Натаниъл Хоторн
Алената буква (22)

Глава XX
Душевният смут на пастора

Свещеникът си тръгна пръв, но едва направил няколко крачки, погледна през рамо, почти уверен, че ще види как неясните силуети на майката и детето се разтварят в горския здрач. Трудно е да се повярва изведнъж в действителността на такъв рязък поврат в живота. Ала там стоеше Хестър, в неизменната си сива дреха, непомръднала от дънера, който векове назад бурята бе повалила и сетне времето бе покривало неуморно с мъх, та двамата осъдени с най-тежък земен дял да поседят и да намерят час покой и утешение. Видя пасторът и Пърл, която се носеше на пръсти откъм брега на ручейчето, за да заеме мястото до майка си, след като неканеният отново й го бе освободил. Следователно станалото не беше просто се присънило на мистър Димсдейл!

За да се отърси от мъглявостта и раздвоението в съзнанието, които го тревожеха по странен начин, той си припомни и започна да обмисля подробностите около плановете, набелязани от тях с Хестър във връзка с предстоящото им заминаване. Те бяха решили, че с многобройните си многолюдни градове Старият свят би могъл да им даде значително по-добро и сигурно убежище, отколкото необетованата Нова Англия и въобще Америка, където трябваше да се избира между индианските вигвами или европейските колонии, разхвърляни оскъдно по крайбрежието. Още повече, че за здравето на младия духовник суровите условия в гората бяха абсолютно противопоказни. С изключителната си природна надареност, начетеност и култура той щеше да бъде на мястото си единствено в центъра на цивилизацията и изискаността, защото, колкото по-възвишен е човек, толкова по-деликатна е и натурата му. А и обстоятелствата се бяха стекли в полза на такъв избор. В пристанището неотдавна бе отседнал един от многобройните кораби, които в онези времена кръстосваха океаните ако не с пиратски, то поне с твърде подозрителни цели. Дошъл от Карибско море, той трябваше след три дни да отплава за Бристол. Покрай дълга си като милосърдна сестра, който сама си бе избрала, Хестър Прин се бе запознала с капитана и екипажа му и се бе наела да организира заминаването на тримата в пълна тайна, както го изискваше случаят.

Пасторът бе проявил жив интерес относно точната дата, на която корабът се канеше да отпътува. По всяка вероятност това щеше да стане след около три дни. „Прекрасно!“ — бе възкликнал той. Колебаем се дали да кажем защо преподобният мистър Димсдейл се зарадва толкова. Читателят обаче трябва да знае всичко, затова ще признаем, че причината се криеше в проповедта, която младият духовник бе избран да произнесе след два дни по случай ежегодните съдийски избори. И тъй като такава проява бележеше върхов момент в живота на новоанглийския свещеник, едва ли би могло да се намери и по-подходящ завършек за неговата кариера. „Ако не друго — мислеше си този безупречен мъж, — то поне никой няма да може да каже, че не съм изпълнявал както трябва обществените си задължения!“ Ах, как обидно лесно, въпреки проникновената си самовглъбеност, свещеникът успяваше да се самозалъгва! Не че не сме казвали и тепърва няма да казваме и по-лоши неща за него, но тази му слабост бе от всички възможно най-жалката, доказателство колкото дребно, толкова и неопровержимо, за коварната болест, която отдавна вече разяждаше истинската му същност. Човек не може неопределено дълго да живее с две лица — едно за пред хората, а другото за себе си, — без накрая да се обърка кое от тях е истинското.

Възбуден от разговора си с Хестър, мистър Димсдейл бе получил неочакван прилив на сили и се бе забързал към града. Горската пътечка му се видя сега още по-дива, по-недостъпна с непреодолимите си препятствия и по-неутъпкана, отколкото бе изглеждала на отиване. Ала той не се спираше пред нищо — прескачаше мочурищата, провираше се през бодливите храсталаци, изкачваше стръмнините и се спускаше в падините — и за свое голямо удивление напредваше неуморно. Само като си помислеше с каква мъка бе вървял и колко често бе спирал да си поеме дъх по същата тази пътечка преди някакви си два дни! Когато вече наближи, свещеникът започна да се вглежда в познатите особености на града и взе да му се струва, че ги намира някак променени. Сякаш не от вчера и не от завчера, ами от дълги дни, не, от години не беше идвал тук! Хем улиците бяха запазили непокътнати очертанията си, къщите с многобройните островърхи фронтони носеха старите си белези, а и ветропоказателите бяха до един на местата си. И все пак натрапчивото чувство за промяна си оставаше. То се отнасяше и до всичко живо и познато из градеца. Не че хората се бяха състарили или подмладили. Не че старците бяха по-белобради. Нито пък довчерашното пеленаче се бе изправило да ходи. Нещо неуловимо във всички тях обаче ги отличаваше от хората, с които съвсем неотдавна пасторът се бе простил. Нещо, което той долавяше благодарение на тънкия си вътрешен усет и което с особена настойчивост го завладя пред сградата на неговата църква. Тъй чужда и същевременно тъй близка му се представи тя, че не знаеше какво да мисли — дали преди я беше виждал само насън, или сега сънуваше наяве.

Всичко това бяха прояви на едно явление, което се дължеше не на изменения извън, а вътре в наблюдателя, протекли тъй бурно и с такива важни последствия, че по въздействието си върху пастора този ден бе равен на години. Преобразяването на свещеника се бе извършило по негова собствена воля, по волята на Хестър и по силата на съдбата, която двамата сами си бяха отредили. Градът си бе предишният, ала друг свещеник се бе завърнал от гората. Някогашните му приятели го поздравяваха, а на него му идеше да им рече: „Не съм човекът, за когото ме вземате! Онзи остана в гората, уединен в самотна долчинка между покрит с мъх дънер и печален ручей! Търсете си там пастора и вижте дали няма да намерите съсухрената му фигура, хлътналите му страни, бледоликия му образ и сбръчканото му от болки чело захвърлени върху земята като ненужни вехтории!“

„Но това си ти!“ — без съмнение щяха да започнат да го убеждават в заблудата си старите приятели.

Преди да стигне до дома си, мистър Димсдейл получи и други вътрешни сигнали за революцията, настъпила в мислите и чувствата му. Инак с нищо друго освен с нов режим и нов морален кодекс в личното му царство не биха могли да се обяснят поривите, които го обземаха. За свой ужас бедният свещеник се изкушаваше на всяка крачка да направи нещо неприето, безумно и зловредно колкото неволно, толкоз и умишлено, защото тези постъпки се диктуваха пряко неговата воля от най-дълбоката му същност, а не от съзнателната му половина, която ги осъждаше. Така стана, когато той срещна един от дяконите си. Добрият старец му заговори с бащинска любов от патриархалната си висота, на която го издигаха почтената възраст, безупречното благочестие и църковното положение, но също тъй и с дълбока, почти благоговейна почит към сановните и лични достойнства на духовника. Не би могъл да се намери по-прекрасен образец за съчетаване на богатството на жизнения опит и мъдростта с преклонението пред превъзходството по ранг и надареност. По време на краткотрайния разговор с уважавания белобрад дякон мистър Димсдейл трябваше най-старателно да се въздържа да не изрече на глас богохулните предложения, които напираха в главата му във връзка с причастието. Той цял се разтрепери и пребледня от смъртен ужас да не би езикът му да се развърже и да се престори, че с негово съгласие е наговорил тези страхотии. В същото време пасторът едва не избухна в бурен смях, като си представи как би се попарил старият светец от неверническите му думи!

Подобно нещо отново се случи с преподобния мистър Димсдейл, когато, забързан по улицата, срещна след малко най-старата си енориашка. В сърцето на тази извънредно благочестива, бедна вдовица спомените за покойните й съпруг и деца, за отдавна погребаните някогашни дружки бяха плътно наредени като надгробните паметници в гробище. Но туй, което би било непоносима скръб, се бе превърнало едва ли не в ликуваща радост за вярващата душа на старицата благодарение на откровенията от Светото писание, с които в течение на повече от тридесет години тя се бе тешила. А откакто мистър Димсдейл я беше взел под своята опека, за старата мирянка нямаше по-сладостна награда — и земна, и небесна, че само земното не струваше и пукната пара за нея — от случайната или нарочна среща с нейния пастор, който й даваше да се подкрепи с по някоя порцийка от топлата, благоуханна и неподправена божествена истина, дошла направо от любимите пасторски устни до притъпения й, но бленуващ слух. Ала този път чак докато не се надвеси над ухото й, за огромно удоволствие на дявола, мистър Димсдейл не можа да си припомни нито ред от Библията, нито да измисли нещо друго освен един-единствен кратък, съдържателен и както тогава му се струваше, неопровержим довод срещу безсмъртието на човешката душа. Достигнеше ли въпросното богохулство до съзнанието на престарялата сестра, то подобно на глътка силна отрова сигурно би я сразило на място. Какво всъщност й пошепна, пасторът така и не разбра. Ала за нейно щастие, изглежда, се бе изказал толкова объркано, че бедната вдовица не бе могла да схване нищо определено или провидението й бе внушило свое тълкуване. Във всеки случай, когато се отдръпна, свещеникът видя сбръчканото, пепеляво бабешко лице да се разтапя в райското сияние на благоговеен екстаз и благодарност.

И за трети път пасторът преживя такъв кошмар, когато се раздели с най-старата и срещна най-младата си енориашка. Тя бе отскоро приобщена, и то благодарение на неделната проповед след нощното бдение на мистър Димсдейл, вдъхновила я да се откаже от преходните светски удоволствия в името на божествената надежда, която ще изгрява все по-ярко, а животът ще се помрачава, докато адската тъмница на земята не бъде позлатена с блясъка на вечна слава. Девойчето бе прелестно и чисто като райска лилия. Свещеникът съзнаваше, че в светинята на непорочното си сърце то бе скътало под белоснежен покров неговия лик, от което вярата му беше придобила любовен плам, а любовта — религиозна чистота. Явно сатаната бе виновен, че в този следобед девойката бе попаднала без майчина закрила на пътя на тоз жестоко изкушаван или по-право погубен и отчаян мъж. Когато тя се приближи, главатарят на нечестивците пошепна на окаяника да сбие в малко зрънце и да пусне в нежната й гръд заразата на злото, което не би се забавило да избуи и да върже черни плодове. Толкова силно бе влиянието на свещеника над тази невинна, доверчива душица, че той се чувствуваше способен само с един покварен поглед да порази безбрежната й благодат и само с една дума да я превърне в зловонно блато. Така че, в още по-неравен бой с лъстта, той вдигна края на калвинисткото си расо и скрил лице, избърза напред, като се направи, че не познава момичето и го остави да си обяснява както ще грубото му поведение. Бедното дете дълго се рови в съвестта си сред купищата дреболии, безобидни като съдържанието на джобчето в престилката или кошничката му за ръкоделие, намери хиляди въображаеми простъпки, за които да се укорява, и на следната утрин стана да шета с подпухнали от плач клепачи.

Още ненарадвал се на победата над това последно изкушение, мистър Димсдейл се почувствува жертва на нов порив, още по-нелеп и влудяващ от предидущите. Горим от срам, но трябва да признаем, че пасторът едва не спря, за да научи на най-забранените думи шепа наскоро проговорили пуританчета, които си играеха край пътя. Тази забава обаче му се видя под професионалното му достойнство и той продължи напред, за да срещне един пиян матрос от кораба, пристигнал неотдавна от Карибско море. И тъй като дотук бедният свещеник смело бе устоял на всичките си кощунствени повици, сега му се дощя поне да се здрависа с изчернения морски разбойник и да се поразтуши с някоя неприлична шега от безконечния репертоар на безпътните моряци, както и с градушка от обстоятелствени, яки, изчерпателни и цветисти богохулни ругатни! И не от принципност, а поради вродения си изискан вкус и най-вече поради привичното за духовника строго благопристойно поведение той се избави и от тази беда.

„Какво така ме мами и преследва? — спря се накрая свещеникът и се плесна по челото. — Да не би да съм изгубил ума си? Или съм се предал докрай на дявола? Да не съм подписал с кръвта си договор в гората с него? И сега той да иска от мен да го изпълнявам, като ме кара да извършвам всевъзможни гадости, които бълва гнусното му въображение?“

Разправят, че докато преподобният мистър Димсдейл си говорел и се биел по челото, край него минала всеизвестната стара вещица — мистрис Хибинс. Тя изглеждала изключително величествена с високата шапка, богатата плюшена рокля и твърдия си рюш, колосан със знаменитата жълта кола, за която й дала рецепта първата й приятелка, достопочтената Ан Търнър, преди да бъде обесена за съучастие в убийството на сър Томас Овърбъри. Дали бе прочела мислите на пастора, или не, ала вещицата се спряла, погледнала го хитро в очите, усмихнала се лукаво и макар да нямала обичай да разговаря със свещеници, този път заприказвала.

— Значи, отче, ходихте на посещение в гората! — заклатила високата си шапка старицата. — Ще ви моля само следващия път да ме предупредите по-отрано и за мен ще бъде голяма чест да ви придружа тъдява. Без много да се хваля, моята препоръка би подсигурила покана на всеки добър прием в царството на небезизвестния нам властелин!

— Уверявам ви, госпожо — отвърнал духовникът със сериозността и уважението, подобаващи на ранга на дамата и на собственото му възпитание, — уверявам ви, като се заклевам в честта и съвестта си, че ни най-малко не разбирам за какво ми говорите! Не съм ходил в гората и не съм търсил никакъв властелин, нито пък възнамерявам да го търся и да печеля благоразположението му. Единствената ми цел бе да се видя с благочестивия си приятел апостол Елиът и да отпразнувам заедно с него пристигането в лоното на правата вяра на множество безценни, непокръстени души!

— Ки-ки-ки! — изкикотила се старицата, като продължила да клати високата си шапка. — Тъй се говори то през деня! Не сте вчерашен, личи си! А удари ли полунощ в гората, ще си поговорим, както ний си знаем!

Величествената старица си тръгнала, но неведнъж обръщала назад глава и хвърляла към пастора съзаклятнически усмивки.

„Нима съм се продал на дявола — мислел си той, — когото, ако хората не лъжат, това плюшено и жълто-колосано дърто плашило си е избрало за цар и господар!“

Горкият свещеник! Тъкмо на такава сделка се беше съгласил! Беше се подвел по мечтата си за щастие и за разлика отпреди го бе сторил по свой избор, с пълното съзнание, че върши смъртен грях. И отровата на този грях бе плъзнала тозчас навсякъде из нравствената му половина. Тя бе притъпила всичко благородно там и беше дала тласък и размах на злото. Бе пробудила презрението, язвителността, безпричинната злоба, безцелната злонамереност, подигравателното отношение към всичко чисто и свято, за да го блазнят и да всяват страх в душата му. И ако срещата му с мистрис Хибинс действително се беше състояла, тя идеше да покаже, че той не бе от праведниците на земята и душата му бе погубена.

Най-сетне мистър Димсдейл стигна до своя дом край гробището, затича се по стълбите и се скри в кабинета си. Беше доволен, че успя да се прибере в убежището си, преди цял свят да е разбрал какви странни, безнравствени желания напираха в душата му, докато вървеше по улицата. Той обгърна с поглед книгите, прозорците, камината, гоблените, кацнали уютно по стените в познатата стая, и изпита същото чувство за промяна, каквото го бе преследвало чак от горската долчинка дотук. На това място той бе чел и писал, в тази стая бе постил и бдял до прималяване, тук се бе опитвал да се моли и бе изживял стотици хиляди непоносими мъки! Ето я неговата Библия на красноречив староеврейски, която чрез устата на Мойсей и на пророците му говореше с гласа на Първосъздателя! А ето и перото му на масата, със засъхнало мастило по върха, и до него недописаната проповед, прекъсната насред изречението, където преди два дни мисълта му внезапно бе престанала да блика върху листа. Мистър Димсдейл съзнаваше, че всичко това бе правил, и мъките изстрадал, и изборната проповед дотук написал, не някой друг, а той самият, изсъхналият, бледен пастор. Ала сега сякаш бе застанал отстрани и се разглеждаше с презрение и съжаление, но също тъй и с малко завистливо любопитство. Със старото му „аз“ бе свършено! Друг човек се беше върнал от гората, друг, по-мъдър, който се бе добрал до непостижими за предишния наивник тайни. Такова знание обаче се заплаща твърде скъпо!

На вратата се почука и пасторът се откъсна от мислите си.

— Влезте! — рече той със смътното предчувствие, че пред него ще се появи зъл дух. Така и стана! В стаята влезе старият Роджър Чилингуърт. Свещеникът го срещна побледнял и безмълвен, подпрял длан на еврейската Библия и притиснал разперена десница към сърцето си.

— Драго ми е да ви видя пак вкъщи, достопочтени сър! — поздрави лекарят. — Как се чувствува благочестивият апостол Елиът? Но вие изглеждате твърде бледен, сър. Да не би пътят през гората да ви е преуморил? Както гледам, сигурно ще се наложи да ви помогна да се подсилите и ободрите за празничната проповед.

— Не, няма нужда — отвърна пасторът. — Пътят, срещата със светия апостол и чистият въздух ми се отразиха добре след дългия затворен живот в работния кабинет. Мисля, че няма повече да потрябват вашите лекарства, добри ми докторе, макар да съм убеден в тяхната полезност и да ми ги поднася приятелска ръка.

През цялото това време Роджър Чилингуърт се бе взирал в свещеника със сериозния и изпитателен поглед, с който лекарят оглежда пациента си. Но независимо от това, че си даваше вид само на професионално заинтересован, пасторът бе почти уверен, че старецът знае или най-малкото се досеща за разговора му с Хестър Прин. Значи, тогава на доктора му бе пределно ясно, че за мистър Димсдейл той не е никакъв приятел, а най-лют враг. По принцип би било естествено това да се отрази по някакъв начин на разговора им. Но ако двама души си решат да отбягват дадена тема, те могат учудващо дълго безнаказано да се въртят около нея, без да престъпят границите й. Ето защо свещеникът не се страхуваше, че Роджър Чилингуърт ще назове нещата помежду им с техните истински имена. При все това докторът не пропусна да впрегне тъмните си средства и да се прокрадне опасно близко до тайната.

— Мисля, че ще бъде по-разумно — рече той — днес да се възползувате от скромните ми знания. Най-сериозно, сър, на всяка цена трябва да ви подсилим за изборната проповед. Хората очакват велики дела от вас, особено като си помислят, че само след година може дните ви на този свят да се окажат преброени.

— Да, ще си отида оттука — отвърна пасторът с набожно смирение. — И дано там, където ще отида, светът да се окаже по-добър, защото надали ще доживея и до година още с моето паство! Колкото до вашите лекарства, добри ми сър, в сегашното ми състояние те са излишни.

— Много се радвам да го чуя — каза лекарят. — Може пък, след като толкоз време ги пиехте напразно, най-сетне билките ми да са започнали да ви помагат. Бих бил изключително щастлив и бих заслужил благодарност от цяла Нова Англия да можех да ви излекувам!

— Благодаря ви от сърце, грижовни ми приятелю! — каза преподобният мистър Димсдейл с тържествена усмивка. — Благодаря, но за вашата добрина аз нямам с какво да се отплатя освен с молитвите си.

— Молитвите на праведника струват повече от злато! — отвърна старият Роджър Чилингуърт и се приготви да си тръгне. — Те са монетата, с която се отплащат в Новия Ерусалим, че на нея стои печатът на самия Господ-Бог!

Останал сам, свещеникът извика един от слугите, поръча си храна и когато му я сервираха, я изяде с вълчи апетит. Сетне изгори готовите страници от изборната проповед и седна да я пише наново. Мисълта му се лееше така прочувствено и леко, сякаш само небето му пращаше вдъхновение. Единственото чудно нещо бе, че Господ бе избрал именно него — на величествения орган най-фалшивата тръба — да възпроизведе грандиозната музика на светото откровение. Ала свещеникът реши, че не си струва да си блъска главата над обяснението на тази загадка и продължи задъхано да пише с огромно увлечение и възторг. Нощта препусна като крилат жребец, понесъл пастора стремглаво; не след дълго руменото утро надникна свенливо през пролуките в пердето; и най-подир със златна струя слънцето нахлу в кабинета и ослепи премрежващите се очи на замаяния пастор. А той, оставил зад гърба си безкраен наниз от изписана хартия, все още стискаше перото!