Натаниъл Хоторн
Алената буква (6)

Глава IV
Разговорът

След завръщането си в затвора Хестър Прин изпадна в такъв пристъп на нервна възбуда, че се наложи да бъде поставена под постоянно наблюдение, за да не би да посегне на себе си или в безумието си да стори нещо лошо на бедното отроче. Привечер, като се видя, че не ще може да бъде укротена нито с укори, нито със заплахи, тъмничарят Бракет реши, че трябва да се повика лекар. Имало такъв човек и той бил вещ във всички християнски методи на лечение, както и в онова, което би могло да се научи от диваците за лековитите билки и корени в гората. А от компетентна помощ действително имаше огромна нужда — ако не толкова за Хестър, то за бебето, което заедно с кърмата, изглежда, бе погълнало и цялото вълнение, мъка и отчаяние, обзели майката. То се гърчеше от болки и крехкото му телце представляваше внушителна миниатюра на душевното терзание, което Хестър Прин бе изживяла този ден.

Следвайки тъмничаря, в килията се появи странникът, чието присъствие в тълпата бе тъй мощно завладяло осъдената с алената буква. Той бе вкаран в затвора не защото го подозираха в някакво престъпление, а защото това бе най-лесният и удобен начин да се отърват от него, докато съдиите се разберат с индианските първенци относно размера на откупа. Името му било Роджър Чилингуърт. След като го въведе в килията, тъмничарят се задържа за малко, озадачен от настъпилата сравнителна тишина — само детето продължаваше да стене, а Хестър Прин бе замряла моментално.

— Моля те, приятелю, остави ме насаме с моята пациентка — каза лечителят. — Вярвай ми, добри ми тъмничарю, скоро ще има покой в твоите владения и ти обещавам, че отсега нататък мистрис Прин ще бъде по-смирена.

— Ах, ако вие, ваше благородие, успеете да направите това — възкликна Бракет, — ще се преклоня пред вашето умение! По всичко личи, че в тази жена се е вселила зла сила и май ще трябва да грабна камшика и да се захвана хубавичко да я нашаря, както заслужава, та да прогоня от нея сатаната.

Непознатият бе влязъл в килията със спокойния, уверен вид, типичен за професията, към която претендираше, че принадлежи. Поведението му с нищо не се измени и след като тъмничарят се оттегли и го остави насаме с жената, чието подчертано внимание към особата му в тълпата можеше да означава само едно — че двамата са свързани с някаква много близка връзка помежду си. Първо той се зае да се погрижи за детето. Сложено на ниско подвижно легълце, то се гърчеше и пищеше тъй сърцераздирателно, че явно се налагаше преди всичко друго да бъде направено необходимото, за да го успокоят. Странникът прегледа внимателно малкото, след което откопча някаква кожена чанта, която измъкна изпод дрехата си. Там очевидно имаше лекарства. Той извади един от препаратите и отля малко в чаша вода.

— Заниманията ми от едно време с алхимия — отбеляза той — и престоят ми за повече от година сред хора, добре запознати с целебните свойства на билките, ме направиха по-добър лекар от много дипломирани медици. Вземи, жено! Това отроче е твое, но не мое. Няма да познае то в мен нито гласа, нито лика на баща си. Затова по-добре ти му дай този цяр.

Върху лицето на Хестър се изписа силна уплаха и тя отблъсна протегнатата чаша.

— Нима желаеш туй невинно бебе да стане жертва на мъстта ти? — прошепна тя, като го гледаше в очите.

— Що за глупости! — отвърна й лечителят със студен, но успокоителен тон. — За какво ще взема да мъстя на това злочесто чедо на греха? Билката ще му помогне. И мое дете да беше — да, мое собствено, тъй както и твое, нищо повече не бих могъл да направя за него.

И тъй като в душевния си смут тя не бе в състояние да се реши на нищо, той сам взе детето на ръце и му даде да пие. В потвърждение на обещаното, цярът скоро взе да действува. Стенанията на момиченцето стихнаха, то престана да се гърчи и мята и не след дълго, както става с малките деца, когато им олекне, потъна в дълбок освежителен сън. Тогава докторът — странникът бе заслужил титлата си — насочи вниманието си към майката. Спокойно и съсредоточено той измери пулса й, вгледа се в очите й, при което нейното сърце се сви и потръпна — така познат и същевременно така чужд и студен бе погледът му. Като свърши с прегледа, докторът пак приготви някакво лекарство и рече:

— Нямам вода от Лета, нито пък непентес^[34], но в пущинака се научих на много нови неща. Ето ти едно от тях — рецепта, получена от индианец в отплата за мъдростите, известни още от времето на Парацелз^[35], в които го посветих. Изпий го! Вярно е, че не действува така успокояващо, както чистата съвест. Нея аз не мога да ти дам. Но то ще укроти изблика на чувствата ти като масло, хвърлено върху вълните на разбушувано море.

Той подаде чашата и Хестър я пое, като замислено вдигна към лицето му очи, изпълнени не точно с плахост, но все пак със съмнения и неми въпроси относно целите, които този човек би могъл да преследва. Хвърли поглед и към заспалото си дете.

— Мислила съм за смъртта — поде тя, — желала съм я, дори бих се молила за нея, ако на такава като мен прилягаше да отправя молитва към небето. Но ако в тази чаша е смъртта, помисли отново, преди да съм я изпила. Ето, вдигам я към устните си!

— Пий тогава — отговори той с все същото ледено спокойствие. — Толкова ли малко ме познаваш, Хестър Прин? Бил ли съм някога толкова повърхностен в целите си? Дори и да съм намислил да мъстя, как по-добре бих могъл да го сторя, освен да те оставя да живееш, да те поя с лекарства срещу всички несгоди и опасности в живота, за да може този изгарящ срам все така да пламти на гърдите ти? — рече той и докосна с дългия си показалец алената буква, при което сякаш вряза знака в гърдите на Хестър като с нажежено желязо. Тя се дръпна неволно, а той се усмихна. — Живей и носи проклятието си пред очите на хората, пред очите на този, когото наричаше свой съпруг, пред очите на това дете. Изпий тоз лек, за да живееш.

Без повече да се двоуми, Хестър Прин изпи безропотно чашата до дъно и по знак на доктора седна на леглото, където спеше детето. А той придърпа единствения стол в стаята и се настани до нея. При вида на тези приготовления тя се разтрепери, тъй като чувствуваше, че след като бе изпълнил повелята на хуманността, на принципите, а може би и на някаква изтънчена жестокост и бе направил каквото можеше за успокояването на физическата болка, сега той щеше да разговаря с нея като с човека, нанесъл му най-дълбоката и неизлечима рана.

— Хестър — поде той, — няма да те питам нито къде, нито как си се подхлъзнала в пропастта или по-точно казано, си се възкачила на позорния пиедестал, на който те намерих. Причината е близка до ума — моето безумие и твоята слабост. Аз, труженикът на мисълта, книжният червей, изгризал томовете на най-прочутите библиотеки, човек-развалина, отдал най-хубавите ся години, за да подхранва всепоглъщащата си мечта за знания, какво право имах аз да се свързвам с младост и красота като твоите! Как можах да се заблудя аз, недъгавият по рождение, че интелектуалните дарби могат да прикрият физическия дефект в мислите на едно младо момиче! Наричат ме мъдрец. Да бе мъдростта на мъдреците се простирала и върху тях самите, бих могъл да предвидя всичко това. Бих могъл да се досетя, че щом изляза от тъмния, неизбродим лес и се озова в това християнско селище, първа ти, Хестър Прин, ще се изпречиш пред очите ми, изправена като паметник на позора пред хората. Не, не, още от момента, когато след брачния обред заслизахме по старите църковни стълби, бих могъл да съзра огнените езици от кладата на твоята алена буква в края на общия ни път!

— Ти знаеш — прекъсна го Хестър, която, макар да бе потисната, не можа да преглътне последния коварен удар по белега на нейния позор, — ти знаеш, че винаги съм била откровена с теб. Не съм изпитвала, нито съм се преструвала, че изпитвам любов към теб.

— Вярно — съгласи се той. — Моя беше грешката, както вече казах! Но преди да те намеря, животът ми изглеждаше тъй пуст, светът — така безрадостен. Сърцето ми, готово да приеме много гости, си оставаше самотно и студено, лишено от домашното огнище. А аз копнеех да запаля огън в него. Струваше ми се, че макар да бях стар, мрачен и недъгав, имах правото да се надявам да получа и аз от простите радости на щастието, щедро пръснато по широкия свят да има за всички. Тогава, Хестър, аз те пуснах в сърцето си, в най-съкровените му кътчета, и се опитах да те сгрея с топлината, която пораждаше там присъствието ти.

— Аз ти причиних голямо зло — промълви Хестър.

— Ние взаимно си причинихме зло — възрази той. — Първата злина извърших аз, като подмамих неразцъфналата ти още младост да влезе във фалшив, неестествен съюз със старостта ми. Така че като човек, който ненапразно се е занимавал с размисъл и философия, аз няма да се поддам на желание за мъст, няма да ти сторя нищо лошо. Между теб и мен сметките са чисти. Но, Хестър, на този свят живее човекът, който е длъжник и на двама ни! Кой е той?

— Не ме питай! — отговори Хестър Прин, като го гледаше твърдо в очите. — Никога не ще узнаеш!

— Никога ли? — усмихна се той мрачно, уверен в собствената си проницателност. — Никога не ще узная кой е?! Повярвай, Хестър, малко са нещата, било то в заобикалящия ни свят или до известна граница и в невидимата сфера на мисълта, които могат да останат скрити от човека, заел се с всички сили и средства да разреши някаква загадка. Ти можеш да опазиш тайната си от любопитната тълпа. Можеш да я скриеш от свещениците и съдиите, както направи днес, когато се опитваха да изтръгнат от сърцето ти името на твоя съучастник, за да го принудят да заеме мястото си на пиедестала до теб. Но с мен е друго. Аз се заемам с издирването, изпълнен със съвсем различни чувства. Ще търся аз този човек със същата страст, с която съм търсил истината в книгите, златото в алхимичните си опити. Ние с него сме свързани и няма начин да не го позная. Той ще се разтрепери. Внезапно, неочаквано ще потръпна и аз. Рано или късно той неминуемо ще ми падне в ръцете!

Под изгарящия поглед на сбръчкания учен Хестър Прин сключи ръце над сърцето си в ужаса си да не би той начаса да прочете тайната й, скрита там.

— Няма да откриеш името му? Все едно, той е в ръцете ми! — пак поде възрастният мъж с такава увереност, сякаш бе побратим със съдбата. — Той не носи твоята позорна буква върху дрехата си като теб, но бъди сигурна — аз ще я прочета в душата му. Ала ти недей да се страхуваш, че той ще пострада. Недей да се тревожиш, че мога да попреча на небето да му определи възмездието или пък че ще взема да пожертвувам своите интереси и да го предам на правосъдието на човека. Животът му не е заплашен, нито пък славата му, ако, както предполагам, той е човек почитан. Нека да живее! Нека се крие както може зад кухото си достойнство. Все едно, той ще ми падне!

— Държиш се, сякаш си изпълнен с милосърдие — продума Хестър объркана и ужасена, — а говориш като някакво чудовище!

— От теб, която някога ми бе съпруга — продължи ученият, — ще искам само едно: не издаде любовника си, не издавай и мен! Тук не ме познава никой. Пред жив човек не се изпускай, че някога си ме наричала свой съпруг. В този див, затънтен край смятам да свия гнездо. Че с никого и нищо не съм свързан нийде, а тук живеят жената, мъжът и детето, с които ме свързва най-тесният съюз. С любов или омраза е скрепен той, за зло или добро — е без значение! Ти си моя, Хестър Прин, и всичко твое е и мое. Моят дом е до теб и до него. Само не ме издавай!

— Защо искаш това? — попита Хестър, която по необясними за нея причини се отвращаваше от мисълта за такова тайно обвързване. — Защо веднага да не се откриеш кой си и да се отречеш от мен?

— Да кажем — отвърна той, — че не желая да понеса безчестието, с което се очерня съпругът на невярната жена. Може да имам и други някакви причини. Стига ти да знаеш само, че съм решил да завърша живота си под чуждо име. Нека другите да вярват, че мъжът ти е загинал и че от него нивга не ще получиш вест. Не давай вид, че ме познаваш, ни с дума, нито с жест, ни с поглед. А само да си ме издала знаеш на кого — прави му сметка! Че в моите ръце са и честта, и положението, и животът му. Тъй че внимавай!

— Ще пазя тайната ти, както пазих неговата! — каза Хестър.

— Закълни се! — поиска той.

И тя се закле.

— А сега, мистрис Прин — каза старият Роджър Чилингуърт, както ще го наричаме занапред, — аз те напускам и те оставям насаме с детето ти и с алената буква! Какво гласи присъдата ти, Хестър? Трябва ли да носиш значка и в съня си? Не те ли плаши мисълта, че ще те спохождат кошмарни съновидения?

— Защо така ехидно се подсмихваш? — попита Хестър, разтревожена от израза в очите му. — Ти да не си Черния човек, дето се скита из околните гори? Да не би да ме подмами да приема сделка, която ще погуби душата ми?

— Не твоята душа! — отвърна той и отново се усмихна. — Не, не твоята!