Малкълм Роуз
Убийства по списък (24)

Двадесет и четвърта глава

— Вие сте криминалистът, не аз — отвърна язвително Емили. — Аз дори няма да завърша. Вие си преценете.

— Кажи ми и Властите ще вземат предвид твоето съдействие.

Тя се вторачи в него предизвикателно:

— Така ли? Ще ме обвините в убийство. И как ще повлияе върху цялата работа моето съдействие?

— Може и да повлияе — отвърна Люк, знаейки, че няма.

Емили отново промени изражението си. Изкривена усмивка се появи на лицето й.

— Какво вие — и законът — смятате, че може да ми сторите? Да ме обвините, да заведете дело срещу мен, да ме обявите за виновна и да ми лепнете смъртна присъда? — Сви рамене сякаш въобще не й пукаше. — Няма да дочакам да стане. Липодистрофията вече ми е предписала смъртната присъда. — Поклати мъжествената си глава. — Не можете да ме пипнете. И Властите не могат. Наказанията са неприложими върху мен. Нямате никаква полза от мен, а пък аз нямам какво да губя.

Разбира се, Люк осъзна, че тя отново беше права. Перилният препарат наистина я свързваше с отвличането в Лондон. А връзката с ЕУ-4 вероятно я свързваше и с другите Емили Уондър, но не криминално. На Люк му беше нужно повече. Но тя изглеждаше сломена и разположена да говори — може би, защото нямаше какво да губи, насилваше късмета си.

— Разкажи ми за контактната леща. Ти ли я откри сред дрехите ти като се върна от Уобърн и реши да натопиш господин Гарет като я сложиш в дома му или умишлено си я взела от самото начало?

— Като усърдно почиствах всичко се натъкнах на нея в джоба на палтото ми. Трябваше да я унищожа, но Гарет ми лазеше по нервите. Усетих, че може да я използвам, за да обвините него, ако започнете да подозирате някой в училище.

— И с баластрата ли стана така? Като е отклонил вниманието си забила камъчетата в подметката на обувките му и така си оставила отпечатъка.

— Когато започнахте да ме разпитвате за семейството ми и за морската фауна, се доближихте прекалено близо и не бях спокойна — призна тя. — Тогава Гарет се превърна в моята спасителна мрежа. Имах няколко камъчета от обувките и ги оставих, заедно с лещата, в неговата стая. Лесно беше. Все ми предлагаше чай и бисквити — сякаш те биха могли да оправят нещата, или пък все едно лекуват липодистрофия. Понякога приготвяше дори цяла вечеря. Успях да сложа уликите където трябва, докато той се занимаваше с готвене в кухнята. Нямах много време, но мислех, че съм успяла да излича отпечатъците. — Тя поклати глава, видимо изглеждаше, че се ядосва заради небрежността си.

— Щом прехвърляш вината значи, че не ти се е искало да бъдеш разкрита. Казваш, че си извън закона, но не ти се иска да отидеш на подсъдимата скамейка.

Тя се изсмя:

— Грешите. Беше ми по-интересно да се съревновавам с криминалния следовател, който ангажират със случая. Така или иначе няма да успея да се дипломирам, обаче исках поне да докажа на какво съм способна. За жалост вие… — и тя отново поклати глава.

— Можеше заради теб човекът да бъде осъден на смърт.

— Трябва ли да ме притеснява това? Не знам. Може би нямаше да позволя да се стигне чак до там. Едно предсмъртно разкаяние щеше да оправи нещата. Драматично, нали?

— В онези неща, които ти готвеше имаше ли риба-балон?

— Не. Но преди доста време той ми каза… — тихичко се изкикоти. — Ако болестта напреднеше дотолкова, че да не мога да се справя той ми обеща, че ще сложи край на мъките ми. Аз обаче не се предавам лесно! Както и да е, подхвърли ми едно малко шишенце.

Люк кимна:

— ТТХ. Не те ли беше страх да го държиш у себе си?

— Ако си като мен — страдащ от неизлечима болест — страхът престава да бъде фактор.

Осъзна, че тя се разкриваше пред него, заради заболяването си. Законът се оказваше безсилен като се стигне до наказване на някой, който е така близо до смъртта, но това не бе грижа на криминалистите. Люк трябваше единствено да приключи случая си и да разкрие истината.

— Ти обаче знаеш, че ще питам Клинт Гарет дали е давал ТТХ на някого и той ще посочи теб.

— Той няма да поиска да ме натопи, но ще го стори… само за да отърве собствената кожа. После идва и онзи отпечатък. Като се сети за това ще каже, че аз съм единствената, която е могла да сложи камъчета в обувките му и контактна леща в гардероба.

— Отровата ТТХ те обвързва със случая в Дънди, камъчетата с Лондон, а контактната леща с убийството в Уобърн. Очакват те най-малко три обвинения.

— Криминалните обвинения губят силата си при заболяване като моето.

— Трябва да си посещавала и възрастната Емили от Йорк, която ти е разказала за маслата за сауна. Сестрата там ми каза, че дамата разправяла на всички посетители колко добре й се отразяват.

Емили потвърди и се усмихна подло:

— Наивната старица така ме улесни. Концентрирания екстракт от бадеми свърши останалата част. — Намести се на стола си. — Както и да е, делото ми е изпълнено. Няма други Емили Уондър в семейството ми, поне доколкото ми е известно.

— Едно нещо не ми е ясно — продължи той.

— А вие трябва да сте най-добрите — отбеляза бързо и злобно.

— Имаш много роднини по кръвна линия. Мъже, жени, момчета и момичета, които не страдат от липодистрофия. Имаш причина да отмъстиш на всички тях. Защо тогава реши да се спреш точно на онези, които се казват Емили?

— Тайно подготвихме заговора, аз и Емили…

Съвсем объркан от това Люк изстреля веднага:

— Какво? Да не би да твърдиш, че и сестра ти се е казвала Емили?

— Да. Не сте си направил труда да разберете, нали? Когато е умряла, родителите ми направили повторен опит и ми дали същото име.

— Я почакай! Значи тя е починала, преди да се родиш?

— Да.

— Но нали каза „Тайно подготвяхме заговора“?

Емили кимна с глава:

— Сякаш тя е още с мен. Нещо като тайна сестра близначка. Говоря си с нея постоянно. Всъщност тя е доста по-безскрупулна от мен. Искаше от мен да събера всички роднини до един и да ги накарам да вкусят от смъртта. Ако имаше някакъв начин да им инжектираме липодистрофия, това за нея щеше да е идеално. Но нещата не стоят така. Това не може да се случи. Ако идеята можеше да се осъществи, щеше да включва стотици хора. Но аз реших да свием периметъра само до онези Емили Уондър, които можеше да са я наследили. Не за друго, а защото и двете се казваме Емили. — Очите й се насълзиха и гласът й започна да чезне. — Няма да повярвате какво проучване направих, за да ги открия. Планирам всичко от години. И накрая успях. Справих се, без да ме хванете през цялото това време. Убийствата завършени по списък!

Люк поклати глава:

— Не, не са. Къде е четвъртата Емили?

Тя избърса бузите си и погледна датата, изписана в долния десен ъгъл на телеекрана.

— Казват, че можеш да издържиш три минути без въздух, три дни без вода и три седмици без храна. Може още да е жива. До след малко.

— Заключила си я в завода за перилни препарати, нали?

С каменно изражение на лицето повтори:

— Вие сте криминалиста.

— Така е. Сигурно е било преди три седмици. Съвпада с показанията на моя свидетел. Онази събота, когато си била и в Уобърн. Двайсет и четвърти декември. Направила си твоето си проучване и, докато си била на юг, си проследила и последната Емили в Гринуич през онзи уикенд.

— Мислите се за много умен, нали?

— Достатъчно умен, че да получа доказателствата, които са ми нужни, за да те обвиня в убийството на трима души, всичките носещи името Емили Уондър, отвличане и предумишлен опит за убийство на още един човек.

Мълчанието на Малк потвърди думите.

 

 

Люк я остави в ръцете на агентите и веднага се обади на Властите в Лондон. След като обясни, че му бе необходим спасителен екип, който щателно да претърси целия Северен Гринуич, молбата му беше отхвърлена.

Властите бяха насочили всичките си налични средства към проблема с евентуалното наводнение, което се очакваше да се случи, тъй като всеки момент вулканът на Канарските острови можеше да изригне. Люк изпсува и изхвърча от училището към най-близкия път, където се шмугна в едно такси и се отправи набързо към Лондон.

Без следа от емоции Малк разсъни дремещия Люк със съобщението:

— На това такси няма да му бъде разрешено да влезе в източен Лондон.

— Какво? Защо? — паникьоса се той, разсънвайки се на мига.

— Източен Лондон, градовете по долното течение на Темза и всички южни, крайбрежни селища в момента се евакуират.

— Значи все пак се е случило!

— Вулканът на Ла Палма е изригнал и голяма част от западната му страна се е сринала преди около два часа. Образувалата се вълна ще наводни много южни части, включително и ниските части на Лондон.

— Но стария завод за перилни препарати е точно до реката.

— Правилно.

— Трябва да говоря с Властите за Емили Уондър отново.

— Аз вече го сторих. Всичките служители са заети с евакуацията. Не е ефективно да се използват агенти и охрана за търсенето само на един човек, който дори може вече да не е сред живите.

— Добре, ясно. Съобщи им, че пристигам с това такси и трябва да ме пуснат.

— Отказват. Захранването на автомобилната писта ще бъде прекъснато в опасната зона.

— С колко време разполагаме?

— Два часа и трийсет и шест минути. Малко вероятно е това време да ни стигне да открием Емили да я спасим. Властите те съветват да се откажеш от тази идея. Твърде е рисковано.

— Малк. От нищо няма да се отказвам. Чу какво каза Емили от Единбург. Оставила е ЕУ-4 без храна седмици наред, но тя може все още да е жива.

— Властите не считат живота й за толкова ценен, че да рискуваш твоя при тези обстоятелства.

— Животът на всяко човешко същество е ценен, Малк. Ти не можеш да го разбереш.

— Правилно. Програмирането ми не е направено за разбиране, само за подчиняване и преданост на закона.

— Може би щеше да го оцениш, ако ти предстоеше някой ден и ти да умреш.

— Не мога да умра, но някой ден ще изляза от употреба — отвърна Малк без най-малка доза съжаление.

— Достатъчно. Начертай ми маршрут към Темза, колкото се може по-близо до Гринуич — някой, който ще продължи да бъде захранван. После го задай на колата. Отиваме там, — спря се за момент и добави — След това ме свържи без картина с Оуен Гуд.

Разгорещеният глас на Оуен изпълни колата:

— Тук е лудо. Казват ми да се разкарам.

— Това не е някакъв номер, Оуен. Истина е. След два часа и половина десетметрова вълна ще нахлуе по реката и ще наводни голяма част от Лондон.

— Не!

— Да — настоя Люк. — Задай си следния въпрос. Ще положат ли Властите много усилия да евакуират бездомните деца от Северен Гринуич, които вероятно даже не знаят, че те идват? Складът ще бъде погълнат.

— Ясно, разбрах те. Тръгвам веднага. Ще отнеме толкова време да ги събера.

— Ще се видим там.

— Сериозно? И ти ли?

— Мисля, че онова единайсетгодишно момиче е в капан в сградата на Перилни препарати Блекуол. Ще се погрижа за нея, ако имам късмет. А ти заведи децата на някое високо място. Ако не успееш да го направиш навреме, ги заведи до някой от високите блокове на Кенъри Уорф и ги качи на някой от по-високите етажи.

— Нямам такава модерна идентификационна карта като теб. Няма да мога да вляза.

Люк се усмихна:

— Хайде, де! Аз съм служител на закона, затова не мога да ти препоръчам да счупиш някой и друг прозорец. Но вълната ще изпотроши доста повече, затова не се вайкай много-много. Късмет — ще ти е нужен.

— Да, и на теб — извика Оуен с такъв висок глас, та да го чуят и на другия край на града. — И благодаря.

 

 

Отдясно на пистата ясното небе над Дърби грееше във величествени червени и оранжеви нюанси, докато слънцето се спускаше към хоризонта. Обгърнат от топлина в превозното средство, Люк не усети значителното понижение на температурите с наближаването на нощта.