост губернаторът, и за твоята, щом като нейната е поверена на теб. Призови я да каже истината!

Преподобният отец Димсдейл сведе глава, навярно в мълчалива молитва, и заговори.

— Хестър Прин — произнесе той, надвесен от балкона и впил поглед в очите й, — ти чу какво каза този достоен човек и виждаш каква отговорност тегне върху ми. Ако смяташ, че това ще донесе покой на душата ти и че наказанието на този свят ще помогне за спасението ти на небето, аз ти повелявам да кажеш името на оногова, с когото заедно сте съгрешили и сега заедно страдате! Недей да мълчиш от криворазбрана милозливост и нежни чувства към него, тъй като, повярвай ми, Хестър, макар и това да го накара да слезе от високото си място и да застане редом с теб на твоя срамен пиедестал, тъй би било по-добре, отколкото цял живот да тули вината в сърцето си. Какво друго би могла да постигнеш с мълчанието си, освен да го изкушиш — да-а, да го принудиш да добави към първия си грях още и лицемерие? Небето ти е пратило позор пред лицето на всички хора, за да можеш чрез него да възтържествуваш над злото, що е вътре в теб, и над мъката, що е навънка. Гледай как отнемаш горчивата, но живителна чаша, поднесена към устните ти, от ръцете на човека, дето, види се, няма смелост сам да си я вземе!

Гласът на младия пастор, трепетно мелодичен, звучен и дълбок, бе задавен от вълнение. И най-вече чувството, което преливаше от него, а не смисълът на думите отекна в сърцата на всички, които го слушаха, и ги накара да затрептят като едно от състрадание. Дори бедното детенце в обятията на Хестър усети въздействието му, вдигна безучастния си до този миг поглед към мистър Димсдейл, протегна ръчици и издаде нещо средно между плач и гукане. Тъй властен изглеждаше зовът на божия служител, че хората не можеха да си представят как Хестър Прин би могла да не изрече името на виновника или пък самият виновник, бил той високопоставен, или не, би могъл да не се подчини на вътрешната си необходимост да се качи при нея на позорния пиедестал.

Хестър поклати глава.

— Жено, не прекрачвай границите на Божията милост! — по-строго отпреди извика преподобният Уилсън. — Това малко създание е дарено с глас да подкрепи и повтори съвета, дето ти бе даден. Говори! Признанието и разкаянието могат да ти помогнат да се избавиш от алената буква.

— Никога! — възкликна Хестър Прин, като гледаше не към мистър Уилсън, а право в безпокойните очи на младия свещеник. — Клеймото на буквата се вряза надълбоко в гърдите ми и вие никога не ще го изличите. Единственото, което бих желала, е да можех сам-самичка да изстрадам теглото и на двама ни!

— Назови го, жено! — обади се друг строг и хладен глас от тълпата, заобиколила позорната дъска. — Говори и дай баща на детето си!

— Няма да го кажа! — отзова се смъртно пребледнялата Хестър на този глас, който тя непогрешимо разпозна. — Детето ми ще трябва да намери баща си на небето, че земен няма то да има!

— Не ще признае! — промълви мистър Димсдейл, който, надвесен от балкона, с ръка на сърце, чакаше ответ на призива си, след което се отдръпна и въздъхна дълбоко: — Удивителна е силата и щедростта, с които е надарено женското сърце! Тя няма да признае!

Разбрал, че нищо не е в състояние да разколебае нещастната подсъдима, възрастният свещеник, който се бе подготвил грижливо за случая, се обърна към събралите се с проповед за греха във всичките му форми, но без да пропуска постоянно да го свързва с позорната буква. Така завладяващо бе онова, което наговори той относно този символ в течение на целия час и повече, докато красноречието му се лееше над главите на многолюдната тълпа, че ужасът, изпълнил въображението на слушателите, придоби нови измерения и те видяха в алената окраска на знака отражението на пъклените огньове. А Хестър Прин все тъй си стоеше върху платформата на позора с уморен, безразличен вид и замъглен поглед. Тази сутрин тя бе преживяла пределното страдание, което човешката природа би могла да понесе, и тъй като по темперамент не беше от онези, дето дирят изход от непосилното страдание в припадъка, не й оставаше друго, освен да скрие духа си под каменната черупка на безчувствеността и да продължи да съществува чисто физически. В това нейно състояние гласът на проповедника гърмеше в ушите й безмилостно, но и безрезултатно. През последната част от наказанието детето бе започнало пронизително да плаче и пищи. Въпреки машиналните си опити да го успокои Хестър явно не взимаше присърце болката му. Също тъй безчувствено бе поведението й, когато я поведоха обратно към затвора. Обкованата с желязо врата се затвори зад гърба й и тя се скри от хорските погледи. Но мълвата твърди, че някои видели алената буква да хвърля зловещи отблясъци по сводовете на тъмничния коридор, по който минала грешницата.