Натаниъл Хоторн
Алената буква (4)

Глава II
Пазарният площад

Тълпата бостънски жители, събрана в лятното утро преди около два века на полянката и уличката пред затвора, се бе втренчила в закачената с железни панти дъбова врата. Да бяха това хора от друг народ или пък жители на Нова Англия, но от по-късна епоха, суровата непреклонност, която сковаваше брадатите им лица, би предвещавала нещо наистина ужасно, като например предстоящата екзекуция на известен престъпник, над когото съдът най-сетне е произнесъл присъдата, отдавна обявена му от обществото. Но като се има предвид колко суров е бил тогава пуританският характер, такива изводи могат да се окажат прибързани. Възможно е всъщност да е предстояло бичуване на позорния стълб на някой мързелив бял роб^[33] или непослушно дете, предадено на градските власти от родителите му. Виновникът би могъл да бъде и някой антиномист, квакер или прочие еретик, когото е очаквало прокуждане с камшици от града; или скитащ се индианец, буйствувал по градските улици под влиянието на огнената вода на белите, на когото е предстояло да го натирят с бой в гората. Би могло да бъде и вещица, като старицата Хибинс, злата вдовица на съдията, осъдена да увисне на бесилката. Във всички тези случаи зрителите имаха еднакво тържествен вид, както подобава на хора, за които религията и законът са неделимо цяло и съществена част от характера им, поради което те се отнасят както към най-мекото, така и към най-строгото публично наказание със същото уважение и благоговеен страх. В такова обкръжение престъпникът напразно би се оглеждал да срещне поне един съчувствен поглед. От друга страна, на наказание, което в наши дни би предизвикало известен присмех и подигравки, тогава се е придавало почти толкова сурово достойнство, както на смъртната присъда.

Трябва да се отбележи, че в лятното утро, когато нашият разказ започва, жените в тълпата проявяваха особен интерес към предстоящата наказателна процедура. Времената не бяха така префинени, че чувството за благоприличие да възпира притежателките на фусти и кринолини да се показват на обществени места и при екзекуции да вклиняват масивните си фигури в най-предните редици на тълпата. Морално, както и физически тези матрони и девици от старо английско потекло бяха значително по-груби от нежните си потомки шест-седем поколения по-късно. През цялата генеалогическа верига всяка поредна майка предавала на дъщеря си ако не по-слаб и мек характер, то положително по-блед цвят на лицето, по-деликатна и мимолетна хубост и по-строен стан. По-малко от някакви си петдесет години отделяха жените, събрани пред вратата на затвора, от времето, когато кралица Елизабет с мъжката си външност не била считана за най-нетипичната представителка на своя пол. Те бяха нейни съотечественички и родното говеждо и бира заедно със също толкова нерафинираната духовна диета имаха голям дял за тяхното външно оформяне. И така, ярката утринна слънчева светлина падаше върху широки плещи, пищни форми и пълни червендалести бузи, налели се с кръв на далечния остров и все още непобледнели и неизтънели под небето на Нова Англия. Освен това тези матрони, каквито, изглежда, бяха по-голямата част, проявяваха невъздържаност и звучност в говора, които днес биха ни шокирали и със съдържанието, и със силата си.

— Чуйте ме, кумици, какво ще ви кажа — подхвана една петдесетгодишна едролика жена. — Чини ми се, че за всички ще е по-добре, ако ние, жените, дето сме на години и сме смирени богомолки, се заемем със злосторнички като тази Хестър Прин. Какво ще кажете, сестрици? Ако безсрамницата се беше изправила на съд пред нас петте, събрани тук, щеше ли да се измъкне само с толкоз, колкото получи от почтените съдии? Божичко, къде ти!

— Разправят — продължи друга, — че преподобният отец Димсдейл, светият й пастор, е просто съсипан от позора, постигнал енорията му.

— Съдиите са верни слуги на Бога, но което си е право, много са им меки сърцата — добави трета прецъфтяла особа. — Най-малкото трябваше да я дамгосат по челото. Щеше да я жегне тогава мадам Хестър, дума да няма! А тъй, уличницата му с уличница, и окото й няма да трепне какво й слагат на дрехата отпред! Ами че тя може да закачи отгоре му я брошка, я друго някакво неверническо украшение и да продължи да си развява байрака, сякаш нищо не е било.

— И все пак — възрази малко по-тихо една млада жена, хванала за ръка дете, — колкото и добре да прикрива знака на позора от очите на хората, тя никога не би могла да го скрие от сърцето си.

— Какво въобще има да се говори за знаци и клейма, било на роклята или на челото — се развика най-грозната и най-безжалостната от самозваните съдинки. — Тази жена навлече позор на всички ни и трябва да умре. Нима няма закон за това? Има го и в Светото писание, и в писаните закони на колонията. Значи, съдиите, които са го пренебрегнали, ще трябва да винят себе си, ако собствените им съпруги и дъщери свърнат от правия път.

— Господи, помилуй ме, стопанке! — възкликна един от мъжете в тълпата. — Само страхът от бесилката ли пази женската добродетел? Какви тежки думи! Но тихо вече, комшийки, че резето на вратата се вдига и скоро тук ще дойде и самата грешница Прин.

Вратата на затвора се отвори и пропусна най-напред — сякаш черна сянка, пропълзяла под слънцето — мрачната зловеща фигура на съдебния пристав, препасал меч и стиснал жезъл в ръка. Цялото му същество бе въплъщение и олицетворение на средновековната жестокост на пуританското правосъдие, в чиято финална проява на непосредственото му приложение върху подсъдимия бе неговата роля. С жезъла в протегнатата си лява ръка, той положи десница върху рамото на една млада жена и я поведе напред, но на прага на затвора тя се отърси от нея с движение, в което се четеше вродено достойнство и силен характер, и излезе навън сякаш по своя воля. В ръцете си носеше дете, бебе на около три месеца, което примигна и отвърна личице от ярката дневна светлина, тъй като до този първи контакт с нея то бе живяло единствено в сумрака на килията или на някое друго затворническо помещение.

Когато младата жена — майка на пеленачето — се изправи пред погледите на всички, първата й реакция бе да притисне детето до гърдите си. Ала жестът й не бе тъй продиктуван от майчина любов, както от желанието да прикрие някакъв знак, втъкан или прикрепен към дрехата й. Миг след това обаче тя осъзна, че с един символ на позора трудно се прикрива друг, затова отдръпна детето и с пламнало лице, но надменно усмихната, огледа предизвикателно своите съграждани и съседи. На предницата на роклята й, изработена от най-фина червена материя, обшита с най-изкусна бродерия и богато украсена с най-фантастични сърмени орнаменти, се появи буквата „П“. Изработката бе майсторска и се отличаваше с такава пищност и плодотворно разточителство в полета на фантазията, че буквата изглеждаше като завършващо, най-подходящо допълнение към облеклото. Такъв разкош бе в тон с вкусовете на деня, но излизаше далеч извън рамките на ограниченията върху разходите за лукс в колонията.

Висока на ръст, младата жена имаше изключително елегантна фигура. Тъмната й гъста коса с естествения си блясък направо искреше под слънчевите лъчи. А красотата, която правилните черти и наситеният тен на кожата придаваха на лицето й, се подчертаваше и изглеждаше още по-внушителна от високото чело и дълбоките черни очи. Видът й бе на жена с благороден произход, който в онези дни се характеризираше с горда осанка и съзнание за лично достойнство, а не с деликатната, неуловима и неопределена изящност, която днес се приема за белег на аристократизъм. Никога досега Хестър Прин не бе имала такъв благороден вид в едновремешния смисъл на думата, както при появата си от затвора. Тези, които я познаваха и очакваха да я видят помръкнала под бедствения облак, надвиснал над нея, бяха учудени и даже удивени от сияйната й красота, превръщаща нещастието и позора, които я обгръщаха, в ореол. Ала проницателният наблюдател навярно би намерил тук нещо безкрайно мъчително. В облеклото, за което тя сама си бе измислила модел и изработила специално за случая, докато бе в затвора, Хестър бе дала воля на въображението си, чийто дързък, живописен размах отразяваше отчаяната непримиримост на духа й. Но очите на всички бяха приковани в една точка, която сякаш преобразяваше и самата Хестър Прин така, че мъжете и жените, които я познаваха отблизо, имаха чувството, че я виждат за първи път. Това бе АЛЕНАТА БУКВА с приказната обшивка, блеснала върху гърдите й. Сякаш омагьосана от знака, тя не можеше да живее повече сред обикновените хора и бе прокудена сама в някакъв безлюден свят.

— Майсторка е на иглата, няма що — отбеляза една от зрителките, — ама трябва да си нагла като тази уличница, че да посмееш тъй да се покажеш! Ех, сестрици, какво е туй, ако не гавра с почитаемите съдии — да се окичиш със знака, отреден от тях за наказание!

— Добре би било — промърмори най-злата старица — да можехме да смъкнем пищната рокля от раменната на мадам Хестър. А колкото до червената буква, която тя тъй странно е пришила, веднага давам парче от долната си вълнена фланела да й се направи по-подходяща!

— Е, е, тихо, съседки! — прошепна най-младата сред тях. — Тихо да не ви чуе! Че всеки бод в това везмо я е бодвал в сърцето!

Съдебният пристав махна с жезъла си.

— Път, добри хора, път в името на краля! — извика той. — Дайте път и имате думата ми, че мистрис Прин ще бъде изправена там, където мъже, жени и деца ще могат да разглеждат облеклото й до първия час след пладне. Да бъде благословена праведната колония Масачузетс, където грехът се изважда на бял свят! Хайде, мадам Хестър, напред към пазара да покажеш алената си буква!

В тълпата зрители се отвори пътека. Водена от пристава и следвана от разбъркано шествие намръщени мъже и враждебно настроени жени, Хестър Прин се отправи към мястото, където трябваше да понесе наказанието си. Група нетърпеливи, любопитни ученици, които от цялата работа разбираха само, че половин ден няма да учат, тичаха напред и постоянно извръщаха глави, за да се взират в лицето й, в примижаващото бебе в ръцете й и в позорната буква на гърдите й. В онези дни разстоянието от вратата на затвора до пазарния площад не бе голямо. За затворничката обаче това бе едно дълго пътешествие; защото, макар и самонадеяна на вид, тя изтръпваше от смъртна болка при всяка крачка на тези, които се тълпяха да я видят, сякаш сърцето й бе хвърлено на улицата, за да го подритват и тъпчат. Човешката природа обаче има едновременно чудесната и щастлива способност да не осъзнава докрай страданието си в момента, когато го изживява, а едва по-късно да съди за дълбочината му по болката, която остава да го гнети. И така, Хестър Прин премина с почти невъзмутимо спокойствие през първия етап на изпитанието си и стигна до една дъсчена платформа в западния край на пазарния площад. Тя се издигаше почти до стрехите на най-старата църква в Бостън и очевидно имаше постоянно предназначение.

Тази платформа представляваше всъщност част от едно наказателно съоръжение, което днес, две-три поколения по-късно, е вече история и се споменава само в преданията, но в онези стари времена бе използувано за поддържане на обществения ред със същия успех, с който френските якобинци използували гилотината. Това бе, накратко, платформата, върху която се издигаше зловещият силует на дъската на позора — инструментът за вкарване в правия път, направен така, че да стяга шията на човек в здравите си клещи и да държи лицето му на показ. Тази машина от дърво и желязо беше самото олицетворение и въплъщение на позора. Струва ми се, че независимо от тежестта на престъплението няма по-жестоко насилие над човешката природа от това да лишиш клетника от утехата да наведе глава от срам, в което бе и цялата същност на наказанието. Както биваше нерядко обаче, в случая с Хестър Прин присъдата изискваше от нея да престои известно време на платформата, но без да й се заклещва шията и стяга главата в онази мъртва хватка, която бе най-сатанинската особеност на отвратителния уред. Знаейки добре какво се очаква от нея, тя се изкачи по дървените стъпала и застана пред очите на събралите се, издигната на един бой височина над земята.

Ако в тълпата пуритани имаше поне един католик, той сигурно би видял в образа на тази красива, живописно облечена жена с дете на гърди едно подобие на божествената Мадона, в чието изобразяване са си съперничили толкова много бележити художници; сигурно би свързал мислено, макар и само поради пълния контраст, тази фигура със символа на непорочното материнство, на чиято рожба бе съдено да стане Спасителят на човечеството. И ето че най-святото нещо в човешкия живот бе очернено с най-тежкия грях и вследствие на това светът още повече помръкваше поради красотата на тази жена и още по-безнадеждно се отдалечаваше от спасението поради детето, родено от нея.

Сцената внушаваше ужас, какъвто е редно да изпитва всеки при вида на чужди грях и срам, стига обществото да не е паднало дотам, че вместо да го побиват тръпки, да го избива на смях. Свидетелите на позора на Хестър Прин бяха все още непокварени. Достатъчно сурови, за да наблюдават смъртта й, ако такава бе присъдата, без едничка дума на протест против тежестта й, те пък бяха чужди на коравосърдечието на други общества, които в гледка като сегашната биха видели повод единствено за присмех. Дори и някому да дойдеше наум да вземе всичко това на подбив, подобен опит би бил задушен в зародиша си от самото присъствие на такива високопоставени лица като губернатора, няколко негови съветници, един съдия, един генерал и свещениците на града, седнали или застанали на балкона на молитвения дом и загледани в платформата под тях. Когато такива особи взимат участие в подобно зрелище без страх, че могат да навредят на авторитета и величието си и да загубят уважението, полагащо се на ранга им, то няма съмнение, че изпълнението на присъдата ще се възприеме както подобава и ще окаже необходимото въздействие. Така че тълпата бе мрачна и строга. Злочестата виновница се държеше, доколкото можеше, под тежкото бреме на хиляди очи, безжалостно вперени в нея и по-точно в гърдите й. Страданието й бе непоносимо. Човек на порива и чувствата, тя се бе подготвила да посрещне стрелите и злобните ухапвания на тълпата, сипеща върху й всички възможни оскърбления. Но във възцарилата се всеобща тържественост имаше нещо много по-ужасно и сега тя би дала мило и драго да види всички тези вледенени физиономии разкривени в подигравателни гримаси по неин адрес. Ако мъжете, жените и пискливите деца в тълпата бяха избухнали като един в бурен смях, Хестър Прин би могла да им го върне с една горчива и презрителна усмивка. Но под оловната тежест на погледите, които й бе съдено да изтърпи, на моменти тя чувствуваше непреодолима нужда да изкрещи с всичка сила и да се хвърли ничком на земята, за да не полудее.

Ала идваха и мигове, когато цялата тази сцена, в която тя бе най-очебийният участник, сякаш изчезваше от погледа й или поне се замъгляваше и заприличваше на преливаща се маса от призрачни сенки. Умът и особено паметта й работеха с неимоверна трескавост и възкресяваха картини, отдалечени от грубо прокараната улица в малкото градче на границата с Дивия запад, както и лица, различни от тези, които й се мръщеха изпод островърхите шапки. В съзнанието й изплуваха всевъзможни мимолетни случки от ранното й детинство и училищните години, спомени за лудории, игри, детски караници и разни дреболии от моминството й заедно с най-съдбоносните моменти от по-нататъшния й живот. И нито една картина не отстъпваше по яркост на останалите, сякаш всичките бяха еднакво важни или незначителни. Изглежда, с тази фантасмагорична бъркотия душата й инстинктивно се стараеше да се освободи от жестокия, непоносим гнет на действителността.

Тъй или иначе, от платформата на позора Хестър Прин сякаш още веднъж проследи пътя, по който бе вървяла от безгрижното си детство до този ден. От тази злощастна висота тя отново съзря родното село в старата Англия и бащиния си дом: сива, каменна порутена къща, където всичко говореше за бедност, но над вратата, едва различим, все още можеше да се види стар герб, принадлежащ на древен знатен род. Пред очите й изникна лицето на баща й под голото теме с внушаващата уважение бяла брада, която се спущаше над старомодния му рюш от времето на кралица Елизабет. Яви се и лицето на майка й, преливащо от внимание, загриженост и обич, както се бе запечатало завинаги в паметта й, с което дори след смъртта тя бе издигала пред дъщеря си преграда от кротък укор и често я бе предпазвала от грешни стъпки. Видя Хестър и собственото си лице, огряно от красотата на младостта и осветило глъбините на помътнялото огледало, където тя обичаше да се оглежда. Показа й се и образът на мъж в напреднала възраст с бледо, изпито лице на учен, с очи, замъглени и просълзени от мъждивата светлина, на която бе изчел огромно количество мъдри книги. От същите тези сълзливи орбити обаче се излъчваше някаква странна, проницателна мощ, когато собственикът им си поставяше за цел да прочете нечия душа. Този обитател на библиотеки и монашески килии — Хестър Прин чисто по женски не можа да пропусне да си спомни — имаше един малък недъг: държеше лявото си рамо малко по-високо от дясното. Сетне в картинната галерия на спомените пред Хестър се възправи лабиринтът от тесни оживени улици, високи сиви къщи, огромни катедрали и обществени сгради в старинен своеобразен архитектурен стил на голям европейски град. Пак във връзка с недъгавия учен тя бе намерила там един нов живот — нов живот, но върху стара, изтощена почва, подобен на свеж мъх, поникнал връз порутена стена. И накрая на мястото на тези сменящи се видения отново се върна недооформеният пазарен площад на пуританското селище и цялото му население, което впиваше безпощадния си взор в Хестър Прин — да, в нея, — изправена на платформата на опозорените, с дете на ръце и с буквата „П“ на гърдите — огненоалена, обшита в най-фантастично сърмено везмо.

Истина ли бе това? Тя притисна детето до гърдите си тъй силно, че то изплака. После обърна очи към алената буква и дори я докосна с пръст, за да се увери в реалността на детето и срама си. Да! В тях бе сега нейната реалност — нищо друго не бе й останало!