Малкълм Роуз
Убийства по списък (8)

Осма глава

На приземния етаж Люк се почувства глупаво. Беше предположил, че човекът ще се отправи към изхода, за да избяга от сградата, но асансьорът се беше качил до осмия етаж. Люк въздъхна и каза на Малк:

— Дай описание на човека на Властите и кажи веднага да изпратят агент насам. Сградата да е под наблюдение, докато разберем кой е.

Люк се качи до осмия етаж с асансьора, но разбира се, от брадаткото с каскета нямаше и следа. Върна се до апартамента, в който до преди месеци беше живяла ЕУ-1. Новите обитатели, възрастна двойка актьори от театър Кеърд, вторачено изучаваха идентификационната карта на Люк. Озадачен мъжът на име Джоузеф промълви:

— Много сте закъснял, ако идвате да търсите момичето, което е било тук.

Игнорирайки забележката му Люк попита:

— Веднага след нейната смърт ли се нанесохте тук?

— Явно е била известна. В коридора имаше купища букети с лилии, когато тя… си отиде. Брат й и цял куп приятели дойдоха за кремацията. Предполагам… знаете… свързано е с начина, по който е починала. Ужасно.

Обикновено при смърт има мемориално тържество, за да се почете делото и живота на човек, но ЕУ-1 не бе живяла толкова дълго. Поне кончината й е била отбелязана от близките. Люк би желал да можеше да се присъедини към тях. Но точно в този момент по-скоро търсеше отговор на въпроса си: „Веднага след това сте се нанесли. Кога точно?“.

— Малко променихме обзавеждането, макар почти да не се налагаше. Тя си го поддържаше много спретнато, нали, Черел?

Очевидно актьорът не се стараеше да следи въпросите на криминалния следовател. Използваше ги като повод да каже нещо, което е сметнал за важно или интересно. Партньорката му охотно кимваше, когато той поискаше мнението й.

— Колко време след като тя почина се нанесохте?

— Отначало никой не го искаше. Смятам, че беше… знаете… заради смъртта й, но мястото не определя личността, нали Черел? Личността е тази, която определя мястото, най-вече личното пространство, в което живее. Така смятаме ние. Нищо не остана от нея, нито от съдбата й. Само защото тук я сполетя такава участ не значи, че… разбирате ме. Не сме притеснени от това.

С разочарование Люк надникна във всекидневната. Апартаментът не изглеждаше никак претрупан. Светъл, с меки тонове, които създаваха усещане за приветливост и лекота. Канапето беше ново, не онова, което бе посрещнало сетните мъки на Емили. През щорите на прозореца се виждаха малък комбинат за конфитюр отдясно и компания за дизайн на тъкани отляво. Отвъд тях един автокораб се беше отправил бавно към площадките за кацане в единия край на Тай.

— Мебелите не са ли били махнати, преди да се нанесете?

Личните вещи не се ценяха високо, тъй като лесно можеха да бъдат заменени. В края на нечий живот не се наследяваха от неговото семейство. Вместо това Властите ги раздаваха на нуждаещите се.

— Както казах — поде Джоузеф отново, — разместихме някои неща, но инак си е почти същото. Не сме…

Прекъсвайки монотонния поток от думи Люк попита:

— Махнахте ли нещо?

— Хората имат различен вкус, нали така? Картина на стената, някоя скулптура, някой по-особен стол. Може да изглеждат разкошно в очите на един човек, но за другиго…

— Е, и какво махнахте?

— Не обичаме много животните, нали така, Черел? Бродериите с животни заминаха, а и един доста голям аквариум…

— Аквариум ли? Случайно да знаете какви риби е гледала в него?

— Та ние сме актьори. Знаем всяка пиеса, която вероятно сте…

— Но не познавате рибите? — прекъсна го Люк в опит да скъси тирадата, която щеше да се изсипе пак.

— Сигурен съм, че и рибите си имат своите заслуги. Навярно някои хора ги считат за красиви. Излъчващи спокойствие, може би. Ние по-скоро ги разпознаваме, когато са сервирани в чинии. Разберете, рибите не могат да хвърлят светлина върху общественото положение…

Сега вече Люк започна да се изнервя от маниера на Джоузеф да превръща всеки отговор в задълбочен, но безсистемен монолог.

— Какво направихте с аквариума?

— Както споменах хората не изпитват еднакво удоволствие от нещата. Сигурни сме, че има много хора някъде там, които биха оценили аквариум с рибки, затова повикахме доставчици на домашни любимци и те го отнесоха. Надяваме се рибите да са намерили добри…

Люк реши да се гмурне в друга посока и да смени темата на разговора.

— Да сте виждали дребен мъж с брада и каскет в сградата?

— Навярно на вас всички ви изглеждат дребни…

— Но виждал ли сте такъв?

— Не мисля, че той би навредил на някого. Никога не ни е притеснявал по какъвто и да е повод. Живее някъде горе. Не знам кой е, но се спотайва крадешком из сградата като изгубена и изтерзана душа. Сякаш дебне някой, който отдавна е сред мъртвите. По-скоро е трагичен, а не заплашителен според нас. Имам усещането, че още е обсебен от Емили Уондър. Не певицата Емили Уондър, разбирате ме. Тази дето…

— Мерси — отвърна Люк в опит да приключи този досаден разговор. — Това исках да знам. Само едно последно нещо. Кога казахте, че се нанесохте тук?

Най-накрая Черел се обади.

— Две седмици след смъртта на Емили, следовател Хардинг. Горкото момиче.

Люк й благодари и се усмихна.

 

 

Тази нощ Люк нямаше нужда Малк да му проектира небето обсипано със звезди, за да заспи. Можеше да погледне през прозореца в мразовитата зимна нощ, където небето беше напълно ясно. Светлината от звездите достигаше след милиони години до него. Винаги го поразяваше мисълта, че звездата, която блести пред него е угаснала преди толкова много време.

— ЕУ-2 от Уобърн е учила за хранителен технолог, а може би и за главен готвач, затова претърси цялата налична информация дали някога е приготвяла фугу, макар да не знам какво общо има с ЕУ-1 или с ЕУ-3.

— Търся.

— Какво е работела ЕУ-1?

— Проектант на текстилни материи.

Люк кимна. Дънди се славеше с миналото си в производството на пъстри платове.

— Ами ЕУ-3?

— Каква е заявката ти? — попита Малк.

— Последно е била пенсионерка, ясно е, но преди това каква е правила?

— Занимавала се е с градинарство.

— По някаква случайност да е била специалист по кактусите?

— Потвърдено.

Люк се замисли, беше озадачен.

— Пенсионерка, която е била специалист по кактуси в Йорк, хранителен технолог от Уобърн и проектант на текстилни материи от Дънди. На пръв поглед общото между тях е само името. Обаче ЕУ-1 може да е била отровена от рибно ястие или някакво вещество, напръскано върху бодлите на кактус.

Малк съобщи:

— Малко вероятно е Емили Уондър от Уобърн някога да е приготвяла фугу. Помагала е за приготвяне на ястия в Уобърн и Милтън Кейнс. В тази област няма толкова изискани заведения, които да предлагат фугу.

— Какво ще кажеш за Дънди? Там рибената каша е съвсем друга.

— Каша и риба са съотносими една към друга в настоящата ти логика на разследването, но програмирането ми не успява да открие рационално обяснение.

Люк премести вниманието си от звездното небе към своя мобилен и се засмя.

— Ресторантите в Дънди са от друг тип — много по-стилни са. Откри ли някой, в който сервират риба-балон?

— Не. Освен това болницата никога не е регистрирала случай на отравяне с фугу.

— Имаш ли списък с посетителите на резервата за животни? Успя ли да го свалиш?

— Потвърдено — отвърна Малк. — Имам го запазен.

— ЕУ-1 била ли е там в деня, когато е починала?

— Потвърдено. Пристигнала е в 11 часа и 19 минути и си е тръгнала в един и четиринайсет.

— Два часа — измърмори изпод носа си Люк.

— Един час и петдесет и пет минути — поправи го Малк.

— Без значение. Чудя се дали е обядвала там.

— Представила е идентификационната си карта на обяд в кафенето.

Люк се изправи.

— Интересно. Направи списък с всички, които са били в резервата по това време. Някой от тях да се появява в другите случаи с ЕУ досега?

— Не.

Люк въздъхна.

— Провери ли заведението в резервата за животни дали предлага фугу?

— Да.

Това значеше, че не са нагостили ЕУ-1 с риба-балон.

Загледа се през прозореца още минута и после помоли да го свържат с Джейд. На мига Малк проектира екран с нейния облак на стената на спалната.

— Здрасти — каза тя. — Как си?

— Може и по-зле.

— Къде си? Все ти губя дирята.

— В Дънди.

Поколеба се за малко.

— В Дънди, а? Видя ли се с Джорджия?

Люк не можеше да я лъже.

— Да — отвърна. — Но беше по работа. Помогна ми за случая.

— Така прекрасна ли е като преди?

Люк се засмя насила.

— Щом ти е толкова симпатична, да.

— И все още ли иска да ти бъде гадже?

— Малко я отблъснах. — Смени темата, казвайки: — Оправят ли ти се вече ушите от Новогодишния концерт?

— Едва-едва. Като затворя очи още ми се струва, че чувам крясъци.

Люк се подсмихна.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Знаеш, че мога.

— Защо някой убива хора с едно и също име, Джейд?

Тя сви рамене.

— Знам ли. Да изплаши последния от тях може би.

— Хм. Как ще се почувстваш, ако някой реши да изтрепе всички на име Джейд Върнън?

— Как би могъл да съществува някой като мен? — ухили се тя. — Та аз съм единствена по рода си.

— Сериозно.

— Умирам от страх.

Люк кимна.

— Емили със страхотния глас не ми изглеждаше особено уплашена.

— Явно не е знаела за другите Емили Уондър. Ти не й обясни.

— Значи, който и да го прави не цели да уплаши Емили Уондър. Кю — убиеца — не вдига много излишен шум около себе си.

Малк се намеси:

— За да не бъде хванат Кю не би си позволил подобно поведение.

Джейд плесна с ръце.

— Напълно си прав, Малк. Как можа да направиш такова тъпо предположение, Люк?

— Шшт! Недей да го окуражаваш така, и без това е много зле. Както и да е, мисля, че грешиш за мотива.

— Окей. Възможно е Кю да смята, че може да се добере до онази Емили Уондър като убие адашките й. Сещаш се. Като вуду кукла. Забождаш игла в нея и истинския човек чувства болка.

— Ммм. Научни простотии — рече Люк, — но идеята е интересна.

— Ако бях на негово място — продължи Джейд, — щях направо да удуша самата Емили Уондър и да спестя много усилия от страна на всички ни. Чисто и просто.

Малк предаде доклад:

— Един агент е идентифицирал мъжа с брадата, докато той се е прибирал в апартамента си тази вечер.

— Трябва да се заема с това, Джейд. Бъди предпазлива.

— Ти също.

След като образа й избледня, Люк се обърна към Малк.

— Как му е името?

— Корнелиъс Причард.

— Бил ли е сред посетителите на резервата в деня на смъртта на ЕУ-1?

— Потвърдено.

Люк се усмихна със задоволство.

— Сега вече си свиркам.

— Не засичам звук.

Пренебрегвайки невежеството на мобилния, Люк заяви:

— Хайде, време е за разпит!