Натаниъл Хоторн
Алената буква (23)

Глава XXI
Празникът на Нова Англия

В празничното утро, когато новият губернатор трябваше да поеме поста си от ръцете на народа, Хестър Прин и малката Пърл излязоха на пазарния площад. Там вече се бе събрала солидна тълпа от занаятчии и други трудови люде, сред които се виждаха и немалко грубовати мъже, облечени в еленови кожи — види се, гости от горските селца около малката столица на колонията.

И на този празник, както и във всички останали случаи през последните седем години, Хестър бе в грубите си сиви дрехи. С цвета и с нещо неуловимо в кройката си те я обезличаваха и сливаха с тълпата, а в същото време алената буква я изваждаше отново от мрака на анонимността и я разкриваше в моралната светлина на своето зарево. Отдавна познатото за съгражданите й лице носеше привичното изражение на мраморно спокойствие. В застиналата си безизразност то приличаше на маска или по-право на лицето на покойница, каквато всъщност Хестър бе за хората, ако че привидно продължаваше да има нещо общо с тях.

Възможно е в този ден на лицето й да се е изписвало и нещо друго, невиждано досега, ала не достатъчно ясно изразено, за да бъде прочетено, освен ако четецът не е надарен със свръхестествени способности, та първо да прозре сърцето й и чак тогава да потърси произтичащите изменения в израза и поведението й. Такъв ясновидец би разбрал, че след като в продължение на седем мъчителни години Хестър бе търпяла погледите на тълпата като нещо неизбежно и заслужено, като наказание, което бе понасяла стоически, сега, когато се представяше последен такъв случай, тя го приемаше по собствен избор и желание, за да превърне нявгашното мъчение в свое тържество. „Нагледайте се за последен път на алената буква и на жената, белязана с нея! — сякаш казваше жертвата, която обществото считаше за своя робиня до гроб. — Още малко, и тя ще ви избяга. Само няколко часа, и бездънният, тайнствен океан ще угаси и потопи навеки знака, който вие запалихте на гърдите й!“ Не би било обаче чак толкова несъвместимо с човешката природа, ако допуснем, че в душата си Хестър изпитваше известно съжаление в момента, когато й предстоеше да се освободи от болката, заседнала дълбоко в нейното същество. Дали сега не я спохождаше непреодолимото желание за една последна, дълга, спираща дъха глътка от чашата с гнилоч и горчилка, която бе отровила почти цялата й младост? Еликсирът на живота, който тепърва щеше да й бъде поднесен в гравиран златен бокал, би трябвало да бъде наистина изключително ароматен, вълшебно сладък и живителен, за да не остави в нея след мощния, упойващ ефект на мътилката от жлъч, която тя редовно бе поемала, чувството за неизбежна и безизходна неудовлетвореност.

Пърл бе издокарана с ярка, весела премяна. Човек по нищо не би могъл да се досети, че това блестящо, слънчево създание дължи живота си на мрачната сива жена до него; или пък че въображението, тъй великолепно и същевременно тъй изтънчено, създало облеклото на детето, бе решило и вероятно по-трудната задача да постигне едно подчертано своеобразие в простата дреха на Хестър. Рокличката така подхождаше на Пърл, сякаш произтичаше от самата нейна същност, за да й придаде ново, външно измерение, и бе също тъй неделима от нея, както пъстрата окраска от крилата на пеперудата или богатите багри от цъфналото цвете. Както при пеперудите и цветята, външността на детето бе в пълно съзвучие с природата му. Още повече, че в този знаменателен ден в настроението на малката се забелязваше особена напрегнатост и възбуда, най-добре сравними с блясъка на брилянта, който ту искри, ту пламва в огньове в зависимост от трепета на гърдите, които украсява. Децата винаги усещат вълненията на близките си, особено когато се касае за тревоги или житейски поврати. Така че с вихрените промени в настроението си Пърл, брилянтът на майчината неспокойна гръд, издаваше душевния кипеж, който никой не би могъл да забележи под мраморно безучастния лик на Хестър.

Момиченцето не можеше да върви спокойно до майка си, а пърхаше нетърпеливо като птичка и току надаваше по някой нечленоразделен вик, като от нестройна, пронизителна дивашка песен. Когато двете стигнаха до пазарния площад, Пърл още повече се оживи, като го видя тъй променен от човешкото гъмжило и заприличал на градски търговски център, а не, както обикновено, на безлюдна, тревясала поляна пред селски молитвен дом.

— Какво става, майко? — възкликна малката. — Защо никой днес не е на работа? Да нямат всичките почивен ден? Я виж ковача! Измил си е лицето от чернилката, облякъл е неделните си дрехи и изглежда готов да се повесели, стига някоя добра душа да му подскаже как! А мистър Брекет, старият тъмничар, ми кима и ми се усмихва. Защо бе, майко?

— Знае те от бебенце, детето ми — отвърна Хестър.

— Какво от това! Защо пък ще ми кима и ще се усмихва този чер, намусен, страшен дядо? — възрази Пърл. — Да кима на теб, щом толкоз му се иска, че ти си в сиви дрехи и носиш алената буква. Но гледай, майко, колко непознати хора, моряци и индианци има тука! Защо са се събрали всичките на площада?

— Искат да видят тържественото шествие — отвърна Хестър. — Днес оттук ще минат губернаторът и съдиите, че и свещениците, и всичките знатни и почтени хора, а пред тях ще маршируват музиката и войниците.

— А пасторът ще мине ли? — пошепна Пърл. — И ще протегне ли ръце към мен както тогава, при потока?

— Ще мине — отговори майката. — Но няма да те поздрави и ти също не го поздравявай.

— Ама че странен и тъжен човек е този пастор! — каза детето повече на себе си. — В тъмната нощ ще ни извика и ще ни хване за ръце както тогава, когато стояхме на платформата! И в горските шубраци, където само дърветата го чуват и късче от небето го вижда, ще седне върху мъха и ще си говори с теб! А мен ще целуне по челото така, че водата в поточето да не ми стигне да се измия от целувката му! Ала денем и пред хората ще се прави, че не ни познава и ние също ще се преструваме на непознати! Да, странен е този тъжен пастор, дето все се държи за сърцето!

— Мълчи, Пърл! Не ги разбираш тези неща — отвърна майката. — Недей да мислиш за свещеника сега, ами погледни наоколо и виж колко радостни са днес лицата на хората. Децата са излезли от училищата, възрастните са оставили работилниците и полята и са дошли тук специално за да се повеселят. Защото от днес те ще имат нов управник и по стар обичай, останал още от времето, когато се създала първата държава, всички празнуват и ликуват, сякаш в нашия окаян свят най-сетне е настъпил дългоочакваният златен век!

Както каза Хестър, лицата на хората бяха необичайно весели и светли. Според установената традиция, просъществувала впоследствие почти две столетия, пуританите скупчваха в този празничен сезон всички тържества и народни веселия, които по тяхно мнение можеха да се разрешат на несъвършената човешка природа. Тогава облаците, неотлъчно надвиснали над главите им, биваха разпръсвани дотолкоз, че в течение на цял един празничен ден те не изглеждаха много по-мрачни от всеки друг народ по време на всеобщо бедствие.

Ала ние май се поувлякохме със сивите и черни тонове, които без съмнение преобладаваха в атмосферата и нравите на тази епоха. Хората, събрани сега на бостънския пазарен площад, не бяха израсли в пуритански мрак. Родени в Англия, те бяха потомци на англичани, живели в слънчевите години на изобилие, когато на трона бе седяла кралица Елизабет — време, когато животът в Англия като цяло се отличавал с блясък, разкош и веселие, на които няма равни по света. Ако заселниците в Нова Англия бяха слушали гласа на кръвта си, те щяха да отбелязват всички значими събития с ритуални огньове, пирове, разточителни зрелища и шествия. И никак нямаше да бъде чудно, ако в техните празненства веселите забави се съчетаваха с внушителните церемониали, за да украсят с приказно бляскава шевица царствената багреница, която нацията намята за подобни случаи. Някакъв плах опит за такова празненство можеше да се види и в начина, по който посрещаха началото на новата година в политическия живот на колонията. Едно мъгляво, безцветно и обилно разводнено отражение на великолепието, за което нашите предци пазеха спомени — да речем, не чак от коронацията, но поне от шествието в чест на встъпилия в длъжност нов кмет на древния и славен Лондон, — проличаваше в създадените от тях обичаи по случай ежегодните избори на съдии. Отците основатели на общността, били те сановници, свещеници или воини, считаха за свой дълг да се облекат на този ден с празничната тържественост, която още от древни времена се е смятала за подобаваща на високия обществен ранг. Всички те се явяваха, за да участвуват в шествието, което щеше да премине пред народа и да придаде необходимото достойнство на несложния и все още твърде млад държавен институт.

И за хората тогава бе ако не желателно, то поне допустимо да понамалят усърдието в ежедневния си тежък, суров като религията им труд. Вярно, че нямаше характерните за времето на кралица Елизабет и крал Джеймс в Англия народни увеселения — нямаше панаирджийски представления, нито странствуващи песнопойци, които да разказват и да припяват под звуците на лютнята старинните си балади, нито обикалящи народни свирачи с танцуващи маймунки, нито жонгльори с невероятни номера, нито смешници, които да развеселяват тълпата със старите си като света, но въпреки това забавни за мнозинството остроумия. Всичките тези корифеи на развлекателните науки биха попаднали под ударите не само на суровия закон, но и на безмилостното обществено мнение, от което всъщност законът черпи жизнените си сили. Независимо от това върху голямото и честно лице на народа се бе появила може би мрачна, но затова пък широка усмивка. Не липсваха и спортни съревнования, каквито заселниците бяха виждали и в които дори бяха вземали участие преди много време по селските панаири и поляни в Англия. Смяташе се за необходимо да се запазят тези игри и на Новата земя, тъй като развиват храбростта и мъжеството. Тук-таме на пазарния площад се водеха двубои по правилата на борбата, приети в Корнуол и Девъншир. На едно място двойка състезатели въртяха тояги в беззлобна схватка. Но най-голям бе интересът към боя, който двама майстори на фехтовката, въоръжени с кавалерийски саби и щитове, поведоха върху позорната платформа, заела толкова централно място в нашия разказ. За огромно съжаление на тълпата това зрелище бе прекратено от съдебния пристав, който не можеше да позволи да се посяга на величието на закона с подобно оскверняване на една от светините му.

Общо взето, няма да е много пресилено, ако се каже, че поели отскоро по пътя на самоограничаването и израснали в семейства, където са знаели как да се повеселят, първите заселници са превъзхождали в умението да устройват празненства бъдещите си потомци, дори и най-отдалечените като нас. Поколението на техните деца е изповядвало най-безкомпромисния пуританизъм и до такава степен е помрачило националния ни лик, че и досега, след толкова години, не можем да го проясним. Ще трябва, изглежда, отново да се учим на забравеното изкуство на веселието. Сред общия убит фон, в който се преливаха сивото, кафявото и черното от облеклото на английските заселници, на места пъстрееха и други, по-радостни цветове. Група индианци, натруфени със странно извезани костюми от еленови кожи и огърлици от раковини, намазани с червена и жълта охра и украсени с пера, въоръжени с лъкове и стрели и копия с каменни остриета, се бяха скупчили настрани и гледаха с такава непоколебима строгост, каквато бе непостижима дори за пуританите. Ала шаренията на туземците далеч не бе най-екзотичната гледка на площада. Първенството в това отношение държаха моряците от кораба, дошъл от Карибско море, които бяха слезли на брега, за да се включат в развлеченията в чест на изборите. Това бяха отчаяни главорези, с почернели от слънцето лица и огромни бради. Широките им, къси панталони бяха пристегнати в кръста с колани, чиито токи представляваха най-често грубо отлети златни плочки. В коланите на всички без изключение бяха втъкнати дълги ножове, че понякога и саби. Дори и при най-добро благоразположение на духа, когато се забавляваха, очите на моряците святкаха зверски изпод широкополите им шапки от палмови листа. Те нарушаваха най-безцеремонно правилата за приличие, задължителни за всички други — пушеха тютюн под самия нос на пристава, когато едно дръпване само би струвало цял шилинг на местния гражданин, и често-често надигаха манерките си с вино и по-силни напитки, че и упорито ги предлагаха на зяпналите ги хорица. Типична за непоследователността в моралните принципи на епохата, обявена за праволинейна, е толерантността, проявявана към разпуснатостта на моряците не само по време на кратките им престои на сушата, а и спрямо далеч по-необузданото им поведение сред тяхната родна стихия. Такива моряци днес биха съдили за разбойничество. Вън от всякакво съмнение например е, че екипажът, за който сега говорим, макар да не се състоеше от най-пропадналите типове сред моряшкия клан, бе извършвал, казано на съвременен език, грабителски нападения над испански търговски кораби, за което всичките му членове биха платили с главите си пред днешното правосъдие.

Ала морето в онези далечни времена се бунтуваше и пенеше по своя воля или под напора на бурите и хич не искаше и да знае за човешкия закон. Пиратът, кръстосващ вълните му, при желание можеше да зареже занаята и със самото стъпване на сушата да се превърне в богобоязлив и почтен човек. Но дори и по време на най-отчаяния му разбойнически живот никому не би минало през ума да смята общуването с него за нещо недостойно. Така че пуританските старейшини с черните си наметала, с колосаните си якички и с островърхите си шапки се усмихваха снизходително на врявата и неприличното поведение на веселите морски вълци. И когато един тъй уважаван гражданин, какъвто бе докторът Роджър Чилингуърт, се появи на площада, увлечен в дружеска беседа с капитана на съмнителния кораб, това не предизвика ни най-малко удивление или укор.

Капитанът определено бе най-фрапантно и пищно облечената личност в цялата тълпа. По дрехите му имаше множество ширити, а шапката му, окръжена със сърмена дантела и златна верижка, бе увенчана с перо. Сабя висеше на хълбока му, от сабя бе и белегът на челото му, по-скоро подчертаван, отколкото прикриван от прическата му. Едва ли жител на брега би могъл да се появи в такова облекло и с такова лице, по което отгоре на всичкото да се изписва задоволството му и от едното, и от другото, без да рискува да бъде незабавно изправен пред съдиите на строг разпит, а после нищо чудно да бъде глобен, тикнат в затвора или окован във вериги и изложен на показ. Що се отнася до капитана обаче, обществото считаше, че подобна външност е така естествена за него, както за рибата лъскавата й ципеста обвивка.

След като се раздели с доктора, капитанът на бристолския кораб се зашляя безцелно из площада и по едно време се натъкна на Хестър Прин, която веднага позна и без всякакво колебание заговори. Както обикновено около Хестър подобно на магически кръг се бе отворило свободно място, където въпреки блъсканицата никой не смееше и не желаеше да прекрачи. Това бе ярък пример за нравствената самота, която алената буква носеше на дамгосаната окаяница, отчасти защото тя самата странеше от хората и отчасти защото инстинктивно, макар и вече не така враждебно, те също я отбягваха. За пръв път обаче тази изолация се оказа полезна за Хестър, като й даде възможност да поговори с капитана, без никой да ги чува. И толкова пораснал бе нейният авторитет, че и най-отявлената привърженица на строгия морал в града не би могла да проведе подобен разговор сега с по-малък риск да се превърне в обект на клюки.

— Хей, мистрис — захвана мореплавателят, — ще трябва, значи, да кажа на помощника си да приготви една постеля повече, отколкото се бяхме пазарили. Няма страшно този път от скорбут или от корабна треска! Само че като се съберат този доктор с корабния, току-виж, ни изпотровили с разните му хапове и илачи, още повече, че на борда има купища такъв боклук, който изтъргувах от един испански кораб.

— Какво искате да кажете? — попита Хестър, като се опита да скрие изненадата си. — Още един пътник ли взимате?

— Как, нима не знаете — възкликна капитанът, — че и онзи, докторът, дето се вика Чилингуърт, се кани да изпробва с вас пътническите ми кабини? Ама не може да не знаете, защото той ми каза, че ще пътувате заедно и че е близък приятел на другия, за когото ми говорихте, че имало опасност да си изпати от киселите дъртаци в пуританската управа!

— Да, те наистина са добри познати — отвърна Хестър привидно спокойно, но вътрешно обзета от ужас. — Дълго време живяха заедно.

С това разговорът между капитана и Хестър приключи. И в този миг в другия край на пазара тя съзря самия Роджър Чилингуърт. Той я гледаше усмихнат и през целия огромен, гъмжащ от блъсканицата, приказките и смеха на хората площад, през множеството най-различни мисли, настроения и интереси на тълпата до нея достигна зловещият смисъл, стаен в усмивката му.