Натаниъл Хоторн
Алената буква (15)

Глава XIII
Още веднъж за Хестър

Докато водеше този странен разговор с мистър Димсдейл, Хестър с ужас забеляза до какво жалко състояние бе доведен нещастният пастор. Загубил безвъзвратно всякакво самообладание, сломен духом, той изглеждаше по-безпомощен от дете и явно нищо не можеше да го извади от бездните на унинието, в което бе изпаднал. Само умът му бе запазил предишната си живост, а може да се бе и допълнително изострил поради трескавата възбуда, причинявана от болестта. За Хестър, която знаеше редица обстоятелства, останали скрити за другите, не беше трудно да се досети, че към естествените угризения на собствената му съвест се бе присъединила някаква зловеща сила, която подкопаваше здравето и самочувствието на пастора. В съзнанието й още живееше споменът за някогашния мъж, който сега се бе превърнал в това бедно, изпаднало същество, и тя бе трогната до дъното на душата си, когато той, обзет от панически страх, се бе обърнал към нея, низвергнатата, за помощ срещу врага, когото инстинктивно усещаше. Нещо повече, Хестър Прин реши, че на свещеника по право му се пада тя да направи за него всичко, на което е способна. Преживяла дълги години на уединение, прокуденицата можеше да съди за доброто и за злото единствено по собствените си критерии, а те й подсказваха, или поне така й се струваше на нея, че тя е отговорна за пастора повече, отколкото за всичко и всички други на света. Каквито и нишки да я бяха свързвали с хората — били те от цветя, коприна, злато или нещо друго, — те се бяха окончателно прекъснали. Нито Хестър, нито пасторът бяха в силите си обаче да разкъсат и да се освободят от желязната верига на общото си престъпление. И както всяка една връзка, и тази налагаше определени задължения.

Положението на Хестър Прин в обществото напоследък бе малко по-различно от онова, в което я заварихме в първите дни на позора й. Времето си течеше и Пърл стана седемгодишна. За жителите на града майката с бляскавата, обшита със сърма алена буква на гърдите отдавна се бе превърнала в обичайна гледка. Като всички, които се открояват от обществото, ала не засягат ничии интереси, ни лични, ни обществени, Хестър Прин в последна сметка си спечели всеобщото благоразположение. Човешката природа има това положително качество, че ако не се накърнява егоизмът в нея, тя по-скоро ще обикне, отколкото ще намрази. Дори веднъж намразила, тя пак полека-лека може да обикне, ако не се раздухва първоначалното огнище на враждата. А Хестър Прин не даваше никакъв повод за раздразнение или за досада. Колкото и да я предизвикваха хората, тя не си позволяваше да им отвръща със същото, а понасяше безропотно най-тежките обиди, без да очаква възнаграждение за страданията си или да търси нечие съчувствие. Пък и безупречната чистота в живота й през всичките години на позорната прокуда говореше убедително в нейна полза. И тъй като нямаше какво да губи в очите на околните и явно не хранеше надежди, а и желания за някакви облаги, поведението й можеше да се тълкува единствено като неподправен стремеж към добродетелност, върнал в правия път бедната заблудила се душа.

Не бе останал без значение и фактът, че докато сама не ламтеше за нищо повече от това да я оставят да подиша общия за всички въздух и да припечелва с честен труд насъщния за себе си и дъщеря си, потрябваше ли нейде да се прояви човещина, тя първа бе готова да се притече. Никой друг така охотно не е отделял от скромните си средства за сиромасите, ако че те, озлобени от немотията, често й се отплащаха с презрителни подигравки за храната, редовно оставяна пред праговете им, и за дрехите, съшити от ръцете, достойни да извезат и кралска багреница. Не се знаеше нито един някога да се бе отличавал със самоотверженост, равна на нейната по време на чумната епидемия в града. Изобщо настъпеше ли някакво бедствие, от личен или общ характер, изгнаницата от света тутакси намираше мястото си в него. Не като гост, като член от семейството Хестър влизаше в дома, зачервен от нещастието, сякаш безрадостният полумрак я сродяваше наново с нейните братя и сестри во Христе. Везаната буква заблещукваше и неземното й лъчение донасяше утеха. Другаде клеймо на греха, в стаята на болния тя биваше запалената свещ на надеждата. Буквата дори озаряваше в тежкия последен час пътя на многострадалната душа през границата на времето, показваше й къде да стъпи, когато земята отдолу притъмняваше, а вечността все още не бе изгряла. В такива мигове сърцето на Хестър преливаше от неизчерпаемата си топлина като бездънен извор на нежност, готов да утоли и най-жестоката жажда. Гърдите й, белязани с позора, бяха меко, пухено възглаве, където отпускаха глава страдалците, за да сетят облекчение. Хестър сама си беше отредила мисията на милосърдна сестра или по-скоро животът бе сложил върху нея тежката си длан и я бе посветил, макар нито тя, нито някой друг да го бяха очаквали. И алената буква се бе превърнала в символ на призванието й. Заради безпределната отзивчивост, енергичност и състрадателност на грешницата мнозина бяха престанали да свързват аленото „П“ с първоначалното му значение и твърдяха, че иде от „покровител“ — тъй действена бе женската сила на Хестър Прин.

Покровителката на страдалците обитаваше единствено затъмнените домове. Грейнеше ли отново слънце в тях, от нея вече нямаше и следа. Всеотдайната и неотлъчна помощница си тръгваше, без нито веднъж да извърне очи, за да срещне поне с поглед благодарността, положително изпълвала сърцата на онези, на които бе служила с такова старание. Срещнеше ли ги на улицата, тя свеждаше глава, за да избегне поздравите им. Ако въпреки това някой се опиташе да я заговори, Хестър мълчаливо посочваше алената буква и отминаваше. Това можеше да бъде и проява на гордост, ала по-скоро приличаше на смирение и нямаше как да не разчувствува обществеността, която като същински деспот понякога отказва да отдаде дължимото, ако за него се настоява като за законно право, а може да прояви и необоснована щедрост, стига да се призове великодушието й. Явно бе, че поведението на Хестър се тълкуваше именно като такъв призив, защото обществото се отнасяше към предишната си жертва много по-благосклонно, отколкото тя би желала или дори бе заслужила.

На управниците, мъдреците и учените им трябваше повече време, отколкото на обикновените жители на общината, да признаят добротата на Хестър. И те като народа се поддаваха на предубеждения, ала с тесногръдието си им придаваха такава желязна непоклатимост, че ставаше почти невъзможно някога да ги пропъдят. Въпреки това от ден на ден киселите гримаси, в които бяха застинали лицата им, постепенно се изглаждаха и на тяхно място се появяваше зачатък на нещо, което с годините би могло да се превърне едва ли не в доброжелателност. Такова бе отношението на големците, които рангът задължаваше да бдят над обществената нравственост. Инак хората отдавна бяха простили греха на Хестър и дори бяха започнали да виждат в алената буква вместо клеймо на единственото й прегрешение, за което тя бе принудена така горчиво да се кае, символ на многобройните й добри дела, извършени впоследствие. „Виждате ли жената с везаната буква? — сочеха я те на новодошлите. — Това е нашата Хестър, нашата мила Хестър. Няма беден в града, на когото да не е помагала, няма болен, за когото да не се е грижила, няма нещастник да не го е утешила!“ Вярно, че след това със свойствената за човешката натура склонност да се говори лошо за околните те не пропускаха случай да разкажат за позорното й минало. И все пак въпреки злословията им алената буква внушаваше на тези хора същия респект, както и кръстът върху гърдите на калугерка. Тя придаваше на Хестър някаква свещена неприкосновеност, закриляше я срещу всички опасности. Дори да й се случеше да попадне в ръцете на разбойници, буквата щеше да я опази. Разправяха, и мнозина го вярваха, че някакъв индианец бил пратил стрелата си по аления знак и го бил улучил, ала стрелата отскочила и паднала обезвредена на земята.

Алената буква или по-скоро мястото, което тя отреждаше на Хестър Прин в обществото, оказваше могъщо и особено влияние и върху душата й. Всичко нежно и изящно там се бе съсухрило под тази нажежена дамга и изпепелената пустош, която бе останала, навярно би отблъснала приятелите и близките на Хестър, ако ги беше имала. Подобни промени бяха настъпили дори в някогашната привлекателност на тази жена. Възможно е отчасти те да се дължаха на преднамерената строгост в облеклото, както и на подчертаната сдържаност в поведението й. Силно страдаше видът й и от това, че тя или стрижеше, или старателно прибираше и прикриваше под бонето си до последно буйните лъщящи кичури на своите коси. По тези, а най-вече по определени други причини в лицето на Хестър нямаше повече нищо за влюбените очи, в снагата й — макар все още величествена като статуя — нищо не приканваше към страстни прегръдки, а пазвите й с нищо не обещаваха някога да се превърнат в лоно на вярната любов. Тя завинаги се бе простила със своята женственост. Ето така се огрубяват характерът и външността на много жени, когато съдбата ги изправи пред някое особено сурово изпитание и ги принуди да изпият горчивата чаша докрай. Прекалено нежните сред тях умират, а в тези, които въпреки всичко оцелеят, не остава или поне не личи да е останала нито капка нежност. Навярно по-правдоподобно ще е предположението, че тя все пак съществува, макар и дълбоко прикрита, защото във всеки един момент загубилата женствеността си може пак да се превърне в жена, стига само да я докосне нужното очарование. По-нататък ще видим дали на Хестър Прин й е било съдено така да я магьосат, та да се прероди за нов живот.

До голяма степен мраморната студенина на новата Хестър се дължеше на това, че от страстна, емоционална жена тя се бе превърнала в човек на размисъла. Останала сама и независима от никого на този свят с малката Пърл, която трябваше да насочва и закриля, и прекалено горда, за да храни празни надежди, че ще я приемат обратно като равна в обществото, тя се отърси докрай от веригите, които бе разчупила. Общоприетите норми на мислене не бяха за нея. Това бе времето, когато току-що разкрепостеният човешки разум се стремеше към по-волен размах и по-широки простори в сравнение с предшествуващите векове. Воините с оръжие в ръка бяха свалили от власт велможи и крале. Още по-смелите от тях пък бяха отхвърлили и изменили — макар и не на практика, а само на теория, където всъщност те бяха в стихията си — цялата система от закоравели предразсъдъци, изградена върху основите на древните мировъзрения. Този дух се бе пробудил и в Хестър Прин. Тя бе достигнала свободомислието, което не бе рядкост отвъд океана, ала на нашите деди — в случай, че научеха за него — би се сторило далеч по-непростимо и от греха, белязан с алената буква. В самотната си къщица на морския бряг Хестър бе спохождана от мисли, каквито никой дом в Нова Англия не би приел — призрачни гости, по-опасни и от дявола за стопанина, комуто се изправеха на прага.

Колкото и да е странно, хората, които в мислите си са най-непокорни, са обикновено сред онези, които най-кротко съблюдават обществените норми. Те намират удовлетворение в обмислянето на идеите си и не изпитват нужда да ги осъществяват на дело. Изглежда, че така беше и с Хестър. Макар че не се знае какво би станало, ако Бог не бе й пратил мъничката Пърл. Навярно тогава тя би влязла в историята ни наред с Ан Хъчинсън като основателка на религиозна секта. В даден момент тя дори би могла да дорасне до пророчица. И най-вероятно би завършила със смъртна присъда от суровия пуритански трибунал за опитите си да подкопае устоите на колонията. Ала възпитанието на детето й създаваше предостатъчен материал да утолява жаждата си за размисъл. В лицето на момиченцето провидението бе поверило на Хестър един бъдещ цвят на женствеността, който тя трябваше да съхрани и отгледа в условията на невероятни трудности. Всичко беше против нея. Хората бяха враждебно настроени. Самото дете имаше нещо нездраво в природата си — белег на майчината прелюбодейна страст, причинила греховното зачатие, — което твърде често я довеждаше до отчаяние и я караше да се пита за добро или за зло се бе родила малката.

Същите черни съмнения обземаха грешницата и по отношение на женската участ. Можеше ли тя да задоволи дори и най-щастливата сред сестрите й? Лично за себе си Хестър отдавна се бе убедила, че не си струва така да се живее, и повече не се вълнуваше по въпроса. Замисли ли се жената, тя става въздържана като мъжа, ала също така се и натъжава. Навярно защото вижда цялата безнадеждност на положението си. Ако се чака то да бъде подобрено, като начало ще трябва да се ликвидира старата обществена система и да се изгради на нейно място нова. Сетне ще трябва коренно да се видоизмени мъжката натура или наслоявалите се с векове привички на мъжете, превърнали се в тяхна втора природа, преди жената да може да заеме мястото си по достойнство и заслуги. Ала дори и да се премахнат всички възможни пречки, жената пак не ще е в състояние да се възползува от тези предварителни преобразования, освен ако и тя самата не се подложи на още по-значителна промяна, макар че с тази метаморфоза рискува да изгуби невидимото разковниче на своята същина. Така че разумно разрешение на женските проблеми не съществува. Един-единствен е изходът от тях. Ако в жената над всичко надделее сърцето, тогава се стопяват и проблемите й. И така, сърцето на Хестър Прин бе престанало да бие с нормалния си, здрав пулс и тя се луташе в безпътица из тъмния лабиринт на мисълта, осеян с непреодолими стръмнини и зейнали пропасти, от които тя в ужас се отвръщаше. В суровата пустиня на живота й за нея нийде нямаше ни дом, нито утеха. Понякога в душата й се прокрадваше дори ужасното съмнение дали не би било най-добре да прати Пърл веднага на небето и да поеме пътя, който ще й отреди справедливият Господ.

Алената буква не бе изпълнила предназначението си.

След разговора с преподобния мистър Димсдейл в онази безсънна нощ обаче Хестър бе получила нова насока в разсъжденията си, достойна, както й се струваше, за всякакви жертви и усилия от нейна страна. Ти бе станала свидетелка на жестокото страдание, срещу което се бореше или по-точно бе престанал да се бори свещеникът. Беше го видяла изправен пред границата на безумието, която не се знаеше дали не бе вече и прекрачил. Не можеше да има никакво съмнение, че колкото и болезнено да се забиваше в пастора жилото на съвестта му, смъртоносната отрова по него идеше от ръката, протегнала се уж за помощ. Потаен враг се бе възползувал от лъжовното прикритие на грижовен и близък приятел, за да разстрои до дъно нежната душа на мистър Димсдейл. И Хестър не можеше да не се укорява, че ако беше проявила нужната любов към истината, нужното безстрашие и вярност, нямаше да позволи да се постави младият свещеник в положението, от което явно можеше да произлезе само зло и нищичко добро. Единственото й оправдание беше, че не виждаше как другояче би могла да го спаси от падението, което щеше да бъде по-страшно и от нейното, освен да си мълчи за личността на Роджър Чилингуърт. Този бе мотивът й да направи такъв избор, а сега ставаше ясно, че бе избрала по-голямата от две злини. И Хестър реши доколкото е възможно да поправи грешката си. След закалката на годините от тежки и сурови изпитания тя вече не се чувствуваше така безсилна пред Роджър Чилингуърт, както в онази нощ, когато, принизена от греха и измъчена до полуда от все още непривичното чувство за опозореност, бе разговаряла с него в затвора. За изминалото време тя бе успяла донякъде да се въздигне. Същевременно старецът бе паднал до нея, ако не и по-ниско, поддавайки се на презрения порив за мъст.

С една дума, Хестър Прин реши да се срещне с бившия си мъж и да направи всичко по силите си за спасението на жертвата, в която той бе впил нокти. И не след дълго такава възможност й се удаде. Един следобед, както се разхождаше с Пърл в по-затънтените краища на полуострова, тя съзря стария лекар. С кошница в ръка и подпрян на тояга, той се оглеждаше за лечебни билки и корени.