Натаниъл Хоторн
Алената буква (11)

Глава IX
Лечителят

Както знае читателят, Роджър Чилингуърт се бе наричал нявга с друго име, с което бе пожелал веднъж завинаги да се раздели. Вече разказахме как сред тълпата свидетели на позорното наказание, което изживя Хестър Прин, се появи един мъж в напреднали години, изнурен от дълго пътуване. Едвам добрал се до града през изпълнените с опасности горски пущинаци, той бе намерил жената, въплъщавала всичките му надежди за домашен уют и топлина, изправена за всеобщо поругание като символ на греха, а женската й чест — потъпкана в калта. Целият площад бе гръмнал от приказки за нейния позор. Достигнеше ли такава вест до близките и спътниците от бившия й неопетнен живот, те неминуемо щяха да бъдат поразени от заразата на нейното безчестие, разпределено в най-строго съответствие със степента на близостта и светостта в предишната им връзка. Тогава, щом като има възможност да избира, защо ще му трябва на човека, свързан в най-тесния и свят съюз с погубилата се жена в миналото, сам да се открива и да настоява да получи едно такова отблъскващо наследство? Той реши, че няма да споделя срамния й пиедестал. Непознат за всекиго другиго освен за Хестър, а той притежаваше ключ, с който да скрепи устните й, странникът зачеркна името си в списъка на живите и изчезна за своите доскорошни познати и дела също тъй невъзвратимо, все едно действително да беше легнал завинаги, както се твърдеше от мълвата, на дъното на океана. Като извърши това, той вече беше в състояние да се отдаде на новите си интереси, а и на новата си цел, която, макар и тъмна, да не кажем и престъпна, го бе завладяла изцяло.

С това решение той се установи в пуританското градче под името Роджър Чилингуърт, без да има други препоръки освен изключителната си начетеност и интелигентност. Тъй като на времето покрай задълбочените си научни занимания той бе изучил из основи и медицината на своя ден, Чилингуърт се представи като лекар и това му осигури радушен прием. Вещите доктори и хирурзи бяха голяма рядкост в колонията. Като правило те не се поддаваха на религиозния плам, който караше другите да се преселват отвъд Атлантическия океан. Изглежда, че докато изследваха човешкия организъм, увлечени в съзерцание на лабиринтите на този удивително изкусен механизъм, способен да побере в себе си едва ли не цялото многообразие на живота, тези образовани мъже принизяваха по-възвишените си качества и губеха възможността да гледат на съществуването откъм духовната му страна. Така или иначе, здравето на бостънските жители, доколкото то зависеше от медицината, се бе намирало до този момент под опеката на един престарял дякон^[42] — аптекар, чиито набожност и благочестие бяха най-убедителното свидетелство, което той можеше да представи в своя полза, нежели някаква диплома. А единственият хирург в града упражняваше това благородно изкуство само от време на време, като допълнение към ежедневната си практика на берберин. Естествено, че при наличието на такъв медицински персонал в града Роджър Чилингуърт бе една великолепна придобивка за него. Скоро той доказа, че владее тежкия и внушителен тогавашен механизъм на приготовление на лекарствата, всяко едно от които се състоеше от множество ненужно усложнени, разнородни съставки, чието смесване се извършваше с такава претенциозност, сякаш се извличаше не нещо друго, а еликсирът на безсмъртието. По време на пленничеството си при индианците докторът бе получил и огромни познания за свойствата на местните билки и корени и открито показваше пред пациентите си, че тези простички церове, с които природата дарява непросветените диваци, се ползуват с неговото доверие в същата степен, както и европейската фармакопея — вековно дело на огромен брой образовани медици.

Ученият пришълец бе образец на благочестие, що се отнася поне до външната страна на религиозния живот. Скоро след пристигането си той си избра за духовен наставник преподобния мистър Димсдейл. Младият богослов, чиято научна слава още се помнеше в Оксфорд, бе считан от по-възторжените си почитатели едва ли не за апостол, пратен от небето в рамките на един нормално дълъг живот да извърши за неукрепналата вяра в Нова Англия великата мисия на църковните отци^[43] от зората на християнството. Ала в последно време здравето на свещеника явно се бе влошило. Хората, които най-добре познаваха привичките му, обясняваха, че той е тъй блед, защото прекалено усилено чете и усърдно изпълнява пасторските си задължения, а най-вече защото постоянно пости и бди нощем, за да опази духовния си светлик да не се зацапа и омрачи от грубостта на земното съществуване. Някои твърдяха, че ако мистър Димсдейл наистина умре, това ще означава, че светът не е бил повече достоен да бъде тъпкан под краката му. Самият той пък с типично смирение заявяваше, че ако провидението реши да го прибере, това ще е, защото той не е достоен да изпълнява дори и най-скромната му мисия на земята. Но колкото и да се различаваха мненията относно причината за това, несъмнен бе фактът, че пасторът си отива. Той съвсем се стопи, в гласа му, все още плътен и мелодичен, се появиха тъжните нотки на настъпващата разруха; в моменти дори на най-слаба тревога или на друго неочаквано вълнение често го виждаха да се хваща за сърцето, а лицето му изпървом почервеняваше и после пребледняваше като от силна болка.

Ето такова бе състоянието на младия свещеник и тъй реална опасността, че изгряващият му живот ще бъде угасен съвсем без време, когато в града се настани Роджър Чилингуърт. Тайнствената му първоначална поява неизвестно откъде, сякаш бе паднал от небето или изникнал изпод земята, навяваше у хората мисли за някакво чудо. После пришълецът се прочу като вещ лекар; често го виждаха, че събира билки и главичките на полски цветя, копае корени и къса клончета от горските дървета с вида на човек, запознат със скритите достойнства на онова, което изглежда безполезно за несведущия. Не веднъж и дваж той бе споменавал сър Кенелм Дигби^[44] и други знаменитости, чиито постижения в науката се смятаха едва ли не за свръхестествени, като хора, с които си е писал или работил. Ако имаше такова положение в академичния свят, защо тогава бе дошъл тук? Какво можеше той, чиято естествена среда бе в големия град, да търси в техния див край? В отговор на всевъзможните догадки от подобен род хората, в това число и някои твърде разумни личности, разпространиха един нелеп слух, според който небесата били сътворили истинско чудо, като пренесли по въздуха този прославен доктор на медицинските науки от университета в Германия право пред вратата на работния кабинет на мистър Димсдейл! И най-мъдрите, които съзнаваха, че за постигане на целите си небето не си служи със сценични ефекти като неочакваното божествено вмешателство, бяха склонни да видят пръста на провидението в тази толкова своевременна поява на Роджър Чилингуърт.

Това схващане придобиваше известна правдоподобност поради неугасващия, особен интерес, с който докторът постоянно ограждаше младия свещеник; избрал го за свой духовен пастир, старият Чилингуърт правеше всичко възможно да спечели приятелството и доверието на този природно затворен човек. Макар да бе изразил огромна загриженост по повод здравето на пастора си, ученият изгаряше от нетърпение да се захване час по-скоро с неговото лечение, докато все още не бе късно да се надява на благоприятен изход. Всички — и старейшините^[45], и дяконите, и почтените матрони, и хубавите девойчета от паството на мистър Димсдейл, с еднаква настойчивост го умоляваха да се възползува от искрено предлаганата помощ на лекаря. Ала младият свещеник кротко, но неизменно отказваше.

— Нямам нужда от лечение — твърдеше той.

Но как можеше пасторът да говори така, когато от неделя на неделя лицето му ставаше все по-бледо и изпито, гласът — все по-треперлив, а да се хваща за сърцето от случаен жест се бе превърнало в постоянна негова привичка? Нима дългът го бе преуморил дотолкова, че му се бе приискало да умре? С този въпрос към мистър Димсдейл се обърнаха официално най-висшите духовници на Бостън, както и дяконите от неговата църква, за да го „вразумят“, както сами се изразиха, като му изтъкнат колко грешно е да се отхвърля помощта, тъй явно пратена от провидението. Той ги изслуша мълчаливо и накрая обеща да поговори с доктора. И за да сдържи думата си, преподобният мистър Димсдейл потърси медицински съвет от Роджър Чилингуърт със следните слова!

— Ако по Божията воля е наближил краят на моя труд и на моите скърби, на греховете и теглата ми, то с радост бих го срещнал, защото в гроба ще остане само земното от мен, а безсмъртната душа ще се отправи към своето място във вечността, което е много по за предпочитане, отколкото вие да пробвате силите си да ме изцелите с вашето изкуство.

— Такова нещо — отвърна Роджър Чилингуърт със спокойствието, което — непринудено или наложено — бе типично за него — не е странно да се чуе от млад свещеник. Младостта, все още неуспяла да пусне дълбоки корени, лесно се отказва от живота! А праведниците, които живеят с Бога на земята, с радост я напускат, за да се разхождат с него по улиците злати на Нови Ерусалим^[46].

— Ох, да бях аз по-достоен да отида горе — възрази пасторът, като се хвана за сърцето и вълна от червенина заля в болезнена спазма челото му, — тогава по-охотно бих останал да се трудя тука.

— Добрите хора никога за себе си добро не мислят! — каза докторът.

Така Роджър Чилингуърт, загадъчният стар човек, се зае да лекува преподобния мистър Димсдейл. И тъй като докторът бе в еднаква степен заинтересован да проникне до дъното както на болестта, така и на характера, на душевните качества на пациента си, ето че постепенно, въпреки огромната разлика в годините, двамата мъже започнаха да прекарват много време заедно. Заради здравето на пастора и за да може лекарят да събира билки за целебни отвари, те правеха дълги разходки по морския бряг или из гората, където разговаряха на най-различни теми под акомпанимента на плясъка и ромона на вълните и тържествения химн на вятъра във върховете на дърветата. Освен това често си гостуваха един на друг и когато биваха у дома си. Духовникът намираше някакъв особен чар в дружбата с учения, чиято ерудиция поразяваше с дълбочината и обхвата си и чиито идеи, за разлика от теологичната мисъл, се отличаваха с многообразие и свобода. Откровено казано, тази особеност на медика донякъде го смущаваше, ако не и ужасяваше. Мистър Димсдейл беше роден проповедник, искрено отдаден на благоговейна вяра и с душевна нагласа, която го тласкаше да върви все по-напред по улея на своето верую и да оставя все по-неизличима следа в него. При ни един обществен строй той не би могъл да се причисли към хората със свободни възгледи, защото без опората на религиозните окови не би могъл да намери и секунда покой. При все това, макар и не без известни угризения, младият пастор от време на време се наслаждаваше на разтухата да хвърли поглед към вселената през призмата на един по-различен от обикновено срещания интелект. Тогава все едно се отваряше прозорец и в душния, спарен кабинет, където се погребваше животът му пред мъждукащата лампа или в полумрака на едва процеждащата се дневна светлина, пропит, както в буквалния, така и в преносния смисъл, от дъха на мухъл, който книгите излъчваха, нахлуваше свежа струя. Ала мистър Димсдейл не бе в състояние да издържа дълго на този тъй чист и леден въздух. И следван от доктора, той пак се завръщаше по утъпканата земя на правоверното мислене.

Така Роджър Чилингуърт имаше възможност внимателно да изучава пациента си и през времето, когато той се придържаше към привичното русло на познатите мисли, и когато попаднеше в по-друга духовна атмосфера, която със своята необичайност би могла да извади на повърхността някакви неподозирани негови черти. По всичко личеше, че лекарят смята за наложително първо да опознае пациента си и чак тогава да се опита да му помогне. Когато умни и сърцати хора заболеят, ходът на болестта се влияе силно от характера на изживяванията им. А Артър Димсдейл, чиято крилата мисъл и въображение и болезнена чувствителност не знаеха предел, бе просто осъден на физически страдания. Ето защо Роджър Чилингуърт, изкусният и приятелски загрижен лекар, се стремеше да навлезе надълбоко в душата на пациента си, да проникне в принципите и да надзърне в спомените му, като опипваше всичко с предпазливата ръка на иманяря в тъмна пещера. Малко неща могат да убегнат от погледа на човек, който има условията, пълномощията и умението да проведе такова изследване. Ако някой има какво да крие, той трябва най-вече да се пази от лекаря си. Че ако последният е надарен с проницателност и с още нещо — да го наречем интуиция — и не е прекалено себичен, нито проявява други някакви отблъскващи особености, а е способен да създава чувство за такава духовна близост с пациента си, че без да разбира, той да съобщава гласно мислите си и в отговор на тези откровения вместо изблици на съчувствие да среща по-скоро мълчание, нечленоразделни мънкания и тук-таме по някоя думица, която да дава да се разбере, че всичко е ясно; съчетава ли довереникът такива качества с препоръките си на лекар, неминуемо ще дойде момент душата на страдалеца да се разтвори и да избликне в тъмен, но прозрачен поток, понесъл на открито всичките му съкровени тайни.

Роджър Чилингуърт притежаваше почти, ако не и съвсем пълен комплект от изброените качества. Времето вървеше, близостта между двамата растеше с всяка следваща тяхна среща в безкрайното поле на цялата човешка мисловна и познавателна дейност, открито пред тях. Обсъждаха се всевъзможни въпроси на етиката, религията, обществените и частни работи; споделяха се много лични неща и от двамата; ала свещеникът така и не продума нито дума за тайната, която докторът смяташе, че сигурно крие в мислите си. Нещо повече, той подозираше, че мистър Димсдейл не му е казал всичко дори за телесните си страдания. Що за странна потайност бе това!

След известно време приятелите на мистър Димсдейл, подсетени от Роджър Чилингуърт, уредиха двамата да бъдат настанени в един дом, така че грижовният и предан лекар да не пропусне ни един от приливите и отливите в жизнения път на пастора. Целият град бе възрадван от похвалното дело. Очевидно това бе най-доброто, което можеше да се направи за благополучието на младия свещеник, ако не се брои, разбира се, изборът на вярна съпруга — горещо препоръчван му от хората, които се чувствуваха в правото си да го съветват — сред многото духовно предани му, прелестни девойчета. Нямаше реална надежда обаче Артър Димсдейл да бъде убеден да направи такава стъпка — всички предложения от този род той отхвърляше тъй категорично, все едно, че църковният ред го задължаваше да съблюдава свещеническото безбрачие. С това сам се обричаше цял живот да преглъща горчивия залък на чуждата трапеза и да мръзне като всеки, който търси топлина край чуждото огнище. При това положение действително изглеждаше, че няма по-подходящ човек на този свят от опитния и благоразположен стар доктор, с неговата бащинска обич и благоговейна почит, който да живее в съседство с младия пастор, та винаги да е в състояние да му се откликне.

Двамата приятели се настаниха под покрива на една благочестива заможна вдовица, чийто дом се издигаше недалеч от мястото, където по-късно бе построена внушителната сграда на църквата „Кингс Чапъл“. От едната му страна бе гробището, бившето имение на Айзък Джонсън, поради което гледката предразполагаше към сериозни размишления, необходими в работата както на свещеника, така и на медика. Грижовната като майка вдовица даде на мистър Димсдейл стая в предната част на къщата, със слънчево изложение и тежки завеси на прозорците — да засенчват при нужда обедния пек. По стените висяха гоблени, за които се твърдеше, че са тъкани в самите Гобленови работилници и които изобразяваха библейските сцени между Давид и Вирсавия и пророк Натанаил. Нови и още неизбелели, цветовете им бяха тъй крещящи, че и красивата героиня, и прокобникът-ясновидец изглеждаха еднакво зловещи. Тук бледният пастор подреди библиотеката си, в която бяха богато представени в грамадни томове с пергаментови листа писанията на църковните отци, учението на равините и монашеските научни трудове, до които въпреки пренебрежителното си и дори осъдително отношение протестантските свещеници често трябваше да прибягват. В другата половина на къщата старият Роджър Чилингуърт обзаведе своя кабинет и лаборатория. На съвременния учен апаратурата там би се сторила безнадеждно оскъдна, ала в ръцете на опитния алхимик дестилаторът и приборите за приготовление на лекарства и химикали бяха послушни помощници. По такъв начин двамата учени разполагаха с необходимите удобства за работа и уединение, като същевременно нищо не им пречеше, когато пожелаят, да отидат при другия и да го погледат не без известно любопитство как работи.

Както вече отбелязахме, най-прозорливите доброжелатели на преподобния мистър Димсдейл виждаха във всичко това Божията ръка, отзовала се на безбройните молитви — отправени гласно по време на служба и по домовете, както и мълчаливо в сърцата — младият свещеник да оздравее. Трябва обаче да признаем, че в последно време се появиха и такива, които не бяха във възторг от връзката между пастора и загадъчния стар доктор. Когато една неосведомена тълпа си създава свое мнение за нещо, много вероятно е да изпадне в заблуда. Но съди ли, както обикновено става, според онова, което й подсказва голямото й, топло сърце, тя често стига до изводи със задълбочената безпогрешност на откровения, пратени от небето. Хората в нашия случай не разполагаха с никакви сериозни факти и аргументи да оправдаят предубеждението си към Роджър Чилингуърт. Вярно е, че един престарял занаятчия, живял в Лондон по време на убийството на сър Томас Овърбъри^[47] преди около тридесет години, се кълнеше, че бил виждал доктора под някакво друго име, което вече бил забравил, в компанията на доктор Форман, прословутия стар магьосник, замесен в случая с Овърбъри. Двама-трима пък подхвърляха, че по време на пленничеството си при индианците, изкусният лечител бил добавил към медицинските си познания и заклинанията на техните жреци — всепризнатите ненадминати чародейци, многократно постигали най-невероятни, вълшебни изцеления с помощта на черната магия. Мнозина, в това число и люде с изключително трезв ум и практичен поглед върху нещата, които обикновено не говореха празни приказки, твърдяха, че във външността на Роджър Чилингуърт започнали да настъпват големи промени, откак пристигнал в града и особено откак заживял под един покрив с мистър Димсдейл. Лицето му, което някога изглеждало спокойно и замислено, както подобава на учения, сега придобило нещо грозно и нечестиво и колкото повече се вглеждали в него, толкова по-силно тази нова особеност се набивала в очи. Според простолюдието докторът бил взел огън за лабораторията си от пъклото и го поддържал с адско гориво, та както можело да се очаква, димът окадил лицето му.

С една дума, широко се разпространи вярата, че старият Роджър Чилингуърт е превъплътеният дявол или някой негов слуга, заел се да погуби преподобния Артър Димсдейл, както се бе опитвал с много други светци през всички епохи на християнството. С Божието дозволение този сатанински пратеник щеше за известно време да търси слабите места в сърцето на свещеника и да го подлага на изкушения да продаде душата си. Ала само лудият би могъл да се усъмни чия ще бъде победата. Хората бяха твърдо убедени, че ще видят пастора си да излиза от схватката преобразен от славата на победителя. Само дето им ставаше мъчно, като си помислеха какви нечовешки мъки трябваше да изтърпи, преди да възтържествува.

Уви! Ако се съдеше по унинието и ужаса, стаени в погледа на бедния свещеник, боят беше лют, а победата — твърде несигурна!