Натаниъл Хоторн
Алената буква (13)

Глава XI
В съкровените кътчета на едно сърце

Макар след последния случай отношенията между духовника и лекаря външно да не се измениха, по същество те се превърнаха в нещо коренно различно. В съзнанието на Роджър Чилингуърт вече се оформяше определен план за действие. Вярно е, че не беше съвсем същият, какъвто докторът го бе предначертал. Колкото и да бе тих, благ и невъзмутим на вид, в този нещастен старик, уви, се бе пробудил някакъв дремещ вулкан от злоба, който го подтикна да скрои най-коварното отмъщение, което един смъртен би могъл да измисли за врага си. Той бе възнамерявал да си спечели името на единствен доверен приятел, с когото пасторът да сподели всичките си страхове, угризения и мъки, безплодното си разкаяние и греховните си мисли, които, колкото и да ги гонеше, постоянно го преследваха. Цялата тази притаена горест, за която в широкото сърце на обществото би могло да се намери и съжаление, и прошка, виновникът трябваше да бъде принуден да излее пред него — Безжалостния, пред него — Безпощадния! Каква по-добра отплата би могъл да желае той от това да бъде обсипан с черните теглила, стоварили се като планина върху душата на грешника!

Ала със своята деликатност и въздържаност свещеникът бе осуетил този подъл замисъл. И все пак Роджър Чилингуърт далеч не бе разочарован от положението, създадено по волята на провидението, което си имаше свое виждане относно мъстителя и жертвата и може би целеше да опрости именно онзи, когото привидно най-сурово наказваше. На стареца му харесваше да си внушава, че посред пъклените си кроежи е бил осенен от откровение. А откъде беше дошло това откровение — от небесата или от нейде другаде, — за неговите интереси беше все едно. Важното бе, че то му даваше възможност да проникне зад онова, което мистър Димсдейл желаеше да видят в него, и да проучи душата му до дъно във всичките й трепети. Така от зрител той се превърна в главно действуващо лице във вътрешния мир на клетия пастор, с когото можеше да си играе както пожелае. Дали да вземе за миг да го подложи на най-жестоките мъчения? Жертвата бе постоянно привързана към колелото — трябваше само да се знае лостът, с който се задвижва адската машина, а докторът го знаеше прекрасно! Дали пък да не го накара да изпита внезапен вледеняващ ужас? Сякаш махнал с магическа пръчка, той извикваше отнейде нечий злокобен призрак и след него още хиляди, приели зловещия образ на смъртта и още по-непоносимо — на позора, и всички те се стълпяваха в кръг около свещеника и го сочеха с пръст в гърдите!

При това мъстителят пипаше тъй ловко, че макар и смътно да усещаше как някаква нечиста сила го дебне непрестанно, мистър Димсдейл не можа да разбере къде да я открие. Вярно е, че го обземаше подозрение и страх, та дори и отвращение и ненавист, щом съзреше уродливата фигура на стария лекар. Той му бе противен и с жестовете, и с походката, и с прошарената си брада, с най-незначителните си постъпки, че накрай и с кройката на облеклото — сигурен знак, че в гърдите на пастора се надигаше по-яростна омраза, отколкото той бе склонен да признае. И тъй като не можеше да си даде разумно обяснение за своето недоверие и неприязън, младият свещеник приписа лошите си чувства изцяло на гноясалата рана, която отравяше всичко в сърцето му. Той се укоряваше за враждебното си отношение към Роджър Чилингуърт и вместо да си извлече от него съответната поука, се стараеше да го изкорени. Като се убеди обаче, че това е невъзможно, счете за свой дълг да поддържа поне външно връзките си със стареца, с което само наливаше вода в мелницата на мъстителя — това жалко, самотно създание, по-злочесто и от жертвата си.

Измъчван от болестта, разкъсван и терзан от някаква черна душевна мъка, оплетен в мрежите на смъртния си враг, мистър Димсдейл междувременно си спечели огромна популярност като пастор, и то до голяма степен именно благодарение на страданията си. Нито за миг не стихваха разкаянието и болката му и поради това необикновената му интелигентност, нравствеността и способността му сам да изпитва и да извиква у слушателите си дълбоки чувства се поддържаха постоянно в състояние на пределна възбуда. Славата му, засенчваща вече другите свещеници, сред които имаше и знаменитости, продължаваше да расте независимо от по-солидната професионална подготовка на някои, прекарали в изучаване на дълбокомислените богословски науки повече години, отколкото мистър Димсдейл бе живял. Други пък превъзхождаха младия си събрат, при това чувствително, с твърдостта на духа си. Непреклонни в суровите си разбирания като желязото и като гранита, изцяло отдадени на вярата, те съставляваха една дълбоко почитана, деятелна и не особено приятна прослойка сред духовенството. Срещаха се и някои наистина свети отци. Те не само бяха усъвършенствували качествата си с тежък труд над книгите и търпеливи размишления, ами бяха развили и една върховна възвишеност чрез честите си общения с небето, накъдето безупречната им чистота вече им отваряше вратите, макар да бяха още смъртни. Единственият техен недостатък бе, че не притежаваха дарбата, която светият дух спуснал с огнени езици на най-верните си последователи в деня на първата Петдесетница^[49] — не, както някои смятат, за да проговорят на разни езици, а по-скоро за да овладеят езика на човешкото сърце, близък и понятен за всички люде. Инак досущ като апостолите, тези отци бяха лишени от огненото слово — този тъй рядък божествен белег за пастирското призвание. Дори и да им дойдеше наум да поговорят за светите неща със скромните, познати изрази от ежедневието, пак нищо не би се изменило. Че от висините, където обикновено се намираха, гласовете им се чуваха едва-едва и беше невъзможно да се долови какво мълвят.

В тази група най-вероятно и мистър Димсдейл би заел полагаемото си място. Нейните недостижими върхове на вяра и на святост би изкачил той, ако не бе притиснат към земята под бремето на злодеяние или на някакво страдание, което го принизяваше на едно с най-низшите. Него, възвишения, когото ангелите биха гледали в устата! Затова пък колко близки и родни му бяха станали простосмъртните! Как сърцето му биеше заедно с техните, поемаше чуждата болка и предаваше своята на хиляди други в поток от тъжно и убедително красноречие! Да, убедително, ала понякога и ужасяващо! Богомолците не можеха да разберат с какво мистър Димсдейл ги вълнуваше така. Те смятаха младия пастор за чудо на светостта, за глашатай на божествената мъдрост, порицание и любов. Свещена беше според тях дори земята под краката му. Девиците от неговата енория бледнееха наоколо му, жертви на страст, дотолкова благочестива, че те я взимаха за чист религиозен плам, който донасяха открито пред олтара в девствените си сърца като най-скъп дар за небесата. Сравнявайки се с линеещия мистър Димсдейл, докато те самите се държаха въпреки годините си, старците смятаха, че той ще ги превари на небето, и заклеваха децата си да ги погребат до свещения му гроб. А в това време злочестият млад пастор навярно силно се съмняваше, че въобще ще порасте трева на гроба му, където той, проклетият от Бога, ще лежи!

Невъобразимо бе страданието на духовника пред това всеобщо благоговение. Той се отнасяше с вродено преклонение към истината и всички неща, които не водеха началото си от нейната божествена, животворна същина, за него бяха пусти сенки, лишени от всякакъв смисъл и стойност. Тогава той какво бе? Вещество? Или най-мъглявата от всички сенки? Свещеникът жадуваше да се изправи пред амвона и с пълен глас да открие на всички истинското си лице. „Аз, който се явявам тука в черни проповеднически дрехи, аз, който на тази свята трибуна се възкачвам и вдигам бледен лик нагоре, за да чуя и да ви предам словото Господне, аз, който според вас в живота си съм свят като Еноха, аз, който ви се струва, че като крача, оставям по земята сияеща следа, дето ще да отведе в блажената обител всекиго, поел в път след мен, аз, който децата ви съм кръстил, аз, който молитви съм шептял над ваште близки, последното «Амин», с което те са Богу дух предали, аз, пастирът, на когото вие всички се осланяте с такова упование и почит — съм върхът на осквернението и на лъжата!“

Не веднъж мистър Димсдейл се бе качвал на амвона с намерението да не слезе, докато не изрече тези думи. Неведнъж се бе прокашлял и разтреперан, бе поемал дълбоко дъх, за да изговори най-накрая тежките слова за черното деяние, стаено в душата му. Не веднъж — стотици пъти, той действително ги беше казвал! Казвал! Ала как? Той беше се клеймил пред богомолците като дълбоко порочен, по-порочен и от най-порочните, най-грешния от грешните, мерзко, невъобразимо долно същество, което по някакво чудо все още не бе изпепелено пред очите им от огнения гняв на Всемогъщия! Какви по-ясни думи от това? Нима те не бяха достатъчни, за да наскачат енориашите и да го изхвърлят от амвона, който той сквернеше? Но не! Наместо това още по-безрезервно го боготворяха, без ни най-малко и да подозират, че в самоунищожителните му слова се крие самата истина. „Благочестивият младеж! — дивяха се те помежду си. — Светецът сред човеците! Ако в снежнобялата си душа съзира такава чернилка, за нашите, уви, какво остава!“ Свещеникът — този изкусен, но разкаян лицемер! — бе отнапред наясно в каква светлина ще се приеме мъглявата му изповед. Той бе искал с нея да залъже гузната си съвест, ала бе успял само да увеличи греховете и срама си, без да може да изпита дори и миг на облекчение от самозаблудата. В неговата уста самата истина се бе превърнала в най-голямата лъжа. И все пак той бе създаден да люби истината както никой друг и също тъй дълбоко да се отвращава от лъжата. Затуй в целия свят не можеше да види нищо по-жалко и презряно от самия себе си!

Младият пастор се бе принудил да потърси отдушник за вътрешните си терзания в самоизтезанието — нещо, което се приветствува от старата развратена католическа църква, ала е чуждо за по-светлия дух на вярата, с която мистър Димсдейл бе отрасъл. На тайно място и под ключ се пазеше окървавен бич, с който той, проповедникът на протестантството и пуританизма, често се налагаше по раменете и се смееше горчиво. И колкото по-горчив ставаше смехът му, толкова по-безжалостно удряше ръката му. Свещеникът бе възприел и разпространения сред благочестивите пуритани обичай често да пости, ала за разлика от тях не се стремеше да прочисти плътта си, та да стане по-достоен за божественото осенение. За него постенето беше акт на разкаяние и той гладуваше до пълно изтощение, докато престанеха да го държат краката. Нощи наред мистър Димсдейл се подлагаше също и на бдения, понякога в пълен мрак, понякога в сумрака на мъждукащата лампа, а друг път — загледан в образа си в огледалото под най-яркото възможно осветление. Това бе една от формите на постоянното му самовглъбяване, с което той се изтезаваше, без да може да се пречисти. По време на тези продължителни бдения се случваше съзнанието на младия духовник да се замъгли и пред очите му да изплуват видения, които или едва се мержелееха със своя смътна светлина в тъмните ъгли на стаята, или се виждаха отчетливо, отразени редом с него в огледалото. И там се стълпяваха ту пълчища от дяволски, ухилени муцуни, които се гавреха над бледия свещеник и го мамеха да тръгне с тях, ту рояк от лъчезарни ангели, които сякаш смазани от скръб, с мъка се възнасяха към небесата, ала постепенно олекваха във висините. Явяваха му се на мистър Димсдейл и мъртвите приятели от юношеството, и белобрадият му баща, свъсил се като светец, и майка му, която се отвръщаше от него. Майчин дух, видение прозрачно, поне едничък поглед на състрадание можеше да хвърлиш към сина си! А ето че през стаята, която, населена с призраци от мислите на пастора, се бе превърнала в зловещо място, се плъзваше безшумно Хестър Прин с малката Пърл, облечена в червено. Хестър първо посочваше към алената буква на гърдите си, а после сочеше гърдите на свещеника.

Ала ни едно от тези видения не можа докрай да завладее пастора. При желание той бе в състояние да се напрегне да различи осезаеми предмети през нематериалната мъглявина на призраците и да се убеди, че сенките са безплътни, а не веществени, като например дъбовата маса с резбата или мастития богословски трактат с кожените корици и бронзовите закопчалки. И все пак в известен смисъл тези привидения бяха по-истински и реални от всичко друго в живота на мистър Димсдейл понастоящем. Защото най-голямото нещастие на едно лъжовно съществуване е, че от него изчезва смисълът и материалността на окръжаващия свят, сътворен от небето, за да радва и подхранва духа ни. За измамника цялата вселена е мираж, че към каквото и да посегне, то веднага се стопява и изчезва. А под въздействието на невярната светлина, в която се представя, самият той се превръща в сянка или съвсем престава да съществува. Едничката истина, едничката реална връзка със земята, останала на свещеника, бе болката дълбоко в душата му и неподправеният й отпечатък върху външността му. Един път само да беше се усмихнал или поразвеселил, и с него щеше да е свършено!

В една от страшните безсънни нощи, за които стана дума, без да влизаме в подробности, мистър Димсдейл се надигна от стола. Хрумнало му беше нещо ново, което можеше да му помогне да намери миг покой. Той се облече внимателно, като за служба, слезе безшумно по стълбата, отлости вратата и излезе.